Събуди я шум на плискаща се вода и силна светлина, която блестеше в очите ú.

"По дяволите, пак не съм дръпнала завесите!" - опита да се прикрие със завивката и усети нечия ръка под главата си. Подскочи като опарена и седна, пулсът ú се ускори от рязкото движение. Трябваха ú няколко секунди за да си спомни къде се намира и кой е до нея... "Пикника... бръмбара... огъня... Андрей!... Ама, че съм паника!" - бързо мина през ума ú, след като си припомни всичко.

Слънцето се бе вдигнало няколко педи над морската шир и се взираше в очите ú. "Много силно блестиш!" - Анна примижа срещу него и се обърна към мъжа, който лежеше до нея. Видя две капки синьо море, които мило ú се усмихваха.

- Добро утро - промълви Андрей. - Пак ли някой бръмбар? - пошегува се той. Изглеждаше така, сякаш е буден от часове.

- Само в главата ми - отвърна на шегата му тя и отново легна до него. Беше ú станало хладно и бързо потърси топлината на тялото му. - От кога си буден?

- От както започна изгрева - тихичко ú отвърна. - Гледах да не мърдам за да не те събудя, но явно не съм бил много сръчен, щом подскочи така.

- О, не. Не ме събуди ти, а слънцето... В просъница си помислих, че пак съм забравила да дръпна завесите и изведнъж усетих нечия ръка под главата си... - не довърши обяснението, предполагаше, че ще се досети защо е реагирала така.

- Толкова ли може да те стресне една мъжка ръка под главата ти? - гледаше я с интерес.

- Да не мислиш, че всяка сутрин се будя с нечия ръка под мен? - необмислено бързо отговори тя. - "Идиотка!" - каза си след като разбра какво изтърси - прозвуча, едва ли не, глупаво и мелодраматично.

- Защо? Не се ли намира някой, който да подлага ръка под червенокосата ти главица, пълна с бръмбари?

Анна не можеше да разбере дали ù се подиграва или беше решил да се помайтапи за нейна сметка. На лицето му стоеше лека неангажираща усмивка.

- Ако беше така, мислиш ли, че тази сутрин точно твоята щеше да бъде там? - присви присмехулно устни. Очакваше, че този отговор ще му е достатъчен, но не позна.

- И от кога така? - опитваше се да изглежда, че отговорът ú не го интересува толкова, но двете капчици синьо море вече не я гледаха толкова усмихнато.

- Още не съм се събудила напълно и ти започваш с разпитите - опита се да избегне прекия отговор Анна. - Искам да поспя още малко. Може ли? - сгуши се в него. Наистина ú се спеше, но ú беше неудобно и твърдо на пясъка. Не обичаше да сменя леглото си, да не говорим с толкова импровизирано върху пясък.

Андрей я гушна в прегръдката си. Беше се разсънил отдавна, но, ако тя искаше да поспи, не би имал нищо против да я подържи още малко в обятията си.

- Наистина ли ти се спи или не искаш да ми отговориш? - прошепна в косата ù.

- Какво искаш да чуеш? От кога съм съвсем сама ли?... - повдигна очи към него тя. - От около година и половина, но това едва ли е толкова важно...

- Защо да не е важно?... Да не би мъжете във вашия град да са се свършили?... - тонът му беше съвсем сериозен.

- Неудобно ми е на пясъка, но май предпочитам да поспя, отколкото да отговарям на такива въпроси!

- Че какво им е на въпросите ми?

- Нищо - изсмя се тихо Анна. - като изключим това, че са прекалено лични, че отговорът не може да бъде даден еднозначно и че темата не се вмества в един отговор от няколко думи...

- Защо?

- Защото, от една страна, става въпрос за личен избор дали да бъдеш сам или не и от друга - въпрос на обстоятелства е, все пак, да попаднеш на точно определен човек, който да повлияе върху този избор...

- С няколко думи - не си попаднала на човек, който да те накара да излезеш от предпочетената самота, така ли?

- Би могло и така да се каже... Хайде да ставаме... ясно е, че няма да спим... Поне можем да направим нещо за закуска, докато Юлия и Николай спят... Длъжници сме им все пак заради снощното прибиране...

- Точно това няма как да го направим без да ги събудим и то поради същата причина... - усмихна се Андрей. - Те почистваха снощи и те знаят къде точно са продуктите за закуската. Ако се разшетаме и разровим в чантите, сигурно ще се събудят от шума... но за късмет зная къде е кафето - заговорнически ú намигна той и стана. Подаде ú ръка да се изправи и тя.

Сгънаха набързо спалните чували, като гледаха да не вдигат шум и отидоха до огнището. Докато Андрей чупеше внимателно съчките, Анна ги подреждаше в огнището. Говореха си тихичко. До огъня стоеше чайничето, в което Юлия бе правила чай снощи. Андрей го изплакна и сипа прясна вода. Сложи няколко лъжички сухо кафе и го постави на огъня, който бе лумнал веднага щом Анна поднесе запаленото листче хартия. Беше вперила поглед в огъня и се наслаждаваше на горенето му. Сухите съчки пращяха и горяха буйно, почти без дим, но пламъкът им изглеждаше блед и безцветен на силната слънчева светлина. Въздухът беше влажен и свеж, миришеше силно на море и водорасли. Анна седеше обърнала гръб на изгрялото слънце и сякаш за да му обърне внимание, то плъзгаше топлите си лъчи по гърба ú. Утрото беше прекрасно и нощните страхове и сенки си бяха отишли. Припомни си колко я беше изплашило онова нещастно бръмбарче, което кацна в косата ú и се засмя леко.

- Какво се сети? - повдигна въпросително вежди Андрей.

- За бръмбарчето - Анна продължи да се усмихва.

- Не съм сигурен кой от двама ви бе по-уплашен, ти или то... - На устните му бе разцъфтяла присмехулна усмивка. Подаде ú чаша с вече готовото кафе. - Захар?

- Много.

- Защо го пиеш толкова сладко? - попита той учудено.

- За да не ми горчи, за това.

- Но истинския вкус на кафето се усеща по-добре, когато не е с толкова много захар.

- Да, при една съществена подробност... че не ти се повдига от горчивото кафе - обясни Анна спокойно.

- И защо?

- Защото веднъж като малка бях получила стомашни колики и някой посъветва майка ми да ме лекува с лъжичка прясно смляно кафе... Ей такова - посочи тя пакетчето. - сухо. И се наложи да го изям... Можеш да си представиш как съм го сдъвкала и глътнала. И сега си спомням с неудоволствие за онзи момент. Бррр, втриса ме само при мисълта отново да усетя горчивия вкус на кафето. От тогава и до сега винаги го пия много сладко. Имам една приятелка, която често се шегува с мен. Предлага ми направо да сипя кафето в захарницата...

