Глава XVIII

 

   Рейнс и Капри се прибраха- тя слезе в кухнята, той се качи в стаята си. В момента, в който Роберта я видя, я хвана и направо я завлачи след себе си.

        -  Кажи какво му направи?- гледаше я като малко дете, което чака своята изненада.

        -  На кого?

        -  Хайде, хайде- не тормози горката любопитна старица. Знаеш за кого те питам!

        -  Абсолютно нищо... нищо не съм му направила.

        -  Как така, не е възможно!

     - Добре де добре, може и без да искам да съм попроменила виното му малко- Роберта я гледаше изпитателно и вторачено- всъщност не беше съвсем вино.

        - А какво беше?

        - Билкова смес... по тайна рецепта!

        - Ти цялата си тайна.

        - А твоето име е „любопитна“.

       - Ах ти момиче- смееше се Роберта- знаеш и можеш много повече отколкото показваш. Не си лесна за разбиране, но винаги си на правилното място, не си никак ясна, но винаги знаеш всичко.

        - Ясна... като бутилка старо вино- силно и червено.

        - Малко мътно ми се струва- побутна я Роберта.

       - Само, ако се разклати... Но като сме започнали с въпросите... Има една стая- Капри смени тона си с по-сериозен- и тя винаги е заключена. Защо?

        - Някога тази стая беше сърцето на тази къща. Беше цялата направена от господаря... от господин Рейнс- от дърво, седеф, кварц и малко злато. Но не те я направиха специална, а музиката... музиката и хората в нея- Рейнс и Лени.

        - Съпругата му?!

     - Да! Всяка вечер след вечеря двамата отиваха там и танцуваха дъъълго време. Не случайно стаята си има име- „Танът на душата“. И колкото тя е уникална- ключът, който я отваря, още повече- две половини на едно сърце, но... след като ги изгуби и двете- неговото се счупи на две, а после и стаята... парче по парче разруши всичко- големите отломки на по-малки, малките на още по-малки и така до сол... Образно казано „сол в раната“, в неговата душа. Заключи я, залости я и никога повече не я е отварял...

        - В градината в двора има само един гроб- на жена му и се питах...

        - Тялото на малката така и не беше намерено.

   Капри прегърна Роберта „И това ще се промени“- мислеше си тя когато видя някой да влиза в реката...

        - Оставям те за малко. После ще отида да помогна на Монти.

        - Добре. Да... отивай!

***

    Двамата, прилично пийнали излязоха от бара и се залюшкаха по улицата. Югланс стоеше зад ъгъла и ги дебнеше. Търсеше ги отдавна. Бяха извършили ужасни неща, но все му се изплъзваха. Сега беше по-уверен в успеха си.

   По-отдавна бяха и трима, но третият внезапно изчезна, като че ли потъна вдън земя. Търсени бяха за не един и два обира, за побои, за нападения, за посегателства, изобщо нищо човешко не се завърташе в джибрените им глави. Само злобата привираше на изблици.

   Югланс вече вървеше зад тях, Стъпваше леко и тихо. На външен вид годините не му личаха- не че бяха и толкова много, но беше помъдрял. Отдавна се беше отказал да търси неоткриваемата, тайнствена и толкова скъпа за Вероника личност- беше изгубена кауза, дори опитите, многократните такива, в които се опита да ѝ го обясни. За себе си имаше своите подозрения, но не ги бе споделял с абсолютно никой... Приближи се достатъчно... и се хвърли върху единия, но успя да събори и двамата. Удари го здраво в главата, но другият му се отскубна.

        - Къде е, къде е мръсното ви другарче? Къде е третият мизерник, а?- говореше през зъби детективът. Продължавате да вършите глупости, а?- и го удари пак. Но другият се поотупа, стана и се засили към двамата. Успя да събори Югланс. Вече се бяха събрали хора. Грабна съучастника си и хукнаха. Беше му изкарал въздуха и докато възстанови дишането и да се изправи, те бяха избягали... И никой не посмя да ги спре. Югланс се изправи. Все още държеше ръката върху корема си. Другата беше свита в юмрук- здрав и силно стиснат, а песъчинките бавно се процеждаха през „хватката на ситото“...

        - Отново се измъкнахте, мизерници! Обещавам няма да е за дълго. Дано само следващата среща не е последна за някой...

