– Братле, потегляме след като ТИР-ът отмине. Какво ти е? Не ми изглеждаш добре. О’҆кей ли си?
– Не съвсем. Напрегнат съм – въздъхна Ангел.
– По пътя ще ми разкажеш. Става ли?
Секунда по-късно гласът на Спас проехтя:
– Ангеле, тоя е луд! ТИР-ът! Лети срещу нас! – викът му се вряза в стъклата на пежото.
Броени минути по-късно линейка, полиция и пожарна бяха част от ужасяващата картина.
***
Емилия стоеше вцепенена. Красивото ѝ лице бе придобило сиво-жълтеникав тен. Приличаше на восъчна кукла. Устните допреди секунди розови, вече бяха посинели. Гърлото ѝ пресъхна. Слабата ѝ фигура се разтресе. Сълзи закапаха по китките и роклята ѝ. Тя все още си мислеше, че сънува. Че случилото се преди минути не беше истина. Гласът от телефона звучеше твърде далечен за нея. Мислеше, че е кошмар. И нито ума, нито сърцето ѝ приемаха информацията от слушалката:
– Ангел Симеонов Павлов, 44-годишен, почина в линейката на път за Спешна помощ, госпожо. Съжалявам - изрече монотонно служителката.
– Не! – извика Ем ...