Здравей!

     Получих писмото ти и уж бързах да ти отговоря, пък то виж колко време мина, но трябваше да събера смелост и да го напиша. След това ми беше нужна огромна доза кураж, за да го изпратя. Сега вече седем милиарда и половина човеци имат възможност да се докоснат до моята съкровена тайна.

     Да ти разкажа за най-голямата си любов.  Ето сядаме с тебе на по чаша червено и  започвам. Аз съм си влюбчива. При другите хора нещата са: мисъл плюс емоция.  При мен са: емоция плюс емоция при това на квадрат. Цял живот все съм влюбена в някого. Да не ти ги описвам разните любовчици.  Онзи хубавец от пети „а” свири на акордеон (тогава това беше модерно), аз хоп, влюбена. Другия от осми „г” вкарва голове на между училищния турнир и акордеонът потъва в забвение. После разбрах, че имам хубави очи и го научавах винаги, пред класното по математика, та с омотана от ласкавите думи и с порядъчно влюбена глава даже не мислех за последиците, докато му подсказвах, на съученика от съседния чин, как да си реши задачите. Въобще какво да ти описвам. Голямо сърце, голяма работа. Докато дойде първи октомври на1964 година. Как го помня ли? Ами това беше първият ми учебен ден в Университета. Сега така го наричат, а тогава беше Институт.

     И така, сядам аз на първата банка. Свита, уплашена първокурсничка. Чак след месец и половина щях да навърша осемнайсет. С дълга до някъде си коса сплетена на две плитки. С черна пола и розова блузка. Как помня даже блузката ли? Ами помня я. Наблюдавам се от страна и си спомням. Седя и се оглеждам. Специалностите в Института бяха насочени определено към мъже, така че нежния пол се представяше от четири–пет момичета в група. Все такива изплашени като мен. Е, имахме си и една хубавица. Наперена, със самочувствие. После стана ясно, че за втори път посреща първи курс. Загубихме я от погледа си още след първата сесия.

     Та влизат колегите. Гледам ги аз. Сърцето ми свито от неизвестността. Кой ти мисли да си избира обект за влюбване. И в този момент вратата се отваря, за да даде път на поредния наш състудент.

     И влезе ТОЙ!

    Преди него влязоха поне двайсет, но точно това беше ТОЙ, този когото сънувах с надежда, че ще го срещна, този за когото съм пазела момичешките си мечти. Не мислех дали е най-красивият, дали е най-достойният, най-подходящият, най-добрият, най-умният, най-възпитаният. Не! Просто това беше ТОЙ.

     Разбрах го изведнъж. Той отвори вратата със замах. Застана в очертанията и, и я изпълни. Беше висок, строен. Изключителна физика. Буйна коса, весели очи и лъчезарна усмивка.

     - Здравейте! - и откри два реда бисерни зъби. 

     Какво още да ти  описвам? Бяла разгърдена риза под сакото, леко отесняло, явно това лято се е отразило пагубно на размерите на абитуриентският му костюм .

      Поздрави всички, но гледаше мен.

     Бяхме две деца. Едното след малко повече от месец щеше да навърши осемнайсет, а другото след четири дни - деветнайсет.

      След време, когато си припомняхме този първи ден, той признаваше, че там на вратата  е видял само мен. Дали  ме ласкаеше или наистина е било така? Седна до мен, а после си тръгнахме заедно. Сегашните студенти са силно разглезени. Редовни автобуси  в интервал от няколко минути, асфалт, тротоари и паркови пространства в гъсто населената територия наречена Студентски град. А тогава: едни малки автобусчета през половин час, че и по нарядко. Борба  да се качиш . Ако  не си много нахален, може повече от час да чакаш. Не знаят днешните, че през годината, за която говоря четирите красиви зали пред Техническия бяха заобиколени от царевична нива, а овцете от ТКЗС-то на близкото село Дървеница пладнуваха на слънце край залите. Как сладко звънят звънчетата им и те приспиват, а ти слушаш математика при Брадата. Идилия! Та тогава за тротоари просто още не мечтаехме. Радвахме се ако някой не е разместил плочките, предвидливо поставени по пътеката.

