Пианото

     Видя пианото отдалеч. Сюрреалистична картина, но въпреки това то бе единственото смислено нещо, в цялата безсмислена ситуация. Нямаше никой наоколо, само той и безумието. Приближи се. Капакът на пианото лежеше до него, изкъртен и пречупен на две. Грозно стърчащите бели трески на дървото му напомниха костите на счупените крайници, които виждаше все по-често напоследък.

     Пепелта и мръсотията покриваха клавишите. Почти не различаваше белите от черните. Всичко се сливаше в нюанси на сивото. Докосна пианото с мръсните си ръце. Погали го, както някога галеше косата на жена си, огряна от последните залезни лъчи. Усмихна се. Спомни си Даша, свела глава на рамото му, завита с одеяло, с чаша дъхав чай, слушайки го как ѝ свири.

     Инстинктивно засвири мелодия от Рахманинов, толкова позната му, колкото непознато и чуждо му изглеждаше света около него. Даша обичаше Рахманинов. Леката му мелодичност я омагьосваше с нежността си, но обичаше страстните и буйни пориви на музиката му, съчетани понякога с чувственост и трагизъм. Свиреше ѝ всяка вечер, точно след залеза, в онова време, когато здрачът изпращаше забързания ден до вратата на хоризонта и казваше „Здравей“ на нощта, отпускайки се в прегръдките ѝ. Така и те посрещаха дългите зимни вечери, в обятията на музиката, с души синхронизирани в любовен резонанс.

     Унесен в нотите и мелодията той, забрави настоящето. Дори не усещаше вече тежестта на пушката, препасана през раменете му. Спря да усеща страха и студа. Ръцете му бягаха по клавишите, галеха ги, играеха си с тях. Плачеха. Плачеше душата му, разкъсана на парчета, както се разкъсваха телата пронизани от куршуми и ракети - грозни безформени парчета, разхвърляни из пепелищата.

     Мелодията надви всички останали шумове и се понесе над дърветата. Заглуши всичко. Останаха само той и Даша в тяхната мелодия.

     Замечта се, а тоновете го понесоха към любимите му поля, с разцъфтелите макове и нежните дъхави треви. Замириса му на пролет, на свежест и свобода.  Видя отново Даша, тичаща боса към реката, щастлива и волна, а очите ѝ искряха по-силно от слънцето и се смееха на него и на физономийте, които ѝ правеше. Никой нямаше по-красива усмивка от нейната. Дори морето не беше толкова синьо, колкото очите ѝ. Вятърът около тях щурееше в листата на брезите, а щурците се опитваха да надсвирят хора на птиците. Около тях се носеше пролетна соната...  

     Един куршум се заби в съседното дърво и от него се разлетяха трески.

     Той не спря да свири. Напротив усили темпото, от игриво стана бързо и задъхано. Тичаше по клавишите, както тичаха зайците по поляната, криейки се от опасността. Затича се към Даша, разтворил ръце, да я прегърне и завърти, докато и последните ѝ къдрици не се разлетят около нея. Почти я докосна...

     Усещаше аромата на липа от цветчетата в косите ѝ... Куршумът го прониза тихо и неусетно. Не го заболя. Отвори очи и видя пушеците, изпочупените дървета, труповете, валящи се в калта, пропила се във всичко около него.

     Коя сила го беше довлякла тук, до дъното на ада, до най-черното на черното и най-бруталното на бруталното? Коя ръка го беше поставила тук до пианото? Кой беше режисирал всичко това? Каква мелодия беше тази?

     Не виждаше Даша... Виждаше черното, безчовечно, уродливо и грозно лице на войната. Изпусна Даша... Изпусна последния си дъх...

     Около него останаха да звучат само свистенето на куршумите, тътенът от танковете и стоновете на ранените.

____________________________________________

(Това се „роди“ когато видях една много емблематична снимка на руски войник, свирещ на изоставено пиано в Чечения, насред пустошта и разрушенията на войната, насред калта и безверието. Годината е 1994-та.)