16 abr 2021, 1:28

Писмото, което (не) написах 

  Prosa » Cartas
827 0 2
12 мин за четене

Здравей,

Чудя се как да започна и кое да ти разкажа първо. Днес ми е едно такова криво и носталгично малко, без някаква особена причина, ти нали знаеш как изпадам понякога в едни такива състояния. Тези дни все се сещам за теб, може би защото наближава рожденият ти ден или пък, защото много неща се промят напоследък в живота ми, а ти остана една константа, непроменлива величина, която ми помага да преодолея лавината от променящи се неизвестни.

Тези дни все се връщам към деня, в който се запознахме. Чудя се дали помниш?! Дали понякога поглеждаш назад към този спомен, превъртайки лентата на живота си като стар и изтъркан филм. Аз помня, въпреки че понякога спомена се явява стар и избледнял като преседяла дълго на слънцето снимка. И все пак понякога е толкова ярък и силен, сякаш го преживявам наново. И се усмихвам на себе си, на слънчевия ден, който бе тогава и на усещането за младост и невинност, което лъхаше от всичко в онзи момент.

Бяхме на по 16 години, извинявай ти на 17. И ние си идвахме от село. Слизайки от колата, ни посрещна цяла тълпа от дечурлига приблизително на нашата възраст. И малко по-големи... и малко по-малки. Весела се затича към нас със сестра ми с викове на радост. Типично в нейн стил се захвана да ни представя на всички. Изреди имената на всички ни и веднага ни придърпа да останем да играем с вас. Казвам играем защото онова бяха едни други времена. На по 16 години ние все още играехме. Имахме още време да открием първите любови, целувки и разбити сърца. Ние тогава играехме на гоненица, на криеница на... истината или се осмеляваш. Организирахме си истински войни с децата от съседния блок и бяхме...деца. Аз май се отнесох, но нали ти казах, едно такова ми е носталгично и сърцето ми все се връща някъде назад във времето. В едни такива по-прости времена. А и наближава рожденият ти ден, та съвсем съм се размекнала. Да се върна на мисълта си, че все се опитва да избяга като уловена в дланта птичка, кочто бърза да литне към простора на небето. Докато се запознавахме, ти ми направи особено впечатление. Имаше една такава самоувереност в теб, една усмивка на непокорно елфче, което всеки момент ще свърши някоя беля. Имаше нещо особено в теб, но заради присъствието ти трудно го забелязах. Изведнъж ми просветна какво е и типично в мой стил, абсолютно директно и тотално нетактично, но без задни мисли за нещо лошо те попитах.

  • А ти защо си така? Защо гърбът ти изглежда така? – откровено казано в момента умирам от срам заради това, но тогава аз наистина не мислех нищо лошо, просто бях любопитна. От въпроса ми ти се смути само за миг, но и той беше достатъчен, за да ме накара да се засрамя. Весела ми се скара веднага
  • Еее как може да питаш пък ти такова нещо. Не се питат такива неща. – Докато намеря време да се смутя и засрамя, ти се намеси
  • Няма нищо, не е проблем да пита. Така съм, защото докато е била бременна с мен, майка ми е взела противозачатъчни и.... се е получило това.
  • Ахаа – казах аз – ясно, разбрах. Бузите ми бяха пламнали в ярко червено като току що цъфнали рози. Исках да потъна в земята от срам, но ти побърза да се усмихнеш и да ме успокоиш.

Знаеш ли, минаха години докато осъзная колко ти е коствало да сложиш на лицето си тази искрена усмивка.  И колко пъти се е налагало да го правиш всеки ден, за всякакви познати и непознати хора, в смешни, трагични или откровено банални ситуации. Сега от перспективата на изминалото време осъзнавам колко сила, смелост и желание за нормалност си имала. А ти не беше банално нормална като другите хора. В теб нямаше нищо нормално, но в онзи смисъл на думата, който отличава гения от обикновения човек. Не говоря за математиката, която беше за теб втора кожа, а за онази следа, която остави на света незабележима за много, за нас, за мен ярко откроена в жилките по сърцето ми, като розов белег от дълбока рана. Хубав белег, който ти напомня, че животът е възможен въпреки болката, която се опитва да те удави в чернотата на залязвщата вселена без никакъв остатък от теб. Обикновените хора не оставят нищо след себе си, а другите, след тях остава ярка следа като падаща звезда, която на щастливия зърнал я, може да сбъдне желание. Аз пак се отплеснах, но се надявам да ми простиш, от толкова време не съм говорила с теб, че мислите ми се лутат като гумено топче, пуснато в идеално гладка сфера без изход, начало или край. Във вакум. То няма да спре, докато сферата не се пропука от някаква външна сила. Може би сълза, но сълзи някак нямам напоследък. Плача вече само в себе си, често и за теб.

