Планетата Наопаки - глава втора

     Както вече ви разказах, мили мои читатели, след не малко премеждия, нашият никому неизвестен професор, когото за по-кратко ще наричаме просто Професора, стигнал до село Яифос, което много приличало на един доста голям град на Земята, разположен в централната част на Балканския полуостров. Но за разлика от привичките в този град, за да стигнеш до Яфиос трябвало да караш превозното си средство си на заден ход. Това доста затруднявало движението по пътищата и най-разпространената професия след зъболекарската, била тази на регулировчиците. Но този факт не помагал особено на автомобилистите, тъй като и самите регулировчици стояли с гръб към движението и ръкомахали в обратната посока. Всички автомобили били оборудвани с поне 8 огледала за задно виждане, едното от които заемало цялото предно стъкло, тъй като пък то изобщо не било нужно. Въпреки всичко обаче произшествия не липсвали, за щастие не тежки защото на заден ход няма как да се развие твърде висока скорост .

     И така, след тричасово пътуване, в което Професора изминал не повече от два километра и осемстотин метра, таксито навлязло в центъра на града. Там Професора слязъл и бил приятно изненадан, че по местния обичай на планетата Наопаки, всъщност таксиметровите шофьори плащат на клиентите вместо обратното. Той прибрал в портмонето си наопаканските пари, които били досущ като тези на Земята, но лицето било на гърба, а гърбът на лицето и всъщност изобщо не се различавали от нашите като ги обърнеш наобратно, и тръгнал на разходка по централния площад. Там с учудване видял как децата на тази планета, до едно облечени в костюми и с куфарчета в ръка, ходят забързано по паветата и току се шмугват в някоя голяма корпоративна сграда. А до някои от децата, майки вързани на опашки и бащи с къси панталони, се противят:

     - Не искам да ходя на училище днес, ще имаме контролно!

     - Разбира се, че ще имате контролно, началото на годината е! - отсичали строго децата и продължавали по пътя към близкото училище.

     Докато зяпал тази гледка с отворена уста, до Професора се приближило момче с угрижен поглед и попитало с детския си, но едновременно с това доста сериозен глас:

     - Господине, да не би да сте се изгубили?

     - Всъщност аз изобщо не знам къде се намирам, нито къде трябва да отида. Това може би означава, че съм се изгубил. - отвърнал объркано Професора.

     - А къде са децата Ви? Може би Ви търсят.

     - О, аз изобщо нямам деца!

     Момчето го погледнало със съчувствие и настъпил момент на конфузно мълчание.

     - Разбирам. Много съжалявам за това! – накрая отговорило то. – Имате ли нужда от нещо? Искате ли поне да Ви купя нещо за закуска?

     На Професора му се сторило доста необичайно време за закуска – било привечер и вече дори последните лъчи на слънцето се скривали измежду сградите. Въпреки това той приел предложението с охота и двамата с детето се запътили към близкото кафене.

     Неловката тишина продължила по пътя и това дало шанс на Професора да огледа момчето по-добре. На вид то изглеждало на около девет-десет години. Кльощавите му ръчички стърчали изпод въздългите ръкави на бяла, прилежно изградена риза, а тънкото му вратле било обрамчено от карирана вратовръзка в цвят „каки“. Косата му била светло руса и пригладена назад, с изключение на един непокорен кичур, който се спускал върху бялото му челце като малко водопадче. Очите му били небесно сини, но леко помрачени от сериозния и съсредоточен поглед.

     - Как се казваш? - попитал Професора.

     - Макс. - отвърнало момчето.

     - Имаш ли родители?

     - О, не, рано ми е за това. Да имаш родители е голяма отговорност. - продължило то. - Винаги искат нещо, като например да ядат салата с репички или да гледат новини.

     - Че какво му е лошото на това?

     - Тук никога не гледаме новини. Те натоварват мозъка и от тях боли глава, затова са позволени само пет минути, веднъж седмично. А за да хапваш салата, първо трябва да си си изял целия десерт. Това просто няма как да го обясниш на родителите, те все настояват и настояват... - отвърнал Макс с досада, като междувременно погледнал през рамо за да не се спъне (въпреки че вървели заднешком, за тяхно голямо съжаление наопаканците нямали очи на гърба).

