А колко хубаво е в тъмното навън. Току-що е спряло да вали. Тротоарите са мокри. Въздухът е чист. Като гъби след дъжд хората са излизат навън да се порадват на хладното време. Денят беше жарък, влажен, не се търпеше, а сега е толкова приятно. Ето ме и мен, щастливо се разхождам. Всичко ми е наред. И наемът е платен, и сметките, акумулатора на колата смених, останаха пари до края на месеца, когато трябва да съм го взел този изпит вече и да започвам да работя новата работа. Леко ми е на душата. 

Както си крача замислен за хубави неща отнякъде излиза един огромен бял питбул и ми се хвърля. Нямам време да реагирам. Паникьосвам се и вече превключвам на режим крещене и ритници, когато установявам, че кучето ми се радва. Не ме хапе, а ме лиже и си играе с мен. От тъмното се появява собственика и ми вика смеейки се:

- Той е много дружелюбен.

Успокоявам се донякъде, но в мен се надига яд, отивам от другата страна на улицата, за да съм по-далече от питбула и викам на собственика.

- Той може да е дружелюбен, но мен ме е страх от кучета. - викам през улицата - Такова голямо куче трябва да се държи на каишка. Сигурен съм, че сигурно има и закон за това,. Знаете ли, как се уплаших?

Собственикът - бял мъж на моята възраст - сиреч към средата на трийсетте, замълчава и на светлината на уличната лампа виждам, че се намръщва.

- Нищо не ти направи, нали? - пита сърдито.

- Не, нищо физически, но се уплаших много. Страхът ми все пак струва нещо. 

- Не разбирам какво казваш. - казва с колебание в гласа човекът. Не е сигурен, дали иска да се конфронтира с мен и дали да вади имигрантската карта.

- Моля???

- Много силен акцент имаш.

- А това разбирате ли - Вържете Си Кучето На Каишка - слагам шепи пред устата си и изкрещявам аз подивял.

- То само се радва.

- Ако имах пистолет, щях да го застрелям, защото така ме уплаши - пак викам аз и веднага съжалявам за думите си. Не трябваше да го казвам. 

Няколко минувачи наоколо се обръщат.

Мъжът с кучето явно не иска да става част от сцена и отминава. 

И аз продължавам в обратна на неговата посока. Вдигнало ми се е кръвното, но и ми подкосяват краката, затова, че така избухнах и казах онова нещо, че ще застрелям кучето.

Човекът сигурно също се уплаши, щом заговорих за пистолет. Мисля си, че тук не го вземат не шега заканата, че ще извадиш пистолет. Крача бързо и мислите ми текат. 

Странни са тези Щати. Ето  - преди и седмица няма избиха сума ти народ в масова стрелба. Сега постоянно говорят тук за регулиране на кой да може да си купи оръжие, да има разрешително, да може да ти вземат пистолета, ако някой се изкаже например, като мен. Разбира се и всичко това да се случи, надали ще промени нещо. Има такава култура на насилие тук. И как няма да е така? Нали са Световния Хегемон. В продължение на последните 80 години, кога ли този хегемон не е бил във война с някоя друга държава? Няма как това да не се отрази на самото общество. Не става въпрос само за всички тези войници, които се връщат у дома с PTSD, не са само рекламите на армията, в които войниците и насилието се възхваляват, филмите, игрите, не са само пистолетите, които се продават, които се рекламират и стават все по-смъртоносни, не е цялата политическа машина, която оправдава избиването на сума ти народ извън САЩ с някакви измислени причини- и още и още. Всичко се завихря и рефлектира у дома. Наскоро разбрах, че на година има 40 000 смъртни случаи причинени от огнестрелно оръжие. Огромният брой са самоубийства, но и достатъчно много са тези, в които човек убива човек. 

Мисля си и за това голямо бяло куче, питбулът, който ме нападна. То е като някакъв символ  - издръжливо, силно, непретенциозно същество. Символ на работническата класа - най-популярното куче в квартала. В по-горния квартал, където живеят по-богати хора, има други породи - немски овчарки, ризеншнауцъри, добермани, колита - въобще скъпи породи. Това му трябва на средния американец от долната или долната средна класа - някакъв отдушник, символ на сила и издръжливост. Дали компенсират? Компенсират за обещанието, което им е дадено, че всеки може да успее в Америка. Това става, когато подсъзнателно разбират, че Американската мечта е прикритие за алчност и индивидуализъм, където толкова много са самотни и живеят изолирани от другите. Сами. И голяма част никога няма дори да успеят, каквото означава успеха, за тях. Остава ти за приятел едно силно куче или един пистолет, който да те пази от другите, от които си изолиран и в постоянен страх. Които и да са другите - черните, имигрантите, наркоманите, съседът. Но това куче, ти разбира се, по команда може да обърнеш към другите, когато страхът, който изпитваш избие някакъв бушон и някаква силна идея и  емоция, надделеят над здравия разум.  

Мисля си ги тия неща, и смятам да се върна обратно по улицата и да му ги наговоря на оня, дето си води кучето без каишка, но тогава вече ще ме вземе за смахнат. Наместо това свивам по улицата и отивам при едни приятели. Изпиваме по две бири. Разказвам им за случката и мислите си, докато вървях към тях. Не ме очакват, неканен съм, те са семейство и сигурно си имат неща да си кажат, но ме канят да остана за вечеря. След вечерята седим на верандата, пием бира и се радваме на хубавата нощ. На масата има лампа, която привлича насекомите, те хвърчат натам и се изгарят от електрическа мрежа около лампата и умират. Гледам проблясванията и си мисля, как понякога действията ни уж зависят от нас, а сме всъщност подбутвани от сили, които не разбираме. Всички тези неща за самотата, насилието, страха, дават възможност на някои хора да ни манипулират. Това, което е ясно и просто, като светлината, посоката, която е обозначена със светлина в края е тази на нашата гибел. Метафорично казано. Поговаряме си още малко с приятелите ми, допивам си бирата, взимам си довиждане и се вливам в нощта.