Онзи ден, в който се запознахме щеше да сложи началото на едно приятелство, което щеше да продължи по-дълго от цял един живот. И още малко отгоре.

Сега в главата ми започнаха да изкачат мисли и ситуации, които ме карат да се усмихвам въпреки тежкия ден. Аз в универститета, ти си започнала една година преди мен. Ти математика, аз – биология, така де биотехнологии. Тези технологии ми скъсиха живота с две – три години поне. Учех математика. Цели две виши математики и още някакви си там. Аз имам преподавателка, която обяснява интегралите някак странно. Можели уравненияата да имат форма на красива дамска шапка (шапка мисля си аз) или на слона глътнал боа от малкия принц. Чела съм малкия принц мисля си аз. Сещам се за розата и лисицата, и човека който беше много зает. И как малкия принц накрая умира, защото така се връща при неговата роза. А, минали сме шапката, на бялата дъска има един куп цифри, докато ги препиша тя ги трие, не било съвсем вярно решението. Прибирам се и се виждаме да пием по бира. Разказвам ти за двойните интеграли. Ти се подсмихваш и ми казваш.

  • Интересен начин на решаване. И? Получихте ли верния отговор?
  • Май не, мисля че нещо сбърка в сметките накрая

Ти се смееш от сърце и не казваш нищо повече за моите двойни интеграли, или за малкия принц. Сменяме темата и аз ти разказвам за готиния преподавател, който съм си харесала. Караш ми се, че е възрастен и, че можело някой по-млад да загледам. Отново сменяме темата и минаваме на по-философски теми. После излизаме да се видим с другите от компанията. Крием се между етажите да пушим и да се натискаме. Вече сме порастнали, може би са ни разбили сърцата по един път или така изглежда поне. Мислим, че сме големи, а не осъзнаваме колко още горчиви и сладки чаши ни предстои да изпием. Чудя се понякога затова ли избяга така накрая? И дали си по-щастлива, спокойна? Както и да е. Минава месец, аз имам изпит по висша матемиатика след два дни. Ти, типично в твой стил ми даваш съвсем неангажиращо един от твоите сборници и ми казваш да се готвя по него ако искам. Знаеш, че не мога да устоя на предложение. Друго щеше да е ако се беше опитала да ми наредиш. Но така, съвсем между другото и без никаква задна мисъл, подавайки ми го небрежно като вчерашен вестник, нямаше как да не го отворя. И видях че мога да реша задачите. И всичко беше ок, докато не осъзнах, че моите отговори не съвпадат с тези в сборника. Една, две, три ... десет. Не съвпадат. Обадих ти се, за да ти обясня, че отговорите в сборника са сбъркани. „Идвам след десет минути“. И дойде. Избра една задача и ми предложи да решаваме задно. И ти получи отговора. Седя следващите два дена с мен и ми обясни наново проклетите двойни интеграли. Разбрах ги в цялата им сложност и трудност и осъзнах, че лесното решение не винаги е правилно.

Минаха година, две. Излязохме навън да хапнем. Бяхме четири момичета. Когато влязохме в Уго навън беше мразовита декемврийска вечер. Когато излязохме, всичко беше покрито с чисто бял непорочен сняг. Нежен и пухкав като нашите души по онова време. И ние се смяхме с глас, искрено, силно и от сърце. И се засякохме с някакви момчета, замеряхме се с тях със снега. ТИ беше най-точна от всички, както винаги. Докато останалите кокетничехме почти по детски с тях, ти просто ги обстрелваше с поредната снежна топка. Както винаги безцеремонна до откровение, без да влагаш излишни думи или чувства.

Минаха още няколко години, ти започна да преподаваш. Не бяхме се виждали от няколко месеца и си уговорихме среща на мола на Стамболийски. Ти беше много възмутена, защото от университета те бяха накарали да ходиш със сутиен. Беше ти адски неудобен и се ядосвше без особена злоба, че имаш достатъчно малки гърди, че да не ти се налага да носиш. И как 26 години си си ходила без това нещо, от какъв зор сега ще трябва. Аз се смях от цялото си сърце с теб. Не на теб, а заедно с теб на нелепата ситуация. Говорихме си дълго и си разказвахме на коя какво се случва. Откровено не помня аз на какъв етап съм била в живота си. Била ли съм влюбена, страдала ли съм от нещо, дали бях щастлива? Като бяло петно ми е в главата. Но помня с теб какво се случваше, колко беше притеснена как ще те приемат студентите, дали ще те уважават, дали няма да се подиграват зад гърба ти. Разказваще ми за мъжа до теб, какви проблеми имаш с него и какво става между вас. Запомнила съм всичко това, защото това е единствения случай, в който те видях уязвима. Не слаба или уплашена, но притеснена за хорското мнение, как ще се развият нещата там. Така ми се е набило в главата изражението ти, че докато съм жива все ще го помня.