- Добре че тук няма захарница, иначе сигурно и аз щях да ти предложа да направиш така... - разсмя се Андрей силно.

- Шшшт, стига си вдигал аларма - скара му се тихичко Анна и погледна към спящите. - Не можеш ли да не си пускаш гласа толкова?

- Мога, когато се налага, но сега не е чак толкова належащо. - Обясни Андрей, но бе заговорил доста по-тихо. - Та, защо не искаше преди малко да ми отговориш по-обстойно на въпроса?

- Какво да ти отговоря? - направи се на ударена Анна.

- Защо си предпочела самотата?

- Аха, - поклати разбиращо глава тя. - от теб отърване няма, когато си наумиш да получиш някакъв отговор.

- Да не е някаква тайна?

- Не. Не е тайна. Просто след развода вдигнах много летвата относно мъжете, с които бих имала някакви взаимоотношения...

- И тя трудно се прескача, така ли?

- Горе-долу така.

- Ти сама ли я вдигна или някой ти показа, че може да бъде поставена и на високо? - продължи да любопитства той, но въпросът беше много важен за него.

- Показа ми - безразлично отговори Анна и млъкна.

- И за две години никой не успя да прескочи тази летва? - учудването му го издаде, колко, всъщност, го интересува това.

- Ами, почти...

- Как така? Или някой е успял, или не е. Тук средно положение не може да има.

- Ха, ти ще кажеш! - отвърна му заядливо като хлапе Анна. - Ами, ако се е мушнал под летвата?

- Преди малко сама отрече това, така че не се опитвай да ме заблуждаваш... иии... не се заяждай - скара ú се на шега той.

- Не се заяждам, но не мога да разбера защо задаваш толкова въпроси...

- Защото - прекъсна я Андрей. - искам да разбера колко е висока летвата и дали ще мога да я прескоча.

- Мисля, че докато не опиташ, няма да можеш да разбереш.

- Значи все пак имам някакъв шанс, след като ме насърчаваш...

Анна се подсмихна и го изгледа, присвивайки очи.

- Ти така ли го разбра? - попита тя.

- Защо? Не трябваше ли да разбирам думите ти по този начин?

- Исках само да кажа, че човек, докато не опита дали може да постигне или направи нещо, не бива предварително да прогнозира крайния резултат.

- За съпруга ти добих някакво впечатление - промени Андрей леко посоката на разговора, като я гледаше вече съвсем сериозно. - Имам чувството, че няма да е много трудно да се прескочи неговата летва.

Анна се взря сепнато в него. Беше учудена на думите му и се мъчеше да разбере какво точно цели с тях. Забеляза, че очите му я наблюдават внимателно. Изглежда се опитваше да прочете по лицето ú как ще реагира на казаното, но в никакъв случай не искаше да я обиди. Може би просто търсеше начин да разбере с кого и какво, всъщност, трябва да се съревновава.

- Не съм имала предвид летвата поставена от съпруга ми. Както и не мисля, че може да си добил кой знае каква представа за него от снощните ми думи... - Беше се понаострила и като че ли сега, на светло, неща, за които бе говорила, не ú се виждаха толкова страшни. Но си бяха. Знаеше го много добре - тялото ú го подсказваше. Потреперването, което усети отново, я предупреди, че нищо от миналото не е забравено и едва ли скоро ще бъде. И все пак изпитваше някакво желание да защити бившия си съпруг, поне пред този мъж, който, колкото и да я привличаше, нямаше право да говори така за него. Беше се засегнала от презрението, което бе доловила в гласа му, въпреки убеждението си, че то не бе отправено към нея, а към бившия ú съпруг. - Защо не предположиш, че може от стреса да съм си изтървала нервите, да съм била нервна, ядосана и да съм попреувеличила някои неща, други да съм спестила така, че да съм го изкарал по-черен и от дявола? Не е много редно да съдиш за един човек от няколко гневни приказки... и то от засегнатата страна.

- Не мисля, че думите ти снощи се дължаха само на гняв, страх или стреса от него... Пък и нервите ти достатъчно красноречиво говореха, че не си измисляш... Що се касае до преценката ми за един човек само по това, което съм чул за него, да, права си ... Но дали не усещам в гласа ти желание да го защитиш и някакво съжаление за това, че сподели с мен тези неща?

Напрежението, покрило лицето му, я накара да отмести поглед от него. Вгледа се в загасващия огън, но след това пак вдигна очи. Не можеше да му каже какво мисли точно в този момент. Ако го направеше, щеше да прозвучи все едно защитава бившия си съпруг, а тя не искаше да изглежда така. Още повече, че нямаше за какво да го защитава.

- Не. Не го защитавам, но не бива да си толкова пристрастен в отношението си към него, съдейки само по моите думи... - засмя се извинително тя. - Не е справедливо.

- Да, от моя страна сигурно не е справедливо, но ти продължаваш да ме учудваш с отношението си към бившият ти съпруг. Имам чувството, че желанието ти да го закриляш, никога няма да изчезне.

- Какво има да се учудваш? Нали ти казах, че за мен той явно е бил, а и ще си остане едно голямо, не пораснало дете...

- Глупости! - възмути се Андрей от това, което чу и я прекъсна рязко. - Никакво дете не е бил той - така му е харесвало да изглежда. По-скоро е бил прекалено комплексиран и се е чудел по какъв начин да си избие комплексите върху теб...

- Нямаш право да говориш така!

- И защо да нямам право? Аз съм зрял мъж и точно като такъв не мога да проумея някои от нещата, които ми разказа снощи. Ще ти кажа и още нещо, колкото и неприятно да ти е. Начинът, по който го оправдаваш, си е чиста самозаблуда. - Беше се ядосал, но се опитваше да говори тихо. - Не разбирам защо го е правел и от какво е бил комплексиран, но се надявам с твоя помощ да разбера...

- Едва ли очакваш точно сега да ти разкривам неприятните страни на семейния ми живот - изгледа го малко предизвикателно тя.

- Не, не точно сега - меко рече Андрей, сякаш искаше да я успокои. Знаеше от собствен опит, че темата е болезнена и много неприятна за нея, но смяташе, че ако успее да я накара да изговори всичко, което ú е наболяло, ще ú бъде много по-лесно да продължи нататък. - Някой друг път, може би... - миролюбиво довърши той.

- Може би... - повтори като ехо Анна.

Продължиха да отпиват от кафето мълчаливо и двамата. Малко след това станаха Юлия и Николай.

