– Братле, потегляме след като ТИР-ът отмине. Какво ти е? Не ми изглеждаш добре. О’҆кей ли си?

– Не съвсем. Напрегнат съм – въздъхна Ангел.

– По пътя ще ми разкажеш. Става ли?

Секунда по-късно гласът на Спас проехтя:

– Ангеле, тоя е луд! ТИР-ът! Лети срещу нас! – викът му се вряза в стъклата на пежото.

Броени минути по-късно линейка, полиция и пожарна бяха част от ужасяващата картина.

***

Емилия стоеше вцепенена. Красивото ѝ лице бе придобило сиво-жълтеникав тен. Приличаше на восъчна кукла. Устните допреди секунди розови, вече бяха посинели. Гърлото ѝ пресъхна. Слабата ѝ фигура се разтресе. Сълзи закапаха по китките и роклята ѝ. Тя все още си мислеше, че сънува. Че случилото се преди минути не беше истина. Гласът от телефона звучеше твърде далечен за нея. Мислеше, че е кошмар. И нито ума, нито сърцето ѝ приемаха информацията от слушалката:

– Ангел Симеонов Павлов, 44-годишен, почина в линейката на път за Спешна помощ, госпожо. Съжалявам - изрече монотонно служителката.

– Не! – извика Ема. Телефонът издрънча на пода. Краката ѝ се подкосиха...

Само преди минути топлите устни на съпруга ѝ я целуваха. Нежният му поглед я докосна преди той да излезе от стаята. Очите му, както обикновено, изрекоха безгласно „Обичам те, Еми!”. Ангел не беше от приказливите.

„Думите отнемат от красотата на преживяването”,  казваше с усмивка той. Такъв беше, странник посвоему. Очите му – изразителни и мили – носеха повече информация, отколкото самият им притежател можеше да си представи. Излъчването им рисуваше на Емилия най-красивите картини в душата ѝ. В тях сякаш плуваше необятна вселена. Понякога погледът му я прегръщаше с бащина топлина. Друг път я милваше нежната му съпружеска любов. Често очите му искряха пламенно и като стражи бяха в готовност да бранят любимата си от всяко зло. В даден момент зениците му изразяваха напрегнатостта на родител, който вижда непохватността на малкото си и заема позиция да му даде всеотдайната си помощ.  

 С мисълта за красивите му очи изплува моментът на първата им среща. Ранните ученически години. Спомените я отведоха към Белоградчик...

***

Седмокласниците от двете паралелки пътуваха заедно на екскурзия към града, който бе разположен в подножието на червените скали с причудливи форми. Автобусът наподобяваше на шумно магазинче в някое селце. Настроението, шегите, заедно с мириса на солети, сандвичи и други аромати, внасяха особен колорит в пътуването. Емилия бе отворила прозореца си и се наслаждаваше на природата и чистия въздух, когато един момчешки глас изрече името ѝ и учтиво я помоли да затвори прозореца. В първия момент тя реши да го послуша. Но здравият ѝ разум скоро я подтикна деликатно да обясни, че отвореният прозорец е най-добрият вариант за вентилация в препълнената от всевъзможни миризми превозна кутия.

 Ангел, съученикът от съседния клас, упорито настояваше прозорецът да бъде затворен:

– Става течение и не е приятно! Затвори прозореца, Емилия! – продължаваше все по- сериозно да настоява Ангел.

– Не, няма да го затворя! Не мисля, че идеята е добра!

Тази спонтанна, почти детска закачка продължи по-дълго от очакваното. В крайна сметка, Ангел дойде до нея и затвори прозореца. Тя замълча и реши да сложи точка на смешната ученическа препирня. Вероятно случката щеше да бъде забравена, ако не беше транспортирът.

Месец по-късно, Емилия с ужас ровеше в чантата си през междучасието, отчитайки със зачервено лице факта, че си е забравила транспортира за часа по геометрия. Класната, госпожа Димитрова, държеше строго помагалата да се носят и стриктно следеше, дали изискванията ѝ се спазват. Единственият спасителен вариант за Еми бе да притича до съседния клас, където приятелката ѝ Яна щеше да ѝ услужи. Двете си помагаха в подобни ученически издънки.