Тогава беше на 26 години. Минаха още няколко месеца. Беше 2009 година и една ноемврийска вечер се прибирах по-късно от работа. Тогава ми съобщиха. Маги е починала. Точка, на едно изречение, на един живот, на една съдба. Нелепо прекъсната прекалено рано и прекалено неочаквано. Подобно на Юда се отрекох три пъти от тази новина, не повярвах и трябваше да я чуя от трима човека за да може да се вмъкне в главата ми и да започна да я осъзнавам. Нещата след това ми бяха като в сън. Цяла нощ седяхме и си говорихме, припомняхме си стари случки, сякаш това ще те върне. Повтаряхме до несвяст как това не може да е вярно, как си прекалено млада, как това не трябва да случва. Обвинявахме лекарите, сестрите, грипа и всичко друго, което ни дойдеше на акъл. Това не те върна. В следващите дни осъзнавахме с ужасяваща яснота, че това наистина се е случило и, че връщане назад няма. Погребението наближаваше все повече, а това едновременно ни плашеше и ни докарваше някакво успокоение. Може би мислехме, че когато те заровим в черната, студена пръст, част от болката ще си замине заедно с това. Че тогава, по някакъв чудодеен начин, болката поне частично е изчезне. Не стана така. Самото погрбение помня бегло и откъслечно. Помня букета, който специално избирахме. Бели хризантеми, много, вързани с една черна панделка. Помня как се редувахме да го държим и колко много тежеше. Помня как миризмата му се набиваше в нозрдите ми и когато се наведох над ковчега да целуна студеното ти чело, точно аз го държах и как миризмата и тежестта му ме задушаваха. Имах чувството, че ще ме повлекат и мен в пръстта. От тогава не понасям тези цветя, приемам ги само за погребение и нищо друго. Помня после гроба, макар и смътно, но ми заприлича на зейнала паст на някакво беззъбо чудовище, което има ненаситен стомах и може да погълне целия свят. След това времето ми се губи. Ходех като на сън и се опомних чак след като стигнахме до мястото на което раздаваха почерпка в твоя чест. Помен... Че то кой можеше да забрави за десет минути, че сме те заровили току що. Там разни хора се въртяха един около друг, никой не знаеше какво точно да каже или да направи. Никой сякаш не знаеше защо е тук, но всеки седеше. Имаше разни неща за пиене и когато попитаха каво ще пием, всички казахме бира, без сестра ми. Тя нали знаеш, бира не близва. Няма да забравя баща ти тогава. Седеше сякаш потънал в няакакъв негов си свят. Когато ни чу се сепна от унеса, погледна към нас и каза

  • Сипете си по една биричка за последно, вече няма да пиете бира с Маги.

После отново потъна в неговите си мисли. Спомням си, че тогава си помислих, че едва ли има нещо по-тежко от това да загубиш детето си.

От тогава минаха 12 години 5 месеца и 4 дни. Първите пет години броях дните. После болката затъпя и все повече се връщах към хубавите спомени вместо към тъгата и яда от това, че те няма. Но понякога те излизат на повърхността. Като сега, няколко дни преди рождения ти ден, когато отчайващо много искам да ти кажа, да ти се обадя или поне да ти напиша честит рожден ден. Да те чуя макар и за миг. Да се видим някъде за по бира и да си припомним старите дни. Да ти разкажа какво се случи с мен през последните години. За успехите, за работата, за моментите, в които не можех да събера себе си от болката на предателства и обиди. Да ти кажа как се чувствах след двата спонтанни аборта. Колко болеше физически и психически. Да ти разкажа за мъжа до мен, колко се обичаме и колко се караме. Да ти покажа дома който си купихме. Да ми разкажеш как се справяш със студентите и как страховете ти са били напразни тогава, преди 12 години. Да.... Господи колко неща имаме да си говорим, но времето свършва май. Имам само това писмо, което не написах, защото нямам адрес, на който да го изпратя. Така че, честит рожден ден и наздрве от мен където и да си.

 

© Пет Га Todos los derechos reservados

La obra participa en el concurso:

Писмото, което не успях да напиша... »

14 Puesto

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??