Седях в малкото ателие, осветено от следобедното слънце, и замислено наблюдавах цветното платно. Станах от столчето и отстъпих четири крачки назад. Гърбът ми опря в стената. Затворих очи, вдишах дълбоко от наситения с изпарения въздух и останах така няколко секунди, след това отново се съсредоточих върху този недовършен от много време портрет.

         Преди три години една муза ми нашепна идеята за тази картина и аз я нарисувах, но така и не я завърших, все още в очите ми тя бе недовършена и някак празна, лишена от емоции и живот. Представляваше портрета на съседското момиченце. Тогава тя бе на седем годинки, с живи зелени очи, които непрекъснато шареха наляво и надясно. Русите ù косици винаги бяха сплетени на две къси плитчици, а белите ù роклички изцапани с лепило и бои. Бе толкова жизнерадостно и весело дете, че се уморявах само докато я гледам, а когато ме хванеше за ръка и повлечеше със себе си, оставах без дъх. Тя обожаваше да рисува и да тича наоколо, докато силите не я напуснат и не седне някъде, дишайки тежко.

            Един летен следобед отново ме накара да я следвам по брега на реката. Слънцето вече слизаше към прегръдките на планината и русите ù косици блестяха на златистата светлина. Тя скачаше от камък на камък и се смееше на поредната ми шега, когато изведнъж спря и се завъртя на пръсти с лице към мен, протягайки празни шепи напред.

- Познай какво държа! - усмихна се тя.

Вгледах се замислено в ръцете ù, след това в зелените ù очи, но нищо не ми хрумна и попитах:

- Какво държиш?

- Познай! - на детското ù лице се изписа леко разочарование, но и дяволитост. - Ти знаеш най-добре от всички!

           Аз знаех най-добре, но нищо не изникна в главата ми, освен идеята да я нарисувам така: усмихната, с протегнати ръце към мен, държаща нещо... нещо, което все още не знам какво е. Ръцете ù все още бяха празни, а красивите ù очи лишени от тогавашната дяволитост и нетърпение. Остави ме да мисля дълго време над дадената ми загадка и не веднъж стигах до отговор, който се оказваше грешен. Когато стигнах до поредния отговор, който смятах за верен, вече нямаше как да я попитам. Русокосото момиченце от съседната къща вече не бе в този малък град, просто изчезна, без да каже нищо, дори нямахме шанса да се сбогуваме един с друг... Тя изчезна толкова бързо!

Оставих четката и върнах всичко на мястото му, ако изобщо си имаше такова в това разбутано малко ателие. Преоблякох се и излязох да се поразходя и да пийна в някой бар, все пак днес бе нейният рожден ден. Зеленоокото момиченце навършваше десет годинки.

          Минах покрай градинката, където често я виждах да си играе с другите деца от квартала, щом се прибирах. След това седнах на брега на близкото езерце. Водата блестеше под златните лъчи и хвърляше весели сенки върху лицата на трите деца, наблюдаващи с интерес патиците.

Изведнъж те се затичаха в моя посока, гонейки нещо. Когато наближиха, забелязах, че е малка пеперуда, която кацна за секунда на коляното ми и след това бързо излетя към небето. Децата се спряха и задъхани ме погледнаха укорително.

- Защо не я хвана?! - попитаха.

            Бях изумен от приликата им със съседското момиче. Имаха същите изпълнени с живот очи, готови винаги за приключения. Нещо в мен трепна и се усмихнах:

- Напротив! Улових една пеперуда!

           Те ме погледнаха скептично, но търпеливо изчакаха да извадя един цветен лист хартия от чантата ми. Започнах бързо да го сгъвам, а когато приключих, трите чифта очички светнаха от изумление.

- Как я направи?! - веднага попитаха и я грабнаха от ръцете ми, за да я разгледат. Докато те бяха съсредоточили вниманието си върху нея, аз направих още две и им ги подарих.

- Мерси! - засияха те и тъкмо се готвеха да кажат нещо, когато една жена ги повика и те изтичаха при нея. Протегнаха ръце към нея, за да ù покажат малките пеперуди от хартия. В същия миг в главата ми изникна споменът за нейното лице и голямата зелена пеперуда, която тя ми подари някога.

             С бърза крачка се прибрах у дома и седнах в малкото ми ателие, хващайки четката. Вгледах се в безчувствения портрет и вдишах от тежкия аромат на боите.

Рисувах почти до сутринта, а когато приключих, отстъпих няколко крачки назад и се вгледах в усмихнатото детско личице, принадлежащо на съседското момиче, което държеше в ръце една голяма пеперуда от зелена хартия.