     Тръгнахме да се прибираме след първия учебен ден. Аз подскачам от плочка на плочка и аха да се плъзна в локвата.

В този момент две бързи и силни момчешки ръце, ме прихванаха. Погледнах  го  и вече бях влюбена до уши.

    После се заредиха курсови, лабораторни, проекти и всекидневни срещи. Стана студено. Той облече стария балтон на по- големият си брат, аз – преправеното палто на майка ми, но това никак не ни пречеше да се разхождаме, да ловим снежинките с ръце, да се смеем и да се целуваме. Боже, колко беше хубаво!

    В групата  често си организирахме купони. Събираше ни  колежка, която живееше сама в голям апартамент. Той свиреше на китара. Не електрическа, не модерна. Просто една стара китара. А как пееше. Боже, колко хубаво пееше. Имахме си  любими песни. След зимата дойде пролетта, със слънцето, с разцъфналите цветя. Веднъж ми подари  малко букетче, клончета от цъфнало храстче. Откъснал ги от алеята по пътя. В целият си дълъг живот съм получавала много цветя. Букети и отделни стръкчета, кошници и саксии, но това мило букетче помня и  досега. Помня как ми го подаде, като че ли се срамуваше или може би стесняваше. 

     После втората сесия, изпити, после бригада, брахме домати цял месец. И пак вечерите с китарата. После втори курс с динамиката и съпромата. Той беше завършил техникум и беше в час повече от мен, но и аз имах с какво да съм му полезна. Въобще бяхме чудесна комбинация. Пак бригада и след това трети курс със страховития кран в шести семестър. Неговият беше мостов, на мен се падна  конзолен и това прави проекта по-труден. Имах нужда някой да поглежда от време на време сметките, а и на чертежите  да хвърля по едно око, но той беше непреклонен, ”после цял живот ли ще ти помагам”. Като защитих проекта, се радваше повече и от мен. 

     Той сменяше общежития, квартири, съквартиранти, хазяи. Аз си бях все до моста с орлите. Не знам защо, но през зимата често се простудяваше. Когато боледуваше му носех лекарства, следях дали ги взема редовно. Представи си само колко съм била лоша. Той страда от високата температура, а аз съм щастлива, че мога да се грижа за него, да му варя чай, да му приготвям нещо лекичко, за да хапне поне две лъжички. Да галя челото му и да отбелязвам с устни, че температурата е спаднала. Въобще, обикновен живот.

     Ние двамата  се обичахме толкова много, че в един момент приехме любовта като даденост, като нещо, с което сме се родили и не му обръщаме внимание. Не мислехме даже, какво даваме  и какво получаваме. Дали даваме повече или не получаваме достатъчно. Просто  се обичахме. 

     Докато един ден в края на четвърти курс той, засмян до уши ме запита:

     -Знаеш ли, че... еди кой си ми е братовчед?

     Не, не знаех. Това беше човек, много известен сред културните среди. Посещавахме негови спектакли. Нищо не ми е споменавал. Оказа се, че този негов роднина най-после го е забелязал и го поканил в компанията си. Но сам!

     Отначало споделяше с мен. Оправдаваше се, защо не ме взема.

     - Просто нямаш там място.

     - А ти?

     - Ами той ми е братовчед, не мога да му откажа.

      Не го оправдавах, но се опитвах да разбера мъжкото му самолюбие. Компанията, в която има известни, много известни жени ще съблазни не малко мъже. А те, тези жени, знаят как да го направят.

     За това, което последва, дълго време дори не ми се мислеше. Алкохол, жени, от тези, на чиито културни изяви много се възхищавахме. И пак алкохол, много алкохол!

     Само за няколко месеца между нас се издигна стена. Дълго време се питах, как така за толкова кратко време се срина такава голяма и според мен истинска любов. След това се отдръпнахме. Последва финала. Той беше станал хубав мъж, представителен, ухажван. Видяха го свободен и налетяха като пчелички на цвете.