Денят мина бързо и неусетно. Слънцето беше техен неизменен приятел и весело припичаше. Излагаха се на лъчите му, плуваха, смееха се и разговаряха. Излегнала се на пясъка, Анна не усети как за няколко кратки мига се бе унесла и почти заспа затоплена от не до там ласкавите и прекалено жарки обедни лъчи. От ноктите на съня я изтръгна пръскащата капчици вода Юлия, току-що излязла от водата. Хапнаха бързо на обяд и се присламчиха под разпънатия чадър, опитвайки да се скрият от вече нетърпимата горещина. Околните скали също се бяха нагрели и бледата, рехава сянка на малките дървета не можеше да намали топлината. Често притичваха до морето да се охладят, а Анна дори не търсеше вече сладка вода за да изплаква солената от себе си. Пазеше единствено косата си, която бе вдигнала високо на плитка на главата си и завързала така, че да не може да я намокри.

От време на време се връщаше на мисълта за сладката вода на брега, но все нещо ú се губеше. Опитваше се да си припомни дали в този район може да има такива плитки изворчета на брега, но така и не успя. Бяха минали много години, откакто бе учила хидрогеология, но въпреки всичко се чувстваше неспокойна от мисълта, че точно там и по този начин може да се появи сладководно изворче. Мислите за това в един момент така я бяха обсебили, че не бе чула какво я попита Андрей. Чак, когато забеляза съсредоточените погледи на останалите, сепнато се върна към разговора, на който по някое време бе изтървала нишката.

- Къде се отплесна пак? - попита я Андрей, внимателно вгледан в нея.

- Ей там - посочи тя с глава въпросното изворче. - Нещо не ми дава мира в него. Все си мисля, че не му е там мястото, но изглежда съм забравила защо. Имаше нещо свързано с вида на скалите наоколо, но колкото и да си напъвам мозъка, не мога да се сетя.

Юлия първа се разсмя, а след нея Николай и Андрей.

- Кое точно не му е наред? - включи се с въпросите си Николай, продължавайки да се смее.

- Първо, наоколо е прекалено скалисто и безжизнено за да се предполага наличието на сладка вода от много време точно тук. Ако имаше такава, растителността отдавна да се погрижила за самозасаждането си. Второ, това изворче там е много нависоко в скалата. Прилича на удобно изградена чешмичка, само дето няма чучур... или пък аз не видях... - пак се зачуди. - Би било нормално да е по-скоро на пясъка, ако въобще може да има такива извори в този район, поради простата причина, че за да дойде водата до тук ú е необходим някакъв водоносен пласт, а отдолу друг - непропусклив, така че да не се всмуче надолу...

- Ами, ако има пукнатина в скалата, позволяваща на водата да се движи по нея? - запита заинтригуван Андрей.

- Би могло, но нещо не ми се връзва с това, което виждам. Вярно, че скалите наоколо са напукани, даже прекалено напукани и точно за това се чудя защо си е избрала оня път там, дето скалата е много по-масивна и почти не се забелязват пукнатини, а не тези тук, по-широките. В крайна сметка, това поне, което със сигурност помня е, че флуидите избират за движение пътя на най-малкото съпротивление...

- Само флуидите ли? - позасмя се Андрей.

- Не само те, но сега говорим за тях. А водата все пак е флуид, нали? - Въпреки че прозвуча като въпрос, в гласа ú се криеше абсолютна сигурност в това, което каза.

- Добре, момчета, стига сте я мъчили - намеси се Юлия. - Обяснете ú откъде и как се взе тази вода тук.

- Дали да ú кажем - позачуди се Андрей шеговито, като погледна Николай. - Все пак така хубаво беше тръгнала да разсъждава... Та какво казваше за флуидите? - обърна се той към Анна. - Че избирали пътя на най-малкото съпротивление ли?

Подразбрала вече, че е на прав път в подозренията си за сладката вода, Анна го погледна подигравателно и малко сърдито:

- И както ти сам каза, не само те. Като те гледам как още малко и ще се разлееш от доволство, че си ме карал да си тормозя мозъка със спомени от студентските години, все си мисля, че не си много далеч от флуидното състояние - захапа го тя. - Което значи, че определено започваш да се подчиняваш и на техните закони...

- Чакай, не си пускай ноктите - прозвуча извинително гласът на Андрей, без да се обижда от думите ú. - Не съм искал да те тормозя. Просто се радвах, че си наблюдателна и ми се искаше сама да се досетиш.

- И какво, успях ли?

- Е, би могло да се каже, че поне ти направи впечатление неестественото място на водата, нищо че сме го замаскирали добре, а и това не е малко...

- Не било малко ли? - намеси се Юлия в защита на приятелката си. - Колко от вашите приятели, които сте водили тук, са се досетили за това?

- Би могло да се каже почти никой, но и никой не е задавал въпроси. Приемаха го като даденост - отговори Николай.

- А на нея ú направи впечатление и при това доста силно,... както, между впрочем, и вида на самото заливче... Доста бързо се досети, че мястото не е добило този вид по естествен път...

- А, умничка си е тя - притегли я към себе си Андрей и я гушна в прегръдката си. - Съжалявам, че те изтормозих, но ми беше много интересна, когато се мъчеше да разбереш какво точно не му е наред на мястото... Е, беше и малък тест за интелигентността ти...

- За интелигентността ми ли? Че на колко жени би им направило впечатление това, ако нямат някаква професионална подготовка? Да не мислиш, че най-важното нещо, от което се интересуват жените и то на пикник с привлекателен мъж, е хидрогеологията на района?...

- О, благодаря за комплимента - разсмя се Андрей на последните ú думи. Николай и Юлия също се включиха в смеха му. - Може би се изразих неправилно за интелигентността. По-точно щеше да бъде, ако кажа наблюдателността...

- Все тая - махна с ръка Анна и се издърпа внимателно от ръцете му. Още не ú беше минал яда от играта му. - А що се касае до наблюдателността ми, то тя си е съвсем на място, но не говори добре за теб...

- Защо?

- Защото, скъпи, както ти казах, коя жена ще мисли за геология, вода и водоносни хоризонти, щом до нея има мъж, който изцяло да ангажира вниманието ú?

- Ами, жена, на която този мъж, май, не е успял да ú го ангажира със себе си - отговори Юлия подигравателно.

- Разбрах, разбрах - примирено вдигна ръце Андрей. - Оттук нататък, скъпа моя, - обърна се той към Анна с особена усмивка и поглед на котарак. - ще си взема бележка и няма да допусна нищо друго да ангажира вниманието ти освен мен.

- Това като заплаха ли трябва да го приемам? - усмихна се тя, доволна от това, че не се обиди, а го прие като шега.

- Ни най-малко. Приеми го като предупреждение за да не се учудваш, ако в някои моменти ти се сторя малко досаден с вниманието си...

- Оооо, коя жена се плаши от мъжко внимание, при това от толкова вълнуващ мъж - в очите ú блестяха предизвикателни пламъчета.

