През паяжината от пукнатини на предното стъкло се виждаше, че на асфалта лежи човек. Бе застинал в неестествена поза. Мотоциклетът му бе изкривен до неузнаваемост от чудовищната сила на удара.
Седящият зад волана мъж побутна въздушната възглавница и изпсува грозно. Надигна се, за да огледа щетите. Предницата бе силно пострадала, особено от дясната страна.
– Откъде пък изникна този тъпанар! – измърмори той и потърка натъртените си ребра. – Ах, как можа точно на мен да се случи! Ами ако е мъртъв! Само това ми липсваше! Рени, добре ли си?
Жена му простена. Лицето й бе мъртвешки бледо, а очите й гледаха с трескав поглед.
– Ще отида да видя дали е жив. Лошо ми се пише, ако… Рени, попитах те нещо?
– Боли ме кракът – проплака жената и прокара трепереща длан по челото си. Той я изгледа стреснато и рече:
– Стой тук и не мърдай, аз ще изляза да видя какво е положението.
Тя отвори уста, за да каже нещо, но като видя колко е изнервен мъжът й, реши да мълчи.
Няколко минути по-късно мъжът се върна при колата и започна да напъва дясната врата. Отне му доста време и усилия да я отвори, защото купето се бе изкривило. Наведе се запъхтян към жена си и каза:
– Рени, човекът е жив, но е в безсъзнание. Ей сегичка ще звънна на 112, но първо трябва да свършим една работа. Ти нали си добре?
– Не, не съм добре. Боли ме кракът, нали ти казах – изсъска през зъби тя и по бузите й се затъркаляха сълзи.
– Спокойно, миличка, спокойно, всичко ще се оправи. Няма страшно. Слушай сега. Пил съм. Ако ме сгащят отново за шофиране в нетрезво състояние, не ми мърда затвор, така че…
– Много добре знам, че си пил! Нали ти предложих аз да карам!
– Мила, аз нося на алкохол, три уиските за мен са нищо, знаеш. Проблемът е, че този идиот се натресе в колата ни.
– Да бе, натресе се! Ти навлезе в насрещното платно!
– Не ме изнервяй допълнително, моля те. Слушай сега… ще се преместиш на шофьорското място, все едно ти си карала, ясно?
Рени го изгледа с недоумение, после присви замислено вежди.
– Хайде, по бързичко, дай ръка – продължи той. – Всеки момент може да дойде някой. Няма страшно, не се притеснявай.
Той я подхвана под мишниците и я извлече навън, без да се церемони много-много. Рени охкаше през цялото време, но не посмя да възрази срещу грубите му действия. Вече извън колата, тя се опита да стъпи на левия си крак, но крайникът се огъна, неспособен да носи тежестта на тялото й. Под коляното вече се бе образувала подутина.
Виждайки, че жена му няма да може да се справи сама с придвижването, той я занесе на ръце от другата страна. Успя сравнително бързо да я намести зад волана. След като закопча колана, за да няма никакво съмнение кой е шофирал, извади телефона си и набра 112. Даде своята версия за случилото се, след което въздъхна с облекчение. Тогава нещо го подтикна да огледа мястото до шофьора.
– Ох, добре, че я видях. Рени, едната ти обувка е останала тук. Щеше да стане голям фал. Ето – каза той и подхвърли черното сабо в краката й.
Мотоциклетистът продължаваше да лежи неподвижно на пътното платно.
Половин час по-късно в далечината заехтяха сирени. Измъчена от болките и от напрежението, Рени започна да се моли наум всичко да мине както трябва. В момент като този място за грешки нямаше.
***
Следващите няколко дена за Рени минаха като в напоена с болка мъгла. Редуваха се мигове на жестоко страдание и такива на блажено отпускане, дължащо се на силните лекарства. Понякога виждаше над себе си мержелеещи се лица на лекари и медицински сестри. Мъжът й й носеше цветя и бонбони. Даже я бе уредил в самостоятелна стая. На полицая, който дойде да я разпита, каза, че е завила рязко, защото животно е изскочило изневиделица на пътя. Човекът прояви разбиране и не я мъчи дълго с въпроси.
Един съботен следобед, в края на часа за свиждане, до леглото на Рени изникна млад мъж с бинтована глава. Нещо в погледа му я притесни.
– Може ли да поговорим? – попита той и приседна на една табуретка.
– Познаваме ли се?
– Не, не мисля.
– Тогава какво…
– Блъснахте мен с колата.
– О!
– Само това ли ще кажете?
– Много съжалявам. Наложи се да завия, защото на пътя изскочи животно, куче, мисля. Всичко стана за секунди. Надявам се, да не сте пострадали сериозно.
Мъжът изсумтя.
– Всъщност знам, че не вие шофирахте, а мъжът ви. Не ви ли е срам да лъжете!