Еми държеше вече транспортира в ръце, когато класът, от който бе и Ангел, започна да се влачи към физкултурния салон. След няколко крачки тя почувства, че някой я наблюдава... Обърна лицето си и забеляза, че Ангел я гледа. В този момент нещо се случи, очите им се свързаха в необясним безсловесен миг. Съучениците минаваха покрай тях и влизаха в салона. Поглеждаха ту в него, ту в нея. Но двамата явно не будеха достатъчно интерес за никого. Никой, абсолютно никой не отбеляза този дълъг безгласен фрагмент – моментът, в който се раждаше красивото, малко вълшебство между двамата. Погледите им се докосваха. Говореха без думи. Мълчаха. Тишината казваше всичко.

Първият звънец би. Емилия трепна за миг. Отмести  поглед. Беше сигурна, че през това време момчето от другия клас бе влязло в часа по физическо. Всичките му съученици бяха вече там, но когато очите ѝ се върнаха към първоначалната точка, изненадата ѝ бе огромна. Ангел стоеше на същото място и не помръдваше. Този факт я върна отново в малката им приказка. Тя продължи да се взира в топлите му очи, а и той не откъсваше погледа си от нея.  Вторият звънец би. В този момент Еми разбра, че е време да тръгва. Сведе надолу глава. И в идващата минута рязко се обърна и се забърза към кабинета по математика. Сърцето ѝ биеше, погледът искреше, тя се опитваше да овладее сладкия прилив топлина, бълбукащ в крехката ѝ момичешка душа.

***

–  Госпожо, госпожоо! Може би звънецът ви не работи – чу се хлопане по вратата и загриженият глас на полицая. – Вероятно вие сте съпругата на починалия Ангел Павлов. – Съжалявам много! Колегата зад волана, който е бил в същата кола със съпруга Ви, ме помоли да Ви предам това.

Емилия пое малкия плик в ръцете си без да продума. Гласът на служителя я върна в кошмарната реалност. Възможно ли бе в един миг животът ѝ да се срути? В един единствен миг да изгуби този, когото обичаше най-силно; този без когото вече не бе цяла.

Полицаят си тръгна. Ема влезе в дома си. Отвори вратата на спалнята и я затвори след себе си. Постави плика на нощното шкафче от страната, където спеше. Неговото място бе празно. Нямаше го нейния любим, за да я скрие в прегръдките си. Нямаше да види никога повече милите му очи. Красивите му очи, с които ѝ казваше ”Обичам те, скъпа Еми!”. Сега кой щеше да я пази? А кой щеше да закриля децата им? Какво щеше да се случи с тях? Толкова страшно ѝ се видя всичко. Разбра колко уязвима бе в този момент. Колко бе отчаяна. И колко самотна.

Просна се на леглото. Прегърна възглавницата и заплака. Рида неудържимо и дълго. Болката я душеше. Поглъщаше я все повече и повече. Изсмукваше последните ѝ сили. Изтощена до крайност тя неусетно заспа.  Засънува река. Тя вървеше покрай брега. Надвесените от двете ѝ страни, зелени клони на дървета хвърляха сенки. Цареше тишина. Красив, нежен полъх докосваше косите ѝ. Изведнъж дочу някаква мелодия. Не можеше да я свърже с нищо познато. Не беше чувала такива звуци, никъде. Изтръпна цялата. Мелодията бе много тиха, но неземно красива. Чувстваше я толкова близка, а в същото време напълно непозната. Ветрецът милваше лицето ѝ. Чувстваше нечие присъствие. Емилия се обръщаше на всички посоки, но не виждаше никой. А в същото време не бе сама. Беше сигурна че има някой до нея. Някой, който се свързваше с душата ѝ. Някой, който знаеше за болката ѝ. Изведнъж се събуди. Отвори очи.

На вратата на спалнята се почука.

– Мамо, може ли да вляза?

 Гласът на сина ѝ я прониза в сърцето. Последва кратко мълчание. Ема бавно се изправи на леглото и промълви:

 – Влез Крис.

Тринадесетгодишният Кристиян се свлече в прегръдките на майка си.

–  Мамо, обичам те!

Гласът му все още детски се спусна в дълбините на душата ѝ. В този момент Емилия почувства нежната детска любов. Как е възможно първите думи на детето ѝ да бъдат точно тези? Насред скръбта за първи път тя осъзна спасителния полъх на любовта чрез думите на детето си. Най-малкият представител на семейството я дари с най-необходимите думи в точния момент. За миг си спомни за странния сън отпреди малко. Усещането, което остави след като отвори очи, бе същото. Не е сама в тази неописуема болка.