- Да не те напече слънцето пак? - погледна я невярващо Андрей. Флиртуваше ли открито с него или си правеше майтап за негова сметка?

- Защо? - Запита преднамерено невинно тя - беше разбрала колебанието му. - Обидих ли те с думите си?

- Не, но онзи ден се оправда със слънцето, когато беше готова да ми издереш очите за това, че съм те заговорил, а сега...

- Какво сега, - не го остави да довърши Анна - нищо ново под същото това слънце... Както казват древните латини: "Всичко тече, всичко се изменя."...

- Като при флуидите ли? - попита присмехулно Андрей. Не можеше да повярва на чутото. Подиграваше ли му се или наистина се бе поддала на чара му?

- Аха, като при флуидите - отговори Анна. - Хайде да се топнем в оня големия флуид ей там, - посочи тя морето и го хвана за ръката. - защото наистина слънцето ме понапече.

- Да нямаш нужда от малко охлаждане?

- Какво си я заразпитвал от какво точно има нужда? - направи се на възмутена Юлия, която внимателно беше слушала задявките. Бе забелязала искрите, които непрекъснато прехвърчаха между тях и тънката нишка, която все още едва ги свързваше. Намираше ги изключително подходящи един за друг и бе решила да се намеси, ако тази нишка бе заплашена от скъсване. - Върви като те канят, явно нуждата ú от теб е по-голяма, щом държи да я придружиш.

Андрей не пропусна усмивката на Анна, която потвърди думите на Юлия и му стана много приятно. Стана засмян и доволен от думите ú, грабна Анна през кръста и почти я понесе към водата.

- Аз се нуждая от охлаждане горе-долу, но ти - определено, като те гледам как се развълнува от думите ми. - Подхвърли тя, отговаряйки на въпроса, но се остави в ръцете му. - Само няма да ме давиш, иначе латинската мъдрост може да задейства и в друга посока - предупреди го усмихната Анна.

- В никакъв случай, съкровище, по-скоро бих се удавил аз, отколкото да оставя да ти се случи нещо и то точно сега!

- Че какво му е на сега-то? - запита наивно Анна, имитирайки тона му от преди два дни.

Бяха влезли във водата и Андрей внимателно я придържаше, докато влизаха навътре в морето. Усещаше голото му тяло до себе си и предателските тръпки в нейното бяха много показателни какво чувства.

- Ами като знам, че ме намираш за вълнуващ мъж и то без да си пила вино, с което да се оправдаеш, значи все пак имам някакъв шанс?

- Шанс имаш още от онова парти и ако не си го разбрал, значи не си много наблюдателен...

Андрей се спря и я обърна към себе си. Малко оставаше водата да залее раменете ú, но тя се бе оставила доверчиво в ръцете му. Беше убедена, че той никога повече няма да си прави шега с плуването ú след това, което му разказа и бе спокойна. Усети как я привлече към тялото си и с колко много нежност я прегърна. Видя бездънната синева на очите му, плахата усмивка и въпроса, който се бе настанил в погледа му.

- Значи онова с виното беше само за заблуда?

- Значи - отговори тихичко тя и кимна с глава. След това вдигна ръце, преметна ги през раменете му и изтласквайки се с лекота от водата, го целуна бързо по устните.

- Ооо, няма да минеш само с такава целувка. Това, което ми каза, заслужава да се отбележи подобаващо и да се скрепи с по-истинска целувка... - Още докато казваше това, ръцете му я стегнаха в здрава прегръдка, повдигайки я от водата и устните му се впиха в нейните, като я остави без въздух.

- Неловко ми е от приятелите ти - едва успя да промълви тя, когато за момент се бе откъснал от устните ú.

- Едва ли точно сега гледат към нас, но и така да е, само ще ни се зарадват - успокои я той, но за всеки случай се завъртя така, че широкият му гръб да е обърнат към брега.

Продължи да я държи здраво в прегръдката си и да покрива лицето ú с целувки, като най-дълго се задържаше върху устните. Тялото му много категорично ú показваше какво чувства в момента, но и нейното беше я предало съвсем.

- Да приема ли, че най-сетне разумът и тялото ти са на едно мнение?

- Май, да... - въздъхна Анна.

- Защо така тежко въздъхна?

- Защото ме остави без дъх.

- Кой? Аз или целувките? - усмихна се Андрей и изражението на лицето му стана особено, без да я изпуска от ръцете си.

- Едното е неразривно свързано с другото - погали го Анна по лицето. - Как да ти кажа кое точно?

- Толкова ли е трудно?

- Не, но защо ме караш да казвам неща, за които е много рано?

- И за кое точно е толкова рано? - продължи да пита той, явно решил да си изясни докарай чувствата на тази жена.

- За това, че става дума точно за твоите целувки, а не изобщо за целувки - отвърна почти свенливо тя. Притесняваше се от думите си и от това, че призна колко бързо я бе омагьосал.

- Сигурна ли си в това, което казваш? - Андрей не престана да задава въпросите си. Видя смущението, което покри лицето ú и разбра, че думите ú не целяха да го заблудят. По-скоро се чудеше как да прикрие всичко това, което я вълнуваше в момента.

- Защо задаваш толкова много въпроси? - погледна го изпитателно тя. - Аз не съм много по флиртовете и фактът, че съм тук и че ти казвам всичко това, значи, че наистина го мисля и чувствам така, както го и казвам... - Анна се поколеба за момент, но събрала сили за следващите си думи, продължи: - А ако при теб това, което се случи, е само някакво кратко забавление за разнообразяване на уикенда, то, моля, не се притеснявай. Думите ми не бива да те карат да се чувстваш ангажиран към мен... - Независимо че го каза тихо, думите ú прозвучаха твърдо и рязко. Беше настръхнала, готова да брани достойнството си. - Аз умея да си владея чувствата и мога да наложа волята си така, че до утре да съм забравила, че изобщо си съществувал...

- Хей, почакай малко! - едва успя да я прекъсне Андрей. - Аз искам да се чувствам ангажиран и в никакъв случай не искам да ме забравяш. Притеснявах се точно от обратното. - Анна го погледна неразбиращо. - Да не ти е все едно дали те целувам аз или някой друг... - В последното изречение прозвуча неувереността му.

- Дала ли съм ти повод да си помислиш подобно нещо? - Гласът ú можеше да разреже и стомана, толкова остро прозвуча.

- Не, но ние мъжете сме много по-комплексирани от жените в някои отношения, а аз все не мога да забравя, че от доста време си сама... А природата си е природа... - каза той, без да довърши мисълта си.