– Няма такова нещо, господине – отвърна Рени, като правеше отчаяни опити да прикрие притеснението си. Огледа се с надеждата да дойде някой от болничния персонал и да прекъсне този неприятен разговор. – А сега ме оставете на мира, изморена съм.
– Изглеждате ми свястна жена, не ви отива да лъжете така.
– Откъде знаете, че лъжа? – повиши глас Рени.
– По едно време дойдох в съзнание. Чух какви ги говореше мъжът ви, чух и как стенехте, докато той ви местеше.
Рени пребледня. Прехапа изпръхналите си устни. В съзнанието й бликаха разнородни емоции. Гадеше й се.
– Предполагам сте казали на полицаите.
– Казах, разбира се. Но никой не ми повярва. Защото лекарите ме намериха в безсъзнание. Защо поехте вината? Сега вас ще съдя!
– Правете каквото искате.
– О, да, да, знам, той е бил пиян, а и преди е карал в нетрезво състояние. Затова е цялата далавера, за да не влезе в затвора.
Рени изтри с длан потеклите по бузите й сълзи.
– Трябваше да го защитя. Имаме дете на три годинки. Просто не може … баща му… в затвора… а аз после, какво… сама…
– За мен да не говорим, но той вас едва не уби. – Протегна ръка и чукна ядно гипсирания крак на младата жена, който бе провесен нависоко с обездвижени в изпънато положение коляно и глезен. Предната част на стъпалото й бе оставена на свобода, макар отокът над пръстите да не бе спаднал. Палецът се бе извил неестествено нагоре, вероятно от мускулен спазъм.
Стискайки зъби, Рени се пребори със стрелналата се към бедрото болка. Бе решила да си мълчи. Надяваше се в съда нещата да се развият в тяхна полза.
– Не разбирате ли! – продължи той. – Мъжът ви ще продължи по същия начин, да пие и да шофира, докато накрая не убие някого. Не разбирате ли колко е опасно да прикривате престъплението му!
След кратко колебание Рени промълви:
– Той обеща. Това няма да се повтори. Когато е пил, ще карам аз. Умолявам ви, не разбивайте семейството ми.
– Е, аз нямам шансове в съда. Надявах се да проявите здрав разум, но щом можете да живеете с мисълта, че се укрили престъпник… Нищо повече не мога да направя. Само ми обещайте да не му давате да шофира пил.
– Обещавам – отвърна Рени и на лицето й се прокрадна плаха усмивка. – Ще го държа изкъсо отсега нататък.
Мъжът кимна.
– Как е кракът ви? Не ми изглежда хич добре.
– Счупен е на три места, но до няколко месеца ще се оправи, поне така казват лекарите. Надявам се вие бързо да оздравеете.
– Аз съм лесен, държат ме тук заради комоциото. Предполагам след няколко дена ще ме изпишат.
– Много се радвам – каза съвсем искрено Рени. – Още един път ви моля да ми простите. Правя го за доброто на семейството ми.
Той махна с ръка.
– Вие не сте виновна. Каквото било, било. Разбрахме се. Май доста ви поизмъчих с моите словесни атаки. Е, аз ще тръгвам. Впрочем … палецът ви така ли си стърчи? Май някой мускул се е схванал.
– Май да, но нищо…
– Ей сега ще го дръпна внимателно надолу. – Стана от табуретката и се зае да върне палеца в нормалното му положение.
– Благодаря, така е по-добре, много сте мил. – Той се усмихна и погъделичка игриво предната част на стъпалото й, точно до мястото, точно където гипсовата превръзка свършваше с ватиран ръб. – Не, не, имам гъдел – избърбори тя и се закиска.
Той се усмихна още по-широко, заобиколи леглото и стисна ръката на Рени.
– Бързо оздравяване.
– Благодаря.
– Оставям ви да си почивате, като гледам май ви натежаха клепачите.
– Да, приспа ми се – потвърди Рени. Благоприятното развитие на разговора бе внесло спокойствие в душата й.
– Имате ли нещо против да поседя до вас, докато заспите?
– Не – отвърна младата жена, макар предложението му да й се стори малко странно. Напълно изстискана емоционално, не след дълго тя потъна в дълбок сън.
***
Рени се събуди към полунощ. Погледът й веднага се спря на надписите, с които бе нашарен гипсираният й крак. Бяха десетки, в синьо, зелено и червено, и казваха едно и също: „Мъжът й караше пил, затова натопи нея за катастрофата.“
Отвори уста в безмълвен вик, опитваше се отчаяно да осмисли ситуацията. Когато се поокопити, започна да търка надписите с кърпа. Нищо не се получаваше, мастилото бе попило дълбоко в твърдата материя.
Разплака се. Цяла нощ будува, чудейки се какво да прави. Чувстваше се като жигосана за престъпление. Накрая реши да признае всичко пред полицията. И тогава в главата й изникна мисълта: „Може пък да е за добро.“
© Хийл Todos los derechos reservados