Още няколко секунди и всичко ще е готово. Няколко последни щрихи с четката и ще мога да се потопя в нощта. Бавно вдигам очи и поглеждам в огледалото. Търся хармонията, но не в душата си, а в линиите и цветовете на грима. Надявах се да съм си нарисувала достатъчно умело каменната маска, но очите ми сякаш така още по-силно излъчват тъга. Чудя се на себе си… защо ли чуждите погледи още минават през мен и постоянно се чувствам под светлината на хиляди ренгенови лампи? Сякаш съм толкова плитка, че хората без усилие могат да проникнат през кожата ми. Сега вече е късно за подобни мисли, защото надбягването с действителността май отново е време да започне... Няма как иначе. Качвам се в таксито и се отправям в познатата, до болка, посока. Сякаш границите на съществуването ми се простират до вратите на поредния нощен клуб, където работя. Чувам градския часовник да бие дванадесет удара- време е Пепеляшка отново да се заеме с обичайните си задължения: да слугува на общество безделни самотници. С н ...