- И ти си въобрази, че хормоните ми са успели да ме надвият, така ли? - Анна прихна, разбрала най-сетне какво точно имаше предвид с многото си въпроси. - Глупчо, да не мислиш, че си първият мъж, който ме сваля през тази година и половина?

- Не, но онова с летвата все не ми излиза от главата - погледна я той почти разкайвайки се за думите си.

- Аааа... летвата... - промърмори тя. - Е, още не си я прескочил, но поне си се засилил добре... - Видя израза на лицето му и съвсем се разсмя. Измери го с поглед, доколкото ú позволяваше водата, в която се намираха и добави, без да прикрива възхищението си от него: - А както те гледам, имаш всички шансове да успееш да прескочиш и по-високи летви от моята...

Андрей, който до този момент се бе притеснявал от това какво би могла да му каже точно по този въпрос, се засмя облекчено и я завъртя във водата. Движенията му бяха внимателни и премерени - опасяваше се да не я изплаши с ентусиазма си, но му се искаше да я грабне в прегръдките си и да я отнесе някъде, където можеха да бъдат само те двамата. Не го направи, страхувайки се да не я притесни отново. Хвърли бърз поглед към брега, там където стояха Николай и Юлия и забеляза доволното изражение и на двамата. Точно сега, обаче, му се искаше да са сами с Анна на този бряг. Искаше му се да я люби и тялото му по недвусмислен начин реагира на желанието му. Е, щеше да почака.

- Ти си особена жена - прошептя той в ухото ú, докато вървяха към брега. Ръката му лежеше на талията ú. Не беше я пуснал и за момент. Чувстваше непреодолима нужда да я докосва и да усеща топлината ú.

- И какво ми е особеното?

- Не мога да го обясня точно, но за няколко секунди си способна да хвърлиш един мъж и в ада, и в рая.

- Защо? - погледна го тя съвсем учудена.

- Нали ти казах, че не знам как точно да го обясня. Така го чувствам...

- А сега какво чувстваш? - погледна го тя с премрежен котешки поглед, който погали сетивата му. - Ада или рая? - Прокара нежно ръка по гърба му и я спря в основата, там където свършваше банския, покрил стегнатия му ханш. Чу го как си пое дълбоко въздух, но тя това и целеше. Искаше да се увери доколко може да влияе на този мъж.

- Не си ли даваш сметка, че трябва да изляза от водата? - Андрей се спря внезапно и я погледна с укор. - Или искаш да стана за смях пред приятелите си, излизайки в тоя вид? - Не беше необходимо да ú показва за какво става въпрос, но руменината плъзнала по лицето ú му подсказа, че не бе целила чак такава реакция.

- Съжалявам. - Наистина вече съжаляваше за стореното, но видяла, че Николай и Юлия събират багажа за тръгване и не им обръщат внимание, допълни. - Хайде, онова там "изворче", с което толкова изтормози мозъка ми, ще ти помогне. Ела да ме облееш с вода, пък и ти да се изплакнеш. Това ще ти даде време...

- Ха, първо създаваш проблеми, след това им намираш решение - промърмори Андрей, но не личеше да е недоволен от ситуацията, още повече, че Анна наистина се беше сконфузила от постъпката си.

Бяха вече пред "изворчето" и докато Андрей я поливаше с чиста вода, Анна го погледна извинително.

- Ами, аз съм си такава - вдигна примирено тя рамене. - Нали сам каза, че съм странна.

- Да, казах, но не исках да го демонстрираш отново и веднага след като съм го казал...

- Е, аз и не исках, исках само да те погаля... - Анна направи невинна физиономия.

- Добре, хайде да се включим в прибирането на багажа, пък като се приберем в хотела ще му мислим как да ми се извиниш по-добре. - Очите му се смееха, а в гласа му се долови намек, но не точно за извинение...

* * *

... Точно, когато се качваха, тичайки по стълбите, от входа на хотела излезе млада, грабваща погледа жена. "Облечена по последен моден журнал..." - помисли си Анна. Винаги беше харесвала жените, облечени с вкус и тази особено я впечатли. Андрей я беше прихванал през кръста и тя едва не падна, залитнала от опита му да я задържи до себе си, когато той се закова на място. Николай и Юлия за малко да се блъснат в тях при внезапното им спиране. Зеленооката Юлия, надникнала да види какво става из зад рамото на Ани, изохка, сякаш се беше ударила.

- Оп-паааа, ето ти и последната кандидат-готвачка - избоботи зад гърба ú Николай, явно не забравил снощния разговор.

Анна все още гледаше неразбиращо, но забелязала стъписания израз по лицето на модерно облечената жена и чула току-що казаните думи от Николай, направи връзката. Опита се да се измъкне от ръката на Андрей, която все още лежеше на кръста ú, но той само по-силно я стисна през талията и тръгна уверено до нея. Ако искаше сега да се изплъзне от ръката му, трябваше са се дръпне по-силно, но това не би останало незабелязано от другите. Не желаеше да забележат, че е притеснена и реши да си остане в прегръдката му. Не беше страхлива, а и не дължеше обяснения никому, но сцената не беше особено приятна и сърцето ú задумка от лошо предчувствие. Усети с гърба си, че приятелите на Андрей, сега и нейни приятели, вървят плътно зад тях. Надяваше се младата жена, уверено тръгнала към тях, да не направи скандал,... само това ú липсваше сега. От краткия поглед към жената, Анна разбра, че току-що видяното я е ядосало, независимо че демонстрираше завидно самообладание. Очите ú, прозрачно сиви, мятаха мълнии по посока на нея и Андрей. "Сигурно и аз бих мятала..." - помисли си Анна. Видя как по гладкото и добре гримирано лице на непознатата плъзна подигравателно-презрителна усмивка и почувства по-скоро с кожата на собственото си лице, че скандалът няма да се размине.

Погледът на другата се плъзна по нея и устните ú скептично се присвиха. Беше млада, поне с десет години по-млада от Анна и младостта ú даваше самоувереност, която я заблуди, че пред себе си има слаб противник.

Единствено Андрей не беше загубил самообладание и направи няколкото крачки към жената, застанала на пътя им, със самочувствието на мъж, който знае какво прави. Беше направил вече избора си и не мислеше да се спира пред погледа на тази млада жена, която отдавна му беше станала чужда. Глупаво постъпи като не ú го каза при последната им среща направо и се остави да му поставя срокове. Познаваше добре характера и амбициите ú, но това никак не го плашеше. Единственото, от което се страхуваше в момента, бе, че Анна може да се поддаде на първоначалния шок от сблъсъка с другата и от това, че той не ú беше казал за нея. Щеше да бъде в правото си да го направи, но разчиташе на невъздържания език на Рина и острото чувство за собствено достойнство на Анна. Надяваше се, това че продължава да притиска Анна до себе си, да ú говори достатъчно, че не се притеснява от непредвидената среща. Видя укора в погледа на Юлия и съчувствието в този на Николай, когато ги подминаха.

