Песента на нощта
нежелан. Тъмната улица, домовете по нея и хората в тях със собствените си съдби,
живеещи, обичащи, мразещи и тлеещи в живота. Пея за тях тази нощ, самотна
цигулка е в ръцете ми. Не свиря на нея, защото не мога. Намерих я. Пея и за нея,
за да не е самотна и да не й липсват звуците на музиката, лееща се от сърцето.
Завивам по поредната пресечка и се връщам назад във времето, при моите деца,
забравили ме, живеещи и те своите съдби, тлеещи в спомените ми. Тръгвам по
пътя, който ми сочи луната - напред и все напред. Не спирам да пея, дори за
луната, нощната ми спътница, фея. И си мисля - сега някой ме чува и слуша
съдбата ми, моята история, трепета на живота ми и последните искрици от него. И
вървя по пътя си, по пътя на нощта, по пътя на самотния човек, останали му само
една стара актьорска шапка и цигулка, жалееща за лъка си. Всяка вечер я сгрявам
със тялото си и й шепна, че не трябва да се чувства самотна, защото аз съм до нея
и я полирам със сълзите си, пея й моята песен и я обичам като собствено дете.
Дали ме разбира? Ако ме разбира, би било чудесно, защото няма да си тръгна от
тук непотребен, ненужен. А ако не ме разбира, поне няма да умра сам. Ще бъда до
нея и ще пея, ще пея пак за отминалите години, за загубените деца, за тихите
вечери, огласявани от серенадите ми за моята цигулка стара, под нейния балкон -
луната. Ето! И тя ми намига и ми шепне, че не е толкова далеч от мен. И песента
ми се издига към нея, за да й отвърна, че и аз съм близо до белите й, скърбящи очи, че съм тук с моята цигулка и двамата пак сме на път, сами, нежелани със спомени на сърцата, без бъдеще под краката, разказвайки на всички за участта ни.
А някой чува ли ме?
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Стефан Митев Todos los derechos reservados