***

Капри се върна, но вече беше станало късно и се свечеряваше.

       -  Утре ще продължа, утре... с Монти...

   Виола реши този път сама да изненада Лети и направо отиде до къщичката. Почука на вратата. Тя бавно се отвори. Зад нея се подаде Агримония.

       -  Може ли да видя Лети?

       -  Може би не е съвсем удобно сега, а е и малко...

   Само докато чу името си, профуча покрай сестра си, стрелна се и излезе. Хвърли се върху Виола и я прегърна.

       -  Това пък защо?

      -  Ще разбереш, ще ти разкажа, на кратко от благодарност. Ела с мен! Ще те заведа на едно специално място. Не ми се стои тук сега- погледна сестра си така, че да ѝ подскаже, че ще бъде невъзможно да я спре. Беше още мокра.

       -  Добреее!?- усмихна се с лека почуда Виола. Лети направо я грабна.

   Отидоха на скалите- там където гората свършваше и оставаха само те- гладки и голи, високи и стръмни... и хлъзгави. Лети отиде до ръба, Виола не я последва.

       -  Хайде, ела!

       -  Не искам!- Лети отиде до нея и я хвана за ръката, но тя се дръпна.

       -  Страх ли те е?

       -  Страх ме е много, да- не обичам височини и пропасти- потрепери.

       -  Добре, да направим така. Хвани се здраво за мен и само ще седнем, нищо повече. Бааавно, полека... точно така.

       -  Е, ако искаш да ме измъчваш- вече знаеш как- шеговито, но все още нервничко говореше.

       -  Оооо, моля те- така се преодолява страх.

       -  Не съм много сигурна. А ти защо си мокра?

       -  Ами бях на реката.

       -  Защо? Да поплуваш- не е ли малко студеничко все още?

       -  Не съвсем, но и до там ще стигнем. Аз... не мога да плувам...

       -  И влезе в реката???

       -  Ами... да.

       -  За да преодолееш страха си може би?

       -  Не ми се подигравай- опита се да се усмихне.

       -  А ти с мен какво правиш сега?

       -  Добре де, може би методът ми не е толкова успешен.

       -  Защо сме тук всъщност?

      -  Това място ме успокоява. Идвам тук когато се чувствам безсилна, безизразна, невидима. Крещи ми се, удря ми се, блъска ми се, а тук няма кой да пострада от гнева ми и... после ми се танцува. Това място ме зарежда. И така знам, че тук и само тук мога... мога всичко. Твоята майка ме спаси, знаеш ли?

      -  От какво те спаси? Какво се е случило?- леко притеснение прозвуча в гласа ѝ.

    -   Амиии... щях да се удавя, ей така, от собствената си глупост. Бях в онова състояние, за което току-що ти разказах. И незнайно защо реших да вляза в реката... Сякаш нещо ме дърпаше, сякаш имаше нишка някъде там- тънка и невидима, която ме водеше... и хлътнах. В този момент усетих себе си, но беше късно. Теб те е страх от високо, а мен- от дълбоко. И тогава дойде тя, дойде Капри- сякаш ме усети, сякаш ме чу- и аз я чух.- Виола потръпна.- Не разбрах много какво стана, но един клон от Дървото ме подхвана и ме издърпа на брега. Тя ме обгърна, за да ме стопли... и признавам си в този момент не исках да помръдна, не исках да бъда на друго място.

       -  Даааа... Силно въздействие има тя върху хората.

       -  Но го е предала и на теб.

       -  Не бих казала!- Лети плесна с ръце коленете си и се изправи.

    - Ще ти го докажа!- застана с лице към нея и с гръб към ръба.- И двете помагате без да искате нищо в замяна и го правите истински, правите го от сърце. Появихте се в момент, в който наистина имах нужда от помощ... всякаква помощ. И за това когато днес те видях на вратата, отвътре почувствах желанието да те прегърна. И ако съм те стреснала...

     - Не си!- усмихна се Виола. Лети протегна крака си във въздуха- Сега пробваш ли ме- разтегна се още повече и се наведе- Моля те, спри? Лети, спри- тя само и се усмихна. Виола се изправи и я дръпна към себе си и двете паднаха на земята, Лети се разсмя- Смешно ли ти е?

