Писателят задник

Калин Кръстев има красив задник и се гордее с него. Някои хора са го чували да казва, че щом се погледне в огледалото, бисексуалността му се събужда. Няма да се изненадам, ако наистина е споделил подобно нещо. Той много се интересува от психология и затова често коментира такива работи без да се притеснява. Обаче не бива да си мислите, че той е някакъв невъзпитан простак, който мисли най-вече за секс. Темата го вълнува не повече, отколкото всекиго друг. Кръстев се стреми да е напълно откровен и душевно освободен, което е причината да говори за такива работи без притеснение.

Всъщност, най-голямата му мечта е да бъде успял писател. Кръстев е убеден, че това се постига с ежедневно писане на истории. Затова в моментите, когато не мисли за своя или нечий чужд задник, той се опитва да съчини сюжета на следващия си разказ. Това му е наистина трудно и често му отнема повече от ден. Съответно той не пише ежедневно и е малко встрани от неговата представа за писател. Поради тази причина, през по-голямата част от живота си той е мрачен. Ядосва се на себе си, задето не може да измисли история, която да съответства на безумните му критерии: да е оригинална, реалистична, актуална, значима, забавна, вълнуваща и каква ли още не. Той не обича да описва нещата, които му се случват – тогава се чувства сякаш плагиатства от Господ. Така в историите на Кръстев няма място за писатели, психолози, ученици. Темата за любовта му се струва изчерпана и затова я избягва. Предпочита да пише криминални разкази и да разказва за убийства – събития толкова редки, че определено не са актуални или реалистични.

Сигурно вече ви е ясно защо този нарцистичен писател страда от творчески блокаж или както той му казва – липса на идея. Той си я обяснява с това, че повечето неща в нашия живот са скучни. Каквото не е, е особено, засяга малко хора и поради това не заслужава Калин Кръстев да го опише.

Калин все още е млад и ходи на училище. Изключение е един ден, в който той беше по-ядосан от всякога, задето няма идея за разказ. В онази сутрин той не слезе на спирката заедно с другите ученици, а остана в рейса и продължи да размишлява. Имаше карта за неограничено пътуване по линията на 102 и можеше да се вози колкото си иска. Така и направи.

Минаха часове. Стана му скучно. Все още нямаше желания сюжет. Тогава реши, че е дошъл моментът да помоли някого за помощ. До него седеше един възрастен и дебел чичко.

- Здравейте! Може ли да Ви питам нещо? – каза Калин Кръстев.

Човекът го погледна с изненада. После се усмихна.

- Какво е? – попита дебелият.

- Някаква история. Питам ви за някаква история. Каквато и да е. Можете да ми разкажете, нали?

- Бих искал, обаче моят живот не е много интересен. – каза човекът. – Не знам какво да разкажа. Не се сещам сега.

- Как така? – попита Калин. – На повече от 30 години си. Все трябва да ти се е случило нещо, което да заслужава да го разкажеш.

- Я, не ме занимавай с глупости. И без това слизам на тази спирка.

- Аз също.

Калин Кръстев внезапно беше решил да последва този човек и да изтръгне от него някаква история. Каквато и да е. Човекът обаче искаше да избяга от него. Той слезе на спирката и без да му казва каквото и да е, тръгна да върви бързо към парка наблизо. Калин нямаше проблем с това да го последва. Определено можеше да поддържа темпото му по-дълго.

- Какво сега? – попита дебелият. – Да не си решил да ходиш след мен, докато не ти разкажа история?

- Да. Аз съм писател и имам нужда от някаква история, която да опиша. Всички работи, които ми хрумват са банални или нереални. Не се сещам за нищо хубаво.

- И защо реши, че точно аз трябва да ти помогна? Да знаеш, лазиш ми по нервите и… - човекът започна да вика – Разкарай се! Няма да ти разказвам история.

Калин Кръстев си даде сметка, че дебелакът не беше предразположен. Двамата не бяха започнали както трябва. Също така, Калин не искаше да чака повече. Историята му трябваше веднага и той нямаше време да започва отначало. Оставаше му да принуди човека да му даде каквото иска. Калин усещаше, че нещата са на път да излязат извън контрол. По-добре беше той да е този, който ще удари първи. Противникът му беше по-силен, но за сметка на това Кръстев беше много по-висок. Сигурно можеше да го надвие, ако борбата се задълбочи. Той се надяваше да не се стига чак дотам и да успее да свали противника си още с първия удар. Вложи цялата си сила в удар с дясната ръка, който попадна в слепоочието на дебелия.

Човекът извика. Наведе се напред и Калин успя да го удари с коляно в лицето. Тогава онзи падна на земята и Калин започна да го рита, за да му пречи да се изправи. В даден момент реши, че онзи не би могъл да стане бързо и спря.

- А сега размисли ли? – попита Калин. – Готов ли си да ми разкажеш история?

- Тогава ще ме оставиш, нали? – попита непознатият човек. Току що беше решил, че ако следва правилата на откачалката наблизо, може и да се измъкне без повече бой.

- Ще видим. Ако историята ми хареса, ще си тръгна.

