Вървя по пътя си, вечер е, тиха, свята, пея песента си, песен на един самотник, сам,
нежелан. Тъмната улица, домовете по нея и хората в тях със собствените си съдби,
живеещи, обичащи, мразещи и тлеещи в живота. Пея за тях тази нощ, самотна
цигулка е в ръцете ми. Не свиря на нея, защото не мога. Намерих я. Пея и за нея,
за да не е самотна и да не й липсват звуците на музиката, лееща се от сърцето.
Завивам по поредната пресечка и се връщам назад във времето, при моите деца,
забравили ме, живеещи и те своите съдби, тлеещи в спомените ми. Тръгвам по
пътя, който ми сочи луната - напред и все напред. Не спирам да пея, дори за
луната, нощната ми спътница, фея. И си мисля - сега някой ме чува и слуша
съдбата ми, моята история, трепета на живота ми и последните искрици от него. И
вървя по пътя си, по пътя на нощта, по пътя на самотния човек, останали му само
една стара актьорска шапка и цигулка, жалееща за лъка си. Всяка вечер я сгрявам ...