      -  Точно сега ли- да!

      -  Браво на теб- ако желанието ти беше да накъдриш косата ми от страх- справи се!

      -  А ти се втурна за приятел, въпреки него! Ето и ти си като нея, не го ли усещаш?

      -  Странен начин да го покажеш...Далеч съм от нея, а и вероятно няма да я достигна... Има още какво да понауча и...

     -  Бях ти обещала да ти разкажа за Бран и Мони. Тук няма да се притеснявам като говоря и най-вече пред някой, защото този някой е мой приятел!...- клекна и хвана отново ръката ѝ.

     -  Бран- това е името на човека, който живее при нас със сестра ми... по-скоро ние сме при него. Как, кога и къде са се запознали и видяли- не знам и не съм сигурна, че искам да знам, а и твърде малка съм била, за да помня. Това, което помня обаче са ударите, страхът дали ще видим утре- въпреки, че основно ги понасяше тя.- Няколко сълзи сгорещиха лицето ѝ.- Много пъти съм я умолявала да се махнем, да избягаме, а какво я задържа и до ден днешен тук... с него, не успявам да проумея.- Виола внимателно протегна ръката си и нежно избърса сълзите ѝ.

     -  От известно време насам обаче е странен...

     -  В какъв смисъл?

   -  Ами все едно е само черупка на мекотело, обвивката на човек, само подвижна фигура. Прибира се, сяда на стола в ъгъла със забит в земята поглед и не го отмества с часове. От време на време започва да се гърчи, да се удря и да крещи и повтаря само една дума:

    - „Вещица“...

  -  Вещица, да- Виола трепна, но Лети не забеляза- макар като се замисля, за момента сякаш е по-добре. Ударите спряха, раните заздравяват, само външните за сега, но не знам до кога!? Не знам какво да очаквам, не знам как да реагирам... нищо не знам.- Виола я прегърна.

    - Когато човек изкажел мъката си, тя намалявала наполовина- така поне казват, така съм чувала, но ако не друго, то поне олеква.     Може би малко, но...Спомена, че можеш да танцуваш?!- рязко смени темата.

    -  Мога!

    -  Да, но аз не мога! Ще ме научиш ли?

    -  Когато пожелаеш...

    -  Ами ако вече е дошла онази фаза, която каза че настъпва след излива от емоции... не знам, например... сега?

    -  Ставай!

    -  Хвани ме, или вече забрави, че ме е страх от високо?- Лети ѝ подаде ръка.

   -  Сега ще ти покажа как танците ми въздействат, как са ми давали сила в момент, в който съм била на ръба на „черната дупка“.     Отдалечи се и застани срещу мен.

    -  Така ли?

    -  Още малко... да, така вече е добре. Погледни ме!

    -  Гледам те!

    -  А вярваш ли ми?

    -  Вярвам ти!

    -  Тогава затвори очи.

    -  Как така?

   -  Затвори гииии! Слушай гласа ми! Нали каза, че ми вярваш? Тръгни към мен, бавно и спокойно- Виола плахо започна да пристъпва с малки крачици- точно така, върви, слушай ме- Лети мина зад гърба ѝ. Повдигна едната ръка, после другата- Не спирай да вървиш, отпусни се... иии раз, два, три, раз, два три- леко пощипваше краката ѝ, докато свикне. После започна да пляска с ръце- Слушай ритъма, усети го... ляв, две, три, десен, две, три... и ето, че танцуваш ти и сега се завърти.- Хвана я през кръста с едната ръка, нейната сложи на рамо, а другите ги сплетоха- Отвори очи! Следвай ме. Точно така, главата горе, не, не, не, не- в мен гледай- танцът не е в краката, а в душата, почувствай музиката- те просто ще следват твоите желания.

    -  Приличам на кукла на конци- много дървена при това- разсмя се Виола.

    -  И дървото оживява с усет в сърцето.

    -  При мен оживява само в ръцете!

    -  Просто си неуверена, това е нормално, а и Виола... ти вече танцуваш!

    -  Чак пък да тенцувам?!

    -  Всеки, който умее да ходи, умее и да танцува... Можем да продължим, но стана късно. И утре е ден- нов, изпълнен с изненади... и може би някоя нова стъпка- Лети я побутна.