Той самият беше изненадан да види Рина тук. Не че не беше я водил при приятелите си, точно обратното, беше идвала няколко пъти, но така и не успя да намери път към тях. Не ú харесваха, смяташе Юлия за жена с много талант като художник, но малко амбиции, а в очите на Рина, това беше особен недостатък. Наричаше я талантлива ексцентрична провинциалистка без всякакъв финес и изтънченост. Гледаше на Николай малко по-благосклонно, като на негов приятел, но не забравяше от време на време да го нарича презрително "новобогаташ", сякаш във вените ú течеше синята кръв на английските аристократи. Работеше в известна адвокатска кантора в областния град и се държеше като богоизбрана. Беше си изградила някакъв пиедестал, на който бе издигнала собствената си персона и не понасяше някой да застрашава величието ú, както и собствените ú интереси. Амбициозността, острият ú език, хладният и пресметлив ум я издигаха в кариерата ú като бърз асансьор. Малко хора, обаче, я познаваха в тази светлина, в която я бе видял Андрей. Знаеше, че зад надменната ú и изтънчена фасада се крие не чак толкова изтънчен и приличен език. Тази първоначално заблуждаваща външност, показният вкус и острият ú ум го бяха привлекли в началото към нея, но по-късно, когато на няколко пъти се сблъска с истинския ú характер, се учудваше, как може да не е забелязал стъкления и презрителен поглед, студената надменност и липсата на всякакъв интерес към другите, освен в случаите, когато можеше да се възползва от тях. Защо ли се беше вкопчила с такава настървеност в него? Само защото не обичаше да губи или имаше и още нещо? Не вярваше да държи толкова на него, доколкото я познаваше. Охолния живот, който можеше да ú предложи, както и възможността да попътува с него, както често правеше намеци, ли бяха водещи в настойчивото ú поведение? Всичко това му мина през ума, докато направи няколкото крачки до Рина.

- Здравей, Рина - поздрави я, приближавайки към нея. - Какво те води насам? - предполагаше, че това ще налее допълнително масло в огъня на гнева ú, но нямаше за кога да отлага сблъсъка.

Беше решил още снощи да ú се обади веднага щом се прибере и да приключи веднъж завинаги с тази история. Е, беше му дошла на крака, толкова по-добре за него. Чувстваше се не до там честен с Анна заради нея, но това щеше да приключи по-скоро, отколкото предполагаше.

- Води ме изчезването ти от града и то в много важен за нас момент! - Успя да запази самообладание и лицето ú доби неочаквано мило изражение. - Щяхме да решаваме въпроса за женитбата ни, скъпи, или си забравил? - Хвърли триумфиращ поглед на жената до Андрей, но след като не забеляза и мускулче да трепне по лицето ú, реши да продължи играта. Посочи с надменно вдигнати вежди по посока на Анна и попита: - Това да не е завоевание от ергенското ти парти? - Прекали, но думите ú поне видимо не попаднаха в целта - Жената отсреща не показа с нищо, че ги е чула или разбрала.

Лицето на Анна продължаваше да бъде все така безизразно, но Андрей усети под ръката си как тялото ú се стегна, докато я държеше все така плътно притисната до него.

- Не намесвай Анна! - в гласа му прозвуча заплаха, но Рина не ú обърна никакво внимание.

- Хубава е, но защо не се отлепиш най-сетне от нея и да си поговорим за подробностите по сватбата? - погледна кокетно тя.

Рина реши да продължи да играе театър пред другата и гласът ú прозвуча глезено. Опитът ú да потеатралничи, накара Анна да загуби неутралното изражение на лицето си и да се разсмее. Разбираше как се чувства сивооката жена срещу нея и предполагаше какво целяха думите ú, но не успя да се сдържи. Разсмя се на глас, но в него нямаше и следа от триумф. Напразните опити на едно момиче, загубило войната и опитващо се да спечели поне битката, я развеселиха. Беше ú се случвало да изпада в подобни ситуации преди години и поведението на другата не беше неочаквано. Реакцията със смеха ú беше неразбираема и стъписа младата жена. 

- Защо не ми кажете кое точно беше смешното в думите ми, за да се посмея и аз! - По лицето на Рина кацна високомерно изражение, но в гласа ú се усещаше зле скриван гняв.

- Съжалявам, не исках да се намесвам, но тъй като това, предвид обстоятелствата, е невъзможно, реших, че няма смисъл да се преструвам...

Другата я прекъсна рязко:

- Не ме интересува дали се преструвате или не, искам да разбера какво смешно казах? - гневът бързо пропукваше надменната ú фасада.

- Не казахте нищо смешно - продължи да се усмихва Анна. Забелязала и интереса на Андрей от изтървания смях, продължи със спокоен тон. - Смешно ми е поведението Ви... Съжалявам наистина, но пътя по който вървите, аз се връщам по него... - поясни със съчувствие тя.

- Предвид възрастта Ви, това е съвсем естествено! - опита се да я уязви Рина, вбесена от съчувствието, което забеляза в гласа на другата.

- Така е, но както виждате, възрастта не винаги е недостатък! - надсмя се Анна над елементарния опит на младата жена да я обиди.

- Ха!... Да не би да е предимство? - вирна глава Рина, показвайки презрението си към по-възрастната жена.

- И още как! - Анна пак се засмя. - Благодарение точно на нея Вашето поведение е предсказуемо, а моето - не... Това не е ли предимство? - попита с тон на детска учителка, току-що обяснила нещо елементарно на не особено схватлива ученичка.

Смехът на Андрей стресна и двете жени. Смееше се от все сърце, точно поради непредсказуемостта на нейното поведение. Знаеше, че Анна е боец, но не се надяваше да се опълчи толкова открито на Рина, както и не се беше надявал нещата да се развият така. Тази червенокоса жена успя още веднъж да го изненада.

- Ти пък на какво се смееш? - гласът на младата адвокатка беше станал груб, а презрението ú се стопи от нахлулата в очите ú ярост. - Дължиш ми обяснение! - едва не кресна тя, а и едва се сдържаше да не му издере очите.

- И защо мислиш така? - продължи да се подсмива Андрей.

- Имахме уговорка за миналата вечер, а ти не дойде! - беше на ръба на истерията.

- Бях зает - отговори най-спокойно той.

- С нея ли? - попита, сочейки с ръка към Анна.

- Не прави нещата по-драматични, отколкото са! - опита се да понамали напрежението мъжът, но погледът му беше ледено студен. - Знаеш, че нещата между нас не вървят от много време, а ти при последния ни разговор едва не ме принуди да те изгоня...

