Видя пианото отдалеч. Сюрреалистична картина, но въпреки това то бе единственото смислено нещо, в цялата безсмислена ситуация. Нямаше никой наоколо, само той и безумието. Приближи се. Капакът на пианото лежеше до него, изкъртен и пречупен на две. Грозно стърчащите бели трески на дървото му напомниха костите на счупените крайници, които виждаше все по-често напоследък.
Пепелта и мръсотията покриваха клавишите. Почти не различаваше белите от черните. Всичко се сливаше в нюанси на сивото. Докосна пианото с мръсните си ръце. Погали го, както някога галеше косата на жена си, огряна от последните залезни лъчи. Усмихна се. Спомни си Даша, свела глава на рамото му, завита с одеяло, с чаша дъхав чай, слушайки го как ѝ свири.
Инстинктивно засвири мелодия от Рахманинов, толкова позната му, колкото непознато и чуждо му изглеждаше света около него. Даша обичаше Рахманинов. Леката му мелодичност я омагьосваше с нежността си, но обичаше страстните и буйни пориви на музиката му, съчетани понякога с чу ...