     - А ти можеш да ми викаш Професора. – казал нашият междугалактически пътешественик. – Всички ме наричат така от край време и вероятно няма дори да се обърна ако ме извикаш по име.

     - Много странен прякор, какво означава?

     - Професор ли? Това е човек, който е специалист в някаква наука. Аз например съм професор по космология.

     - Наука?... – объркало се момчето.

     - Не знаеш какво е наука? А какво учите тук в училище?

     - В нашите училища се учат много важни неща. – отвърнал леко обидено Макс. – Основните предмети са физическо възпитание и рисуване. И какво повече ти е нужно в живота ако знаеш как да риташ топка или да катериш въже? Разбира се, трябва да можеш и да рисуваш, дори е задължително защото иначе нямаше да има кой да подготвя рекламните плакати за кината и театралните постановки. В следобедите има занимания по пеене и свирене на барабани. Но те се провеждат без учители защото става много шумно и в началото преподавателите влизаха в час със заглушаващи слушалки, а накрая просто се отказаха.

     Професора сметнал това за много резонно.

     - В междучасията позволяваме на родителите да почетат книга, защото в противен случай стават нервни, неконтролируеми и нарушават дисциплината в час. – продължило момчето. – А, стигнахме до кафенето!

     Пред тях, или по-точно откъм гърба им, тъй като вече и двамата вървели заднешком, се появила малка кокетна витрина, зад която били апетитно аранжирани всякакви сладки изкушения – от сладоледи във всички цветове на дъгата, до мъфини със сметанов и шоколадов топинг и торти с всевъзможни декорации от фондан. На вратичката до витрината била окачена табела „СПЕЦИАЛИТЕТ НА ДЕНЯ: МЕЛБА С БЯЛ ШОКОЛАД И МАЛИНИ“.

     - Любимото ми! – ентусиазирал се Макс и побързал да шмугне вътре и да заеме място на последната свободна маса.

     Професора, който бил свикнал да закусва бъркани яйца с бекон и кисели краставички, леко се озадачил от менюто, съставено най-вече от захарни изделия, но решил да не нарушава наопаканските обичаи. Особено след като изрично бил предупреден от момчето, че поредността на храненията трябвало да се следва стриктно, а именно – винаги първо десерта. Затова си поръчал от специалитета на деня.

     По време на закуската настъпила тишина. Макс бил толкова зает да пълни устата си с шоколадовата мелба, че едвам успявал да си поеме дъх и съответно пък съвсем не му оставало време за говорене. А Професора установил, че да закусваш със сладолед, или по неговите навици – да вечеряш, изобщо не е толкова лошо. Навън слънцето вече съвсем се скрило, но изненадан, нашият възрастен познайник забелязал, че улиците били идеално осветени. И всъщност всички кътчета на Яифос били осеяни с разнообразни осветителни тела – улични лампи, стенни фенери, прожектори и други, благодарение на което изобщо не можело да се различи, че вече е нощ, а не ден.

     След като приключили с угощението, двамата другари се запътили навън. Движението по улиците вече било в пика си, а по тротоарите имало толкова народ, че трудно можело да се разминеш без да отнесеш нечия шапка или куфарче. Изглежда Яифос сега се събуждал и започвал ежедневните си дейности. Професора се загледал зашеметено в цялата тази суматоха. Колите потегляли на червено и спирали на зелено, а току някой пешеходец решал да мине на пешеходна пътека, поне трима автомобилисти се провиквали през прозореца на колата си „Ей, ти, внимавай къде вървиш!“. Продавачите в магазините редяли стоката на щандовете и поставяли табелите с промоции „КУПИ ТРИ И ЩЕ ПОЛУЧИШ ДВЕ“. Хора разхождали котките си на каишка, а очевидно кучетата си стояли вкъщи (поне съдейки по един фокстериер, който се опитвал да скочи от терасата на дома си в отсрещната сграда и да се качи на покрива). Изобщо за Професора всичко било крайно  любопитно и ново. Макс го извадил от унеса му:

     - А какво ще правиш сега? Има ли къде да отседнеш?

     Професора се замислил, тъй като досега не се бил сетил за този немаловажен въпрос.

     - Може да останеш при мен няколко дни, предполагам. – продължило момчето и не дочакало отговора. – Хайде, аз живея на три преки оттук.