- И какво ти попречи да го направиш? - в гърлото на сивооката клокочеше гняв.

- Доброто възпитание... - стана язвителен Андрей. - Ако не си забелязала, бих искал да отбележа, че поне единият от нас двамата има такова...

Анна се почувства неловко от провеждания пред нея разговор. Тази млада жена, може би имаше основание да се държи грубо, както и Андрей към нея, но тя не искаше да става свидетел на това. Мъжът до нея беше вече я пуснал и тя понечи да си тръгне, но бързината, с която я задържа за ръката ú показа, че няма да ú позволи да го направи.

- Извинявай, Анна, но бих искал да останеш! Нямам какво да крия от теб - очите му я молеха да не си тръгва, но гласът му си остана все така твърд. Ръката му я държеше здраво. Анна се поколеба, но остана.

- Може би аз не искам да говоря пред нея! - наежи се отново Рина.

- Преди малко, когато искаше на всяка цена да я обидиш, не забелязах такова желание! - сряза я Андрей. - Да не би да не можеш да понесеш мисълта, че си попаднала на достоен противник? - присмя ú се той.

- Достоен противник?... Тази червенокоса селянка! - гневът ú едва не я задуши и тя изтърва любимата си квалификация за повечето жени, като нарече Анна селянка.

- Ако в думата селянка влагате географския смисъл, трябва да ви разочаровам - родена съм в доста голям град, нищо че живея в малък. - Анна се наслаждаваше на гнева на другата, пазейки се да не се ядоса. Знаеше, че яростта не е добър съветник. - Ако влагате в нея смисъла за родова принадлежност, като изключим родителите ми, всички други мои предци са селяни и с това не бихте могли да ме обидите. - Пак започна да говори с тона на детска учителка. - Но, ако става дума за достойнство, съветвам Ви да си извадите огледалцето и да видите колко Ви е останало от него!

Думите ú бяха преднамерено язвителни. Видя как младата жена се стъписа от презрението, прозвучало в гласа ú. Явно никой до сега не беше разговарял по такъв начин с нея и думите на Анна отекнаха като звучен шамар.

- Как... си позволяваш... да ми говориш така?... - избухна Рина и гласът ú заскърца от напрежение. - Коя си ти... да си мислиш... че имаш право... да разговаряш така с мен?... - беше започнала да заеква от възмущение. - Знаеш ли коя съм аз?... - Сама не си даде сметка, колко глупаво прозвучаха въпросите ú.

- Правото, обикновено, сама си го вземам! - стрелна я с поглед Анна и като направи фин реверанс, продължи с подигравателен тон. - Извинете Ваше Височество, че не Ви разпознах, но като включим и тона, с който разговаряхте с мен, останах с впечатлението, че не говоря с принцеса! - В гласа на Анна имаше такова ледено презрение, че можеше да замрази и чаша с вода в този летен ден. Изражението на лицето ú също беше ледено. - Вижте, госпожице, мисля, че проблемите трябва да си ги решавате с Андрей, а не да се заяждате с мен... - опита се да поуспокои тона Анна, но другата вече беше съвсем подпалила.

- Нещастна селянка, мислиш си, че ще ти позволя да разговаряш по тоя начин с мен ли? - почти ú извика Рина. Добре, че наоколо нямаше хора, предпочели късното следобедно слънце на плажа или хладната сянка във вътрешността на ресторанта.

- Съжалявам, но загубих интерес! - отряза я Анна. - Речникът Ви е твърде беден, а и тонът Ви съвсем не е като за нормален разговор.

Младата адвокатка наистина беше загубила дар слово от дързостта и спокойствието на червенокосата жена срещу нея. Искаше ú се да я обиди, но всеки опит се бе връщал като бумеранг обратно към нея. Беше ядосана толкова много, че си изтърва нервите, което много рядко си позволяваше, но случая беше специален. Ставаше дума за Андрей.

През последните два-три месеца нещата между тях не вървяха и тя усещаше че ú се изплъзва. Имаше самочувствието на незаменима жена и смяташе, че ако му постави условието направо, той най-накрая ще предпочете трайното обвързване, пред перспективата да я загуби. Беше решила да пришпори събитията, но не очакваше да се натъкне на каквато и да било друга жена около него. Дали не беше сбъркала, мислеше си, докато гледаше Анна, която той прегръщаше преди малко. И така да е, няма да го даде толкова лесно, особено пък на тази застаряваща натрапница. Беше бясна и реши да блъфира отново.

- Ти обеща да се ожениш за мен! - просъска тя към Андрей.

- Горкичкият, ако наистина си го направил! - прошепна Анна, но и двамата я чуха.

- Никога не съм ти обещавал такова нещо, иначе отдавна да си се нанесла да живееш в дома ми, където много ти харесва! - Андрей говореше бавно и язвително, като наблягаше на почти всяка дума. Личеше, че е ядосан от опита ú да го шантажира, но се владееше прекрасно за сега. - Инициативите за брак бяха твое дело и след като не се поддадох на милите ти уговорки, реши да ме сплашиш с двете "или" - или брак, или никога повече няма да те вида. Е, аз избрах второто "или"!...

- И смяташ, че така лесно ще ми се изплъзнеш?... - думите ú, обаче, се изплъзнаха съвсем неволно и тя прехапа устни, разбрала, че в яда си е направила невероятен гаф.

- Да ти се изплъзна ли?... - Андрей беше шокиран и забелязал как Рина прехапа устните си, попита тихо: - От какво?... От капана или от мрежите ти?... - Погледът му дълбаеше като свредел в очите ú. - Да не би да съм бил обект на ловните ти страсти? - Надяваше се да не е така, както всеки мъж би се надявал.

- Типично за аристократите! - подметна Анна. - Те си падат по лова...

- Ти пък защо се обаждаш? - озъби ú се Рина. - Да не би Вие в дълбоката провинция да не ловувате?

- Ааа, защо да не ловуваме?... Ловуваме. Там има всякакъв дивеч - от едри рогати, до дребни хвъркати... - засмя се тя. - Но съпрузите си ги спечелваме, а не отстрелваме!...

- Защото сте глупачки, за това!... - реши да ù се надсмее сивооката фурия.

- Може и така да е, но май Хайне* беше казал, че не са вредни глупавите и умните, а полуглупавите и полуумните... - контрира я Анна.

- Е, значи сме еднакво безвредни! - опита се да се измъкне от ситуацията Рина. - Макар и да сме от различни породи... - ехидно се засмя тя.

- Твоята порода е толкова безвредна, колкото тази на гърмящите змии, - обади се Андрей. - като най-важното условие за безвредността им е да са далеч от къщата ти... а най-сигурното - изобщо да не ги среща човек...