    -  Или пък тръпка?- разсмяха се и двете и така вървяха по пътя обратно.

   Следобедите вече бяха топли. Монти беше в градината и се мъчеше с едно кълбо от тръни.

    -  Да помогна?- появи се Капри.

    -  Разбира се, пък и явно ти се отдава като гледам теменужките- посочи отсрещната страна- явно са се хванали.

    -  Постарах се!... Относно писмата...

    -  Не обичам да говоря за това, Капри!

    -  А защо ми ги даде?.

    -  А ти защо дойде тук?

    -  Къде, при теб ли?

   - Не, Капри... тук! Едва ли жена като теб ще се остави така на бурята. Нещо се е случило, но ти не желаеш да кажеш какво- уважавам това, както ти казах и преди- твое лично пространство си е, но намеренията ти...

    -  Останах тук, за да помогна.

   -   Именно... Дойде тук, за да помогнеш и това е достатъчно. Резултатът е налице- за това си позволих да ти дам малко от тайната на своето сърце.

    -  Много лично парченце от душата ти е върху тези листи хартия.

   -  Защото в теб виждам скрита магия- тя го погледна странно- Щом успя да накараш човек като господин Рейнс да започне отново да възвръща себе си, при положение, че повече от четиринайсет години търси начин да се унищожи? И сам бе сигурен, че ако отнеме живота си ще е твърде малко наказание за греховете му, каквито и да смята, че са те... Човек, който се бореше с демоните си и дори ги изкарваше наяве, а това е човек с красива душа, истинска... и ти го накара да го разбере отново. Та ти такова нещо сътвори- нов взор ти отвори пред неговите очи... е, защо кажи, защо да не ти ги дам- някакви си листчета остаряла като мен хартия. Ако те ще ти помогнат по някакъв начин- на теб или на някой друг- твои са. На мен ми навяват само тъжни спомени за непоправими грешки от невъзможна любов в криворазбраната ми съдба. Но моля те, нека не говорим за мен... и за това!

    -  Само ми кажи- обичаше ли я?

    -  Обичах я... може би повече отколкото бе редно, може би грешно и вредно.

   -  Погледни я, Монти, виж я и кажи- не ли време да я посъбудим, да възвърнем поне част от предишния ѝ блясък, та ако ще да трябват гръм и трясък, за да премахнат бодлите и тръните, за да разровим пръстта и да влеем малко живот? Какво ще кашеш?

    -  Аз съм градинар, какво очакваш да ти кажа. Отдавна го искам, но както виждаш не се справям много добре, може би вече не ме бива....

    -  Оооо, нееее, не съм съгласна! Аз ще ти помогна.

    -  Ти на мен?- Не, по-скоро аз на теб! Ти водиш!... Цял ден чистиха градината и до вечерта бурените и тръните ги нямаше.

    -  За днес свършихме много полезна работа, да влизаме вътре, става тъмно!

    -  Но утре продължаваме, нали?

    -  Разбира се!- и тръгнаха, но преди да влязат- Монти, почакай!

    -  Какво има?

    -  Онази нощ направих нещо ужасно!

    -  Не го вярвам...

   -  Но е истина... Опитаха се да вземат нещо, което нямах, какво ме чака ми показаха и аз... ги наказах. Опитаха се да имат нещо, което е редно да се дава само с любов и...

    -  Достатъчно, недей! Вече казах- тук си спасител, а аз съм ценител... на доброто... Лека нощ!

    -  Лека да е, „защото аз ще продължа още тази нощ“...

   ... И го направи. Промъкна се в малките часове на нощта.

    - Такааа, тази вечер Луната грее достатъчно ярко. Ще виждам всичко, което правя.- Седна на земята. Взе шепа пръст в дланта си. Помириса я. Зарови ръцете си... и като че ли в този момент, в тази секунда почвата смени цвета си, усети се пулсация. Отново напълни шепата си. Посипа нещо върху нея, някаква течност. Стисна я силно... и след това я пръсна в кръг около себе си. Извади малка торбичка.- Сега ще ги поръся където трябва... тези също. Вече всичко е наред...

   Лети се прибра. Намери бележка в ъгъла на прозореца до вратата на къщата. Беше от Алтеа:

 

„Госпожа Вероника иска да те види отново. Бъди подготвена когато дойдеш при мен!“

 

     -  Ами ако аз не искам- въздъхна Лети- някой пита ли ме? Не разбира се..