– Мамо, татко е на небето, убеден съм! – изрече Крис. – Знам, че той би се радвал да ти помагам. Мамо, можеш да разчиташ на мен. Ние ще се справим. Искам само да се пазиш.

Емилия едва-едва си поемаше въздух. Тя бе поразена от неподправената чистота, която я обсипваше. Думите на детето ѝ стоплиха премръзналата ѝ от болка душа. Синът ѝ възмъжа внезапно за минути пред очите ѝ. Сякаш някой ѝ говореше от детските му устни.

В този момент Еми подскочи.

– Къде е Ния? Майчице, момичето ми!

Емилия побягна с всичка сила към стаята на дъщеря си. Почука на вратата, но не чу отговор, почука отново и отново. Чу се шумолене.

– Ния, може ли да вляза?

След кратка пауза, изпълнена с тишина, майката отвори вратата и се спусна към малкото си пораснало осемнадесетгодишно момиченце. Ния бе седнала на пода и обгърнала слабите си крачета с ръце. Очите ѝ плуваха в сълзи. Ридаеше тихо, хълцаше и изричаше думи, които трудно се разбираха. В стаята влезе и Крис. Тримата заридаха. Ема седна на пода и обгърна с лявата си ръка Ния, а с дясната прегърна Крис. Започна нежно да ги люлее в обятията си както когато бяха бебета. Дълго време останаха така, завити в мекото одеяло на нощта...

Погребението бе на другия ден.

На сутринта Еми направи сандвичи, чай и кафе и подкани децата да хапнат:

– Трябва да хапнете.

Седнаха около кръглата маса. Прегърнала чашата кафе с длани, Еми отпи няколко глътки. Крис гледаше към филията с шунка и едва отхапа няколко залъка, след което прошепна: „Не съм гладен.” Ния отчопли коричката и се опитваше да дъвче, но сега това изглеждаше непосилно за нея. Плъзна леко чинията напред. Решиха, че е по-добре да започнат да се приготвят за погребението.

***

 Толкова много хора бяха дошли да изпратят покойника. Насред гробищния парк една от алеите отвеждаше до мястото, където тялото на починалия щеше да бъде положено. Събраха се близки, приятели и познати на починалия Ангел. Всички бяха смутени и потресени от нелепата смърт на мъжа. В този тъжен ден сякаш всички изглеждаха еднакво. Някои шепнеха, други говореха тихо, докато изчакваха служителката да се появи, за да изкаже традиционните слова в подобни тежки моменти. Жената от погребалната агенция обаче закъсняваше по неизвестни причини...

В един момент, до групата от опечалени се приближи едър мъж, който носеше цвете в коравите си ръце. Стоеше отдалечен, сякаш се страхуваше от нещо. Ема се разтрепери в мига, в който го забеляза. Лицето ѝ се сбръчка, устните ѝ се свиха напрегнато. Мислите ѝ се разбушуваха. Тя веднага го бе разпознала. „Защо идва сега? Този, който отне живота на най-скъпото ми същество! Как смее да идва тук?! Този, който остави децата ми без баща!”  Беше лумнал огън в мислите ѝ. Пламък от омраза забушува в сърцето ѝ за части от секундата. В този момент звънът от мобилния телефон прекъсна мисълта ѝ.

От агенцията се обадиха, че съжаляват много. Извиняват се за служителката си. Съобщиха, че по здравословни причини, тя няма да може извърши ритуала по изпращане на покойника. Емилия си помисли, че това е лоша шега, когато човек от присъстващите предложи да каже няколко думи в този тъжен за всички ден. Съкрушената жена прие с благодарност и въздъхна с облекчение, когато чу предложението на господина.

Мъжът бе среден на ръст с изразително лице. Няколкото малки бръчици издаваха недвусмислено, присъствието на нелеки епизоди в живота му. В косата му  блестяха сребърни нишки. Лека умора бе легнала под клепачите му, но очите му искряха. Може би светлината, която струеше от тях, придаваше това необикновено излъчване на погледа му.

– Скъпи роднини, приятели и познати на покойния Ангел, първо нека ви се представя –  казвам се Бисер. С Ангел се познавахме от казармата. Невероятен приятел и смел мъж... Престраших се да взема думата, защото трябва да чуете нещо, което вероятно не знаете за прекрасния ви близък. Нещо, което той преживя през последната седмица преди злополучния инцидент.