- Добре. Ще се сетя за нещо. – Човекът се отпусна по гръб на земята. Дишането му започна да се успокоява. – Това ми се случи преди двайсет години. Онзи щеше да бъде най-ужасният ден в живота ми, ако тогава не се бях запознал с жена си.

- О, колко романтично. – развика се Калин. – Някой да те просне на земята, а ти да мислиш за съпругата си. Без истории за любов. Банални са.

- Добре, добре… - човекът пазеше лицето си с ръце, понеже се притесняваше, че Калин ще го ритне. – Имам и друга… Сещам се как тогава с приятели бяхме решили да ходим до морето на автостоп. Обаче първата кола, която хванахме, беше за Стара Загора… Слязохме там късно вечерта и не попаднахме на друга към морето. Имахме малко пари, понеже мислехме да спим на палатки… И за да не ги харчим, решихме някъде навън да спим. Един парк намерихме и…

- И накрая сте стигнали до морето. Много глупав конфликт има в тази история. Можеш и нещо по-интересно да ми кажеш, хайде! Нещо, което ти се е случило скоро и е наистина вълнуващо.

- Какво вълнуващо нещо искаш? – човекът се разплака. – Аз всеки ден ходя на работа и това е животът ми. Какво да ти разкажа?

- Не се ли виждаш с приятели? – извика Калин. Огледа се, за да е сигурен, че няма никой наблизо. – Не правиш ли нещо различно?

- Е, последния път като се видях с един, си говорихме за футбол.

Леле, как Кръстев мразеше хората, които си говорят само за спорт! Той изрита човека за пореден път.

- Сещай се за нещо друго! Знам, че можеш. – каза Калин. – Успокой се и помисли!

- Не, веднага се сетих за друга. Не е любовна история. За жената на братовчед ми… Тя всъщност не му е жена. Не са сключвали брак, иначе имат дете…

- Добре. Внимавай с подробностите! И какво за нея?

- То е бебе. Иначе, преди това, като разбрала, че е бременна… И двамата не го искали.

- Нали не беше любовна история?

- Е, да. Тя избягала от братовчед ми като детето се родило. Даже взела някакви пари от него… И повече не му се обадила. И сега той е в много тежко положение… Понеже му трябват пари, за да гледа детето, а точно, за да не го оставя само седеше вкъщи няколко дни и си загуби работата…

- И какво? Какво стана после?

- Е, още не се е случило. Не знам.

- Измисли го. Какво щеше да направиш на негово място?

- Щях да изоставя детето.

- Сериозно ли? Мухльо. – Калин пак ритна човека. Всъщност решението не беше толкова лошо. Дори водеше до интересна развръзка. Когато пораснеше, детето щеше да потърси своите родители. Щеше да разбере от баща си какво се е случило и да иска да отмъсти на майка си. Щеше да има за какво – осемнайсет години живот в дом за изоставени деца. Хубаво се получаваше. Пък и нали по телевизията разказваха за разни такива домове. Темата беше актуална.

Калин Кръстев се усмихна. Беше получил каквото иска.

- За мен беше удоволствие да работя с Вас. – каза той. – Помогнахте ми, наистина. Ето ви десет лева обезщетение, задето два пъти ви ударих в главата. Желая ви успех в живота!

Калин Кръстев захвърли десетолевката и започна бързо да се отдалечава от мястото. Нямаше търпение да се прибере вкъщи и да започне да пише.

Човекът полежа още около минута. Радваше се, че е успял да се измъкне без много бой. Хубаво, че се беше сетил да измисли такава история. Нападателят му не я беше сметнал за банална. Дори му се беше сторила реалистична.

Дебелият взе десетолевката и се прибра вкъщи. От една страна не беше доволен, но от друга знаеше, че следващия път, когато нещо подобно му се случи, ще има какво да разкаже.

Няколко вечери по-късно Калин се разхождаше в същия парк. Беше тъмно, като дрехите му. Той повече от десет минути обикаля по една пуста пътека. Зарадва се, когато по нея се зададе някаква млада жена. Изглеждаше му подходяща.

- Здравейте! Аз съм писател и се чудех дали искате да ви разкажа един виц. – каза ù той.

Тя се беше изплашила, защото я заговаря непознат. От друга страна, той предлагаше да я разсмее.

- Нямам нищо против. – каза тя.

- Малко хора знаят, че Майкъл Джексън е посещавал България. Той пристигнал в София с влак. Като слязъл на централна гара, взел трамвай номер 12. Бил се маскирал така, че хората да не го разпознаят. Возил се, докато не стигнал Патриарх Евтимий. Там слязъл от трамвая и започнал да гледа към паметника. Тогава някакъв минувач все пак го разпознал. Човекът започнал да го сочи и да вика “Кралят на попа! Кралят на попа!”

Жената се засмя, но не за много дълго. Кръстев си помисли, че му трябва по-добър виц.

- Как се казваш? – попита я Калин.

- Стефани.

- Приятно ми е, Стефани. Аз съм Пламен. Писател съм и ще те помоля и ти да ми разкажеш история. Ако не го направиш, ще те изнасиля? Схващаш ли? – тя спря на едно място. – Искам историята да е актуална, забавна, реалистична. Да не е за любов. Ако е възможно, главният ù герой да е много оригинален. Трябва ми за един литературен конкурс. Ще успееш да се справиш, нали?