      Аз отклоних живота си в друга посока. Той срещна. Аз срещнах. Създадохме семейства. Изминаха  години. Работех в институция, с която той като главен инженер имаше служебни отношения, Въпреки това, успявах да не го виждам. Но веднъж...  Отваря някой вратата на кабинета и я изпълва. Същата лъчезарна усмивка,  пламъка в очите и  младежкия устрем. Налял някой и друг килограм за авторитет. През цялото време следях задочно живота му. Знаех за семейството му и за неприятните проблеми с жена му. Регистрирах професионалните му успехи, но не го бях виждала. Ето го сега в  почти двуметров ръст, протегнал към мен ръце, пристъпва и ме прегръща. Краката ми се подкосиха, сърцето ми се разтуптя в ускорен ритъм, кръвта нахлу в главата ми. Чаках тази среща. Не знаех дали я искам, но знаех, че ще се състои все някога. Той някак смирено промълви:

     - Идвам, за да ти поискам прошка.

     Дочаках това признание. Друго не искам. За момент се подадох на слабостта си, но само за момент. Леко го отблъснах.

     - Не бива!

     Как ми се искаше да остана в прегръдките му. Само за минутка. Тези няколко думи и тази прегръдка бяха достатъчни, за да пренебрегна обидата и  да забравя болката. В този миг осъзнах, че въпреки доброто семейство, което изградих, нито за секунда не съм спряла да го обичам.

     - Дойдох, защото имам нужда от теб. Да споделя, да ме подкрепиш, да ми дадеш сили. Нужна си ми. Нужно ми беше само да те докосна и да погледа в очите ти.

     - Не! Аз не съм човека, от когото ти се нуждаеш.

     Знаеш ли, Виктор, колко ми струваше това „Не!”  Огромно усилие да превъзмогна чувствата си. Аз, жената, която всичко  е подчинила на емоциите  си. Направих го в името на неговото лично щастие и от уважение към човека, с когото споделям радост и трудности.

      -Нищо не искам от теб. Дойдох да ти кажа, че през целия си живот, без да го съзнавам, съм обичал само теб. Обмислям всичко, което върша, съобразявайки го с теб. Дали ще го одобриш, дали ще го приемеш. Ще го харесаш ли? Непрекъснато съм в мислен диалог с теб. Отбелязвам  рождените ти дни. А когато завали първият сняг, настъпва празник за мен. Знам във всеки момент какво е служебното ти положение, семейството ти, сестра ти. Всичко. Не издържам повече. Трябваше да ти го кажа.

      Пропусна да спомене, че се е запознал и с мъжа ми, с когото го свързват професионални интереси. Даже опитал да се сприятели с него, но нищо не се получило.

     Бяхме колеги, състуденти и имахме много общи познати, но така и не разбрах, кой е информаторът.

     Виктор, питаш се,  как завърши тази среща? Ами така, просто, без сбогуване. След това, като че ли бариерата отпадна. Срещахме се по заседания и командировки. Гледахме се отдалече. Говорехме само служебно. И двамата много ясно съзнавахме чувствата си, но нито веднъж не прескочихме прага. След това дойдоха разните реформи. Той стана собственик на завода, на който преди промените  беше станал директор. После и двамата излязохме от активния живот. Остана Интернет, чрез който научавахме един за друг това онова, но не директно. От това обичта ми към него не е станала по-малка.

 В какво се изразява тя? Знаех, че ще ме запиташ. Не знам. Не мога да обясня. Просто живееш с мисълта, че на земята има човек, чиято съдба не ти е безразлична, знаеш, че нищо не можеш да промениш , но ти е останало да се радваш на успехите му, знаеш, че си щастлив от това, че си го срещнал, и че за част от годините си  значел нещо за него. Пазиш и се радваш на спомените.

    Скоро прочетох в НЕТ-а, че на неговата почетна, пожизнено изборна длъжност вече има нов човек. Той си беше отишъл. От това любовта ми  към спомена не става по-малка. Тя ще си отиде, когато си отида и аз от тази земя.

     Ето, Виктор, това е моята история за голямата ми любов.

     Наздраве!

     И да поменем спомена с капчица червено вино.