Мъжът си пое дълбоко въздух, за да може да продължи:

–  Тогава имах щастието да прекарам малко време с него. Бях го поканил вкъщи да се видим и да се консултирам с него по един въпрос. Той е скъпоценен съветник, както знаете. Оо, ако знаех само, че това ще е последната ни среща...

Мъжът се развълнува. Последва кратка пауза... след като пое няколко глътки въздух, той продължи:

–  Докато хапвахме и отпивахме първите глътки  вино, бях пуснал диск с любимите ми песни.  Ачо се заслуша. „ Каква е тази песен!“ – възкликна той. – „ Странен текст!”  И повтори думите от песента:

Викът от Кръста

е в ушите на света.

Синът разпънат,

ранен за греховете,

прикован жестоко -

носи моята вина.

А после става тихо,

роди се в мен надежда,

извор на живот потича

от посланието във вика.

Викът от Кръста

е в ушите на света.

 „ Ще ми разтълкуваш ли тези думи?“   –  почти шепнеше той. Не очаквах една песен да го впечатли толкова, но той буквално ме хвана за ръката и започна да задава въпрос след въпрос. В следващите часове се впуснахме в дълбок разговор. Продължихме си вечерята, докато споделях на Ачо за личните си преживявания с Единствения, който може да прощава грехове, Същият, който очаква и ние да прощаваме на другите. Този, който ми вдъхна истинска надежда в момент на пълна безнадеждност. Господ Исус Христос - Спасителят на света.

 В началото, събеседникът ми ме гледаше едновременно любопитен и недоверчив.

 Но в края на разговора ни той ме погледна право в очите и тогава изрече:  „Приятел, тази вечер ме накара да погледна нещата в живота си от друг ъгъл. След всичко, което чух от теб някак си чувствам, че трябва да оправя бъркотията с баща си. Половин година не си говорим, заради една глупост, друг път ще ти разкажа подробностите. Чувствах се смазан от насъбралата се вина. Сега ти ми казваш, че има Един, който може да ми прости греховете и иска и аз да простя. Мисля, че съм готов да простя, приятелю. Ей, това никъде не можеш да си го купиш, Бисере  – вътрешна хармония и мир с хората около теб. А знаеш ли кое ще е второто?”

Той не изчака отговора ми.

 „ Искам да напиша нещо на най-скъпия човек в живота си. Трудно се изразявам, особено към любимите си хора. Ще е по-лесно да го напиша. Като за начало чувствам, че е много важно да направя тази стъпка. Сега трябва да вървя! Благодаря, Бис...”  Тогава Ангел ме  потупа със силната си ръка по рамото, усмихна се и си тръгна. Остави усещане на преливаща радост в душата ми. Зная, че той ще бъде на добро място. Мисля, че днес, в този ден, той остави послание на всички ни. На място, където би трябвало надеждата да свършва, има шанс за надежда.

Всички, които бяха свели глави допреди малко, сега излъчваха същата светлина, която струеше от лицето на доскоро говорещия. Някой промълви: „За първи път присъствам на подобно погребение. Вместо да остана тъжен и потиснат, ще си тръгна сякаш някой ми е отворил прозореца в душата и казва дишай.” След чутото, Емилия се смути. Първата мисъл, която я удари, бе дали омразата към шофьора ще ѝ върне съпруга.  Може би и „убиецът” на съпруга ѝ също се чувства ужасно. Омразата в мислите ѝ започна постепенно да гасне.

След час всички се бяха прибрали. Еми си взе душ и влезе в спалнята. Облече се набързо. След този противоречив ден ѝ предстоеше още нещо. Спомни си за плика, който нямаше смелост да отвори досега. Взе го бавно от нощното шкафче и го отвори с треперещи пръсти.

Скъпа Еми,

 Любима моя, знаеш колко трудно се изразявам, затова реших да ти напиша тези няколко реда. Вярвам, че писмото ми ще е в ръцете ти в най-подходящия момент.  Нека първо ти кажа:  „Обичам  те!”. Не съм идеалният съпруг и никога не съм успявал да обличам чувствата си към теб в думи. Но ето сега, когато разбрах пълното значение на тази дума, мога да я изричам свободно. Убеден съм, че в близките дни и ти ще почувстваш тази необятна любов. Любовта на Господ Исус към теб. Убеден съм, че и в най-тежките моменти ще се чувстваш обичана и закриляна. Сигурен съм, че няма да бъдеш самотна, скъпоценна моя. Дори, ако един ден ме няма, Той ще се грижи за теб.

Обичам те!

Завинаги твой:  Ангел