В думите му прозвуча преднамерена жестокост и Анна изпита жал към тази жена, която по един или друг начин бе споделяла живота на този мъж известно време. Фактът, че му бе нанесена обида като мъж, на когото са гледали като на ловен трофей, беше ли достатъчен за да се държи така с нея? "Е, определено, това не се харесва на мъжете..." - помисли и се засмя на ум. Знаеше, че ако се засмее явно, щеше да изглежда, че ликува над другата от неговите думи, а не искаше да изглежда като злорадство. Не биваше, обаче, да избързва със съчувствието си, шокът от това, което чу в следващия момент я изуми.

- Жалко за пропиляното време!... - В гласа и очите на Рина нямаше и капчица съжаление. Подмина Андрей и възвърнала надменното си изражение, допълни: ­ Сбогом, наивнико, да не си мислиш, че си единствения мъж на света или пък си бил единствения през това време за мен? - и като се изсмя с пренебрежение, го подмина царствено... поне така си мислеше тя.

- Малка кучка! - изтърва за момент яда си Андрей. Обърна се към Анна и видя стъписаното ú изражение. Не можеше да прецени дали неговите думи или тези на Рина ú бяха подействали така, но реши да се извини и за двамата: - Съжалявам, Анна... не трябваше да ставаш свидетел на това... но след като неволно те въвлякох в него, не исках да си тръгваш... След като не събрах смелост да ти кажа още снощи за тази жена, исках да присъстваш на разговора... нямах, а и нямам намерение да крия нищо от теб... - Замълча, по лицето му пробяга вина и думите му прозвучаха като оправдание. - Като всеки мъж се опитвах да отложа неприятната сцена, която щеше да последва от отказа ми за каквото и да било обвързване с нея...

Анна го гледаше съсредоточено и по лицето ú не можа да прочете нищо. Мълчеше и мълчанието ú го притесни допълнително. Докато ú обясняваше това, някъде зад тях изръмжа форсиран двигател. Андрей се обърна по посока на шума и забелязал колата на Рина, извърна глава към Анна.

- Няма ли да ми кажеш нещо? - попита с тревога той.

- Какво да ти кажа?... - отговори му тя с въпрос. - Ще ми е неприятно, ако съм наклонила везните в тази посока... за която говориш... но за това, че не си ме предупредил за нея, не ми дължиш обяснение. Не бих казала, че между нас се е случило нещо кой знае какво, което да не търпи премълчаването на такива факти...

- Какво искаш да кажеш с това? - лицето му се вкамени. - Мисля, че се случи и не искам да го омаловажаваш, само защото времето, през което стана, бе много кратко... - погледна я. В очите ú се бе настанила пак онази тъга, която беше забелязал преди два дни. Беше започнала да извайва стените около себе си, а знаеше колко майсторски може да ги прави. Трябваше да ú попречи, докато все още не беше се зазидала зад тях. - Не се крий зад измислени прегради, Анна, не разполагаме с цяла вечност пред себе си... между нас има нещо много повече от привличане и ти го разбираш не по-зле от мен! - твърдостта в гласа му отстъпи място на невероятна нежност. - Хайде, позволи ми да ти покажа, че съм прав - и видял въпроса в очите ú, я притегли към себе си. - След такава бурна сцена, имам нужда от малко отпускане... а за това е най-подходяща ваната... - видя смущението, пробягало по лицето ú. - Ще дойдеш ли с мен? - прошепна тихичко, докато се навеждаше към нея, но очите му не молеха, а изискваха.

Анна преглътна с мъка нахлулото напрежение от въпроса. Не беше готова за това, нищо че много харесваше този мъж и усещаше нещо повече от обикновено привличане. В главата ú се завъртяха мисли за краткото им познанство, за снощната вечер и топлата му прегръдка, в която доверчиво се бе отпуснала чак призори... но там бяха Николай и Юлия... тук и сега, трябваше да избира сама... Знаеше, че ще го разочарова, ако откаже, но се страхуваше да не разочарова повече себе си, ако отново се поддаде на чувства, които нямаха бъдеще... Какво точно трябваше да направи в този момент, така и не ú хрумваше. Не искаше да го отблъсква, но и не искаше да направи последната крачка... поне не сега. Двоумеше се. Имаше чувството, че е застанала на брега на някакво поточе на един крак, а другият е вдигнала във въздуха и се колебае, дали да направи опит да прескочи водата. Ами, ако се подхлъзне за пореден път?...

"Ако ще стоиш цяла вечност в разкрачено положение, никой няма да те чака да решаваш толкова дълго, моето момиче! - обади се в нея оня вечен глас, който понякога я караше да върши неразумни неща. - "Неразумни, но приятни!" - подшушна ú гласчето отвътре.

- Давам едната си ръка, за да мога да надникна в червенокосата ти главица... - продължи да ú говори шепнешком той.

- Не го правú, може да ти потрябва за по-приятни неща... и то съвсем скоро - усмихна се лукаво Анна. Не беше решила твърдо все още как да постъпи, но видя как вдигнатият във въздуха крак лекичко опипва почвата на другия бряг... ами, ако цопне във водата?

"Ще се изсушиш! - пришпори я пак онова гласче. - Може пък и изобщо да не се намокриш... брегът изглежда прекалено стабилен!" - подметна то.

"Там е работата, я!... Изглежда... а дали е така?..." - отговори му тя, все още колебаеща се.

"Няма кой да ти каже... - гласчето не беше си отишло. - ...трябва да провериш сама... ако ти стиска, де!" - жилна я то и изчезна.

Вдигна поглед към Андрей, който я наблюдаваше мълчаливо. По устните му пълзеше насърчителна усмивка.

- Не ме гледай така, няма да те водя на заколение... - в очите му имаше смях. - Пък и няма да позволя да се случи нещо, което не искаш... - видял как по лицето ú плъзна лека руменина, добави - ...обещавам! - Прегърна я по-плътно до себе си и като вдигна багажа, който беше оставил, още когато срещнаха Рина, я поведе към входа.

- Трябва слънцето съвсем да ми е размекнало мозъка, щом се съгласявам! - опита да се измъкне от неловката ситуация Анна.

- Не вини слънцето... ако не беше срещата преди малко... сега вече щяхме да сме във ваната... или някъде другаде... - засмя се той. - ... и щеше да е съвсем естествено...

Анна предпочете да не му отговаря. Сигурно беше прав, но онова настроение, с което се прибираха от пикника безвъзвратно си беше отишло. Тогава наистина би приела като нещо съвсем естествено тези два дни да завършат в неговата или в нейната стая, но сега се почувства неловко.

Нещо от магията на непринудеността, която съществуваше между тях преди, я беше напуснала...

 *Хайне, Хайнрих (1797 - 1856) ­ немски поет и публицист

(следва)