Още няколко секунди и всичко ще е готово. Няколко последни щрихи с четката и ще мога да се потопя  в нощта. Бавно вдигам очи и поглеждам в огледалото. Търся хармонията, но не в душата си, а в линиите и цветовете на грима. Надявах се да съм си нарисувала достатъчно умело каменната маска, но очите ми сякаш така още по-силно излъчват тъга. Чудя се на себе си… защо ли чуждите погледи още минават през мен и постоянно се чувствам под светлината на хиляди ренгенови лампи? Сякаш съм толкова плитка, че хората без усилие могат да проникнат през кожата ми. Сега вече е късно за подобни мисли, защото надбягването с действителността май отново е време да започне... Няма как иначе. Качвам се в таксито и се отправям в познатата, до болка, посока. Сякаш границите на съществуването ми се простират до вратите на поредния нощен клуб, където работя. Чувам градския часовник да бие дванадесет удара- време е Пепеляшка отново да се заеме с обичайните си задължения: да слугува на общество безделни самотници. С неохота плащам и слизам. Чувам тракането на токчетата по паважа… сякаш това не са собствените ми обувки, а някакви злокобни камбани, предвещаващи смърт. Потъвам под земята в един, сякаш, безкраен коридор. Виждам десетки фигури, но нито едно лице. И за какво ли ми е? Те всяка нощ са еднакви - фигури в мрака, осветени единствено от неоновите светлини, потъващи в дима и безнадеждността на собственото си положение. Тридесет или четиридесет годишни, на пръв поглед нормално развити хора, които вече усещат как живота се изплъзвам изпод пръстите им. Анонимни нещастници, смятащи, че под земята биха намерили онази частица щастие, която на повърхността все им убягва. В миг се сливам с океана от смях и въздишки, докато не стигам до едно малко по-добре осветено място. За секунда попадам на себе си, в цял ръст, или по-скоро на измамния образ в огледалото пред тоалетните. Поглеждам по-внимателно и откривам в себе си обичайността на безименния посетител. Правя опит да се усмихна и се ужасявам от себе си. Колко много тъга и бездушие може да блика от една простичка гримаса. Вече дори не мога да се усмихвам, сякаш тоновете грим пречат на същността ми да изплува на повърхността и да възтържествува… Какво, по дяволите, търся аз тук. Затичвам се по стълбите, падам, няколко ръце правят нехайни жестове, опипвайки се да ми помогнат. Спокойно: и сама още мога да се изправям. Въпреки всичко. Продължавам. Няма как иначе…. Излизам, беснеейки, запокитвам в неясна посока перлената си огърлица. За какво ми е - само да напомня колко по-преходна от нея съм самата аз. Обляна в сълзи, хващам първото такси. Няколко минути по-късно стоя пред огромна сграда, но само с един все още осветен прозорец. Сякаш съм се върнала години назад. Стоя пред най-големия си страх. Портиерът в първия миг се ужаси от мен и му отне дълго, докато се убеди, че аз не съм някаква скитница с разрошена коса, размазан грим, носеща само една обувка, а онова лъчезарно момиче, което преди посещаваше един от офисите на седмия етаж почти всеки ден. В сърцевината си, сградата въобще не се е променила. Колко комично. За толкова време от предишния ми вътрешен свят няма и следа, а обстановката тук си е съвсем същата. Странно нещо сме ние хората, рядко се затрогваме наистина. Кратка пауза и желание да избягам. Отново. Не знам къде ще отида този път. Но друго вече знам - никога няма да избягам от себе си и мислите си. Само от куртоазия почуквам на вратата и влизам. Господи, същата картина. Дори ти не се си се променил - заспал на бюрото, сред купища документация. Отново си тършувал в мини-бара. Полупразна бутилка уиски и пълен пепелник. Тихо се свличам и с ръце обгръщам коленете ти. Какво ли сънуваш сега… Кого ли? Винаги съм искала да знам, дали някога си сънувал мен. Сега вече не искам. Гордостта ми е изчерпана и предпочитам да не се връщам назад. Всъщност излъгах, ако не предпочитах, какво ли правех сега тук. Просто усещам тялото ти отново така близо до моето. Иска ми се да те събудя, но знам, че и да говорим часове наред не можем да съживим себе си. Странно е как можеш да се сгушиш в някого, а той пак да е на хиляди километри от теб. Променяме се, скъпи мой, и любовта ми нищо вече не значи. Все пак не може да пребъде. Наливам си и те гледам. Изпивам с поглед всяка фибра от тялото ти. Иска ми се да изпочупя всичко, да срина тази проклета сграда, но просто си стоя тихо в краката ти и пия. Май вече съм твърде стара за каквото и да е. Тръгвам си, няма как иначе.

Събуждам се в прашната стая, слънцето безжалостно прониква през вехтите щори. Сладникавият вкус в устата ми и миризмата на тежък парфюм ме опиянява. Ставам и започвам да планувам днешния ден. Колко много задачи ми предстоят. Отново ще се надбягвам с времето, а парите ще са на върха на всичко. Това средство, което хората са превърнали в своя изконна цел. Надявам се само да намеря малко време да помисля за себе си, да помечтая, слава Богу, тази си способност още не съм загубила. Докато дойде време отново да изчезна в нощта. Няма как иначе.