Един от синовете на крал Минзухар беше убит тази вечер и не се очакваше да се прероди след по-малко от два века, а, за лош късмет, точно тоя хубавец беше горд носач на червената роза, която принцеса Розенблум си беше поръчала за рождения ден, защото в царството нямаше никакви рози освен бели и тя я чакаше с нетърпение.

 Клетият дядо Силивряк, който  беше изпратен да посрещне принца, се завърна с празни ръце, ако не броим бастуна. Точно на входа на градските порти, той беше разбрал за убийството и беше доклифуцал обратно в двореца.

 Розенблум седеше в  дворцовата градина, лицето й беше червено като розата, която не беше получила, ръцете й бяха стиснати в юмруци, а погледът и се насочваше ту към стареца, ту към бастуна, с който едва се сдържаше да не го очисти.

-Мразя принцовете, никой нормален принц не би допуснал да бъде убит, а този идиот не само че е допуснал, ами го е направил преди да ми донесе розата. Умрял е без мое разрешение и затова ще обявя война на страната му.

-Времето е много хубаво и слънчево и една разходка ще се отрази добре на настроението ви, отдавна не сте излизали извън пределите на двореца, а после можете да си откъснете една бяла роза.

-Чудесно, великолепно, прекрасно!- извика яростно тя.-Много любезно от ваша страна. Вие не знаете колко важно за една принцеса е да бъде различна, да се отличава от долното простолюдие, вие явно смятате, че трябва да се обличам като обикновен човек, да говоря като обикновен човек, да мисля като обикновен човек и да притежавам и да се радвам на това, на което се радва един обикновен човек. Но аз не съм обикновен човек, аз съм принцеса, горда наследница на Розенблумите и няма да търпя подобни приказки от  един прост па на туй отгоре и стар прислужник, който за нищо друго не е годен, освен за моргата и с удоволствие ще ви пратя там, ако не си получа утре червената роза!

 Изплашеният прислужник веднага нареди да разлепят обяви из цялото кралство, че, който донесе цветето на принцесата,  ще стане крал.

 *

Ето го, пак вървеше писателят посреднощ по пустата улица. Тормозеше го чувството за безполезност, което, винаги щом го обземеше, не го оставяше намира дълго време и затова той седна на една пейка в парка и отвори тефтера си с въздишка.

 В дъното на мрачния хоризонт  пред него като малки факлоносци блещукаха светулки, които ставаха ве повече и повече. Дълги врясъци на гарвани ту смътни и едва усезаеми, ту ясни и стряскащи се изливаха от всички дървета в хармония като в страшен нощен хор.

 Един гарван долетя, грачейки ужасно, прегракнало и все по и по- високо с всеки изминал миг, после притихна. Неговата грозна ария беше прекъсната от един гладен бездомен котарак, а Кактус стоеше безучастен.

 Сякаш за да почете паметта на гарвана, той още  веднъж въздъхна и си рече „Да започваме.“ Погледна калпавото си перо и мастилницата си и установи, че не му оставаше много  мастило. Нищо де, и без това думите в главата му също не бяха много, погледна листа, празен като неговата глава, и после забеляза един афиш на отсрещното дърво и след като го прочете,  си каза „Ще ставам крал!“. Изпитваше неутолимо  желание да скача,  да вика от радост,  да пее, но вместо това, откъсна една бяла роза от градината в парка, разпори мъртвия гарван пред пейката с джобното си ножче и потопи розата в отвора.

*

Дойде сутринта и слънцето разтваряше все по-широко хилядите си лъчи, с които като с ръце искаше да прегърне света, който толкова много му бе липсвал през нощта. Дворецът вече гъмжеше от гости. Те се състояха от много поканени и още повече непоканени любопитни аристократи и благородници, дошли непременно първи да разберат кой ще е бъдещият героичен крал, снабдил принцесата със заветната роза.

 Печалната принцеса стоеше пред вратата на огромната зала и не смееше да влезе, защото на рождения си ден плачеше като на погребение и последното, което искаше, беше да отиде в този вид при гостите.

След три часа най-накрая се успокои, изръси всичката пудра, с която разполагаше върху подпухналото си лице, пое си дълбоко въздух, вирна нос и храбро, с безмълвно изражение, престъпи прага. Всички погледи налетяха на нея като пчели на мед и тя се скова като статуя и отчаяно се вкопчи в празния хоризонт,  в онази линия, в която тълпата и таванът се сливаха ведно и стоя така няколко минути, докато по лицето й бавно не започнаха да се процеждат сълзи.

-Няма я розата, няма я, няма я!-извика тя с треперещ глас, закри лицето си с ръце от срам и избухна в сълзи.

-Тук е, принцесо, не плачете!-каза писателят, втурна се напред, падна на едно коляно и й подаде розата като годежен пръстен.

-Ах, прекрасна е, точно този нюанс желаех, точно тази спираловидна подредба на листата, точно тази дължина и с точно толкова бодли!

-Значи ще се омъжите за мене и ще бъда крал на хилядите ви несметни богатства и ще ми готвят най –изисканите  и скъпи ястия, ще ме обличат в коприна и злато, ще слагат възглавници под краката ми, ще ми рисуват портрети, ще ми се покланят, ще ме возят в златна каляска и ще запишат името ми в историята до имената на великите крале!

 Принцесата забрави съвсем за розата, сбърчи вежди, погледна го изцъклено и го попита:

-Кой,  по дяволите,  ви е казал това?

-Нали имаше обява?-отвърна смаяно писателят.

-Каква обява?

-Ето, заповядайте.- каза той и й я подаде.

Принцесата веднага усети каква е работата и изкрещя:

-Онзи дядка трябва незабавно да бъде гилотиниран, точно така, както му обещах-на централния площад.

Слугите се втурнаха да изпълняват заповедта й, а тя се обърна към треперещия „принц“.

-Така значи, ще се жениш за мене, а? Мислиш, че си достоен, че си снажен, че си красив?!-каза тя през смях.-Противно ми е да гледам гнусната ти физиономия и да мириша миризмата ти.-продължи Розенблум, надменно извърна глава и сякаш за да се предпази от неговата воня, завря изискания си нос в розата, подуши я два пъти, присви очи, после,  рязко размахвайки я като меч срещу него,  извика:

-На какво мирише това? На какво мирише това?

-На роза, ваше величество.

-На роза ли?

-На роза.

-Мразя червените рози. Отсега нататък  всеки, който дръзне да донесе червена роза в кралството ми ще бъде сполетян от зла съдба. Екзекутирайте го заедно със стареца!

И така, на 10.11.1654г., на площад „Бяла роза“,  великият писател Кактус Хризантемов беше публично екзекутиран.