Алтеа вече беше поела по обратния път:

     -  Не я открих, но се надявам, че ще види бележката... ако някой не я изпревари разбира се.

   Беше вече много близо до града, но не и от дома си. Вървеше бързо. Къщата им беше в другия край, даже малко извън него. Кихна и понечи да извади кърпичка от чантата си, когато двама мъже изведнъж изскочиха пред нея.

    -  Здравей, прелестна! Какво дириш сама на пътя?... Или пък криеш нещо може би, а кукло?- ухилиха се злобно, а в изкривените им „усмивки“ зееха ями от липсващи зъби. Алтеа се уплаши. Стрелна се встрани и се опита да избяга, ала те бяха по-бързи и я хванаха.

    -  Не се дърпай деее, покажи какво имаш?

    -  Чакай бе, това не е ли жената на полицайчето?

    -  Я да те огледам хубавко... мда. Май си прав?

    -  Ееее?

    - Още по-добре- пробляснаха мишите му очички- и без това отдавна ни тормози, има какво да му вземем...- хвана ръцете ѝ и ги изви зад кръста, а другият се доближи и хвана лицето ѝ. Усещаше вунящия му дъх.

    -  Помощ... някой- опита се да извика, но той стовари лапата си. Тя падна, той се надвеси над нея. Издърпа я към себе си. Държеше ѝ ръцете. Наведе се към лицето ѝ и тя го захапа за носа.

    -  Ааааааааррррр- проклетница, разкърви го- удари я пак- ще си платиш прескъпичко за това. Извади нож- къс и остър и започна да откъсва копченцата на роклята едно по едно... Чу се изстрел. Някой силно го изблъска. Другият падна на земята. Беше ранен...

    -  Добре ли си, Алтеа?- беше Югланс. Изправи я и я избута встрани- Бягай, отиди в полицията и извикай помощ...

    - Югланс, внимавай- изкрещя тя. Изблъсканият се беше заилил към него, но срещна юмрукът му, и втори, и трети... и беше повален.

   - Знаете ли от кога ви търся, изроди такива! Ще нападате жени, а- удари го- ще посягате на беззащитни- втори път- ще ограбвате магазините и хорицата, защото не ви стиска да се пробвате с банка, така ли- последва още един удар. Онзи не помръдваше. Лицето му беше цялото в кръв. Югланс се отдръпна. Стана и тръгна към нея... и почти бе там... засече разширяващия се поглед и протягането на ръката. В този момент като че ли не чуваше нищо и само разчете по устните ѝ:

   - Внимавай, Югланс- пази сееее- беше вече късно. Ножът се показа и острието му беше срещу нея. Очите му се разшириха от болката на студения метал в горещата кръв. Раненият го прободе от кръста към корема в лявата страна. Някак си беше успял да се изправи и да докопа изтървания от „другарчето му“ нож. Югланс падна на колене- Алтеа се втурна към него, но той ѝ направи знак да се спре. Другият също се олюляваше, но успя да извади пистолет и да го насочи срещу него... и в този момент Югланс видя замаха на голям дървен прът- удар в тила и ой отново „целуна“ земята.

    -  Добре ли сте? Чух изстрела, бях наблизо и дойдох.

  - Ааа, аз... аз- непознатата я хвана за раменете и я разтърси- Да, добре съм, но той не е- хлипаше Алтеа- можете ли да му помогнете?

   - Ще опитам! Изтеглете го към Вас и подпрете главата му в краката си „Капри, ще имам нужда от помощта ти“. Свийте коленете малко- нека главата му е в скута ви, за да може да изтеглите раменете леко назад към Вас. „Раната е лоша.“ Подръжте това- развърза лентата от главата си и ѝ я подаде. „Ела в края на гората по пътя към града. Моля те, побързай!“ Непознатата скъса парче от роклята си и притисна раната с него.

   - Трябва ми... трябва ми- оглеждаше се- Ето го!- стрелна се встрани. Беше извадила окървавеният нож и с него изкопа някакво цвете и извади коренът му. Върна се, забели едната му част и отхапа. Попридъвка го няколко пъти, изплю го и го сложи върху раната- Югланс простена...

   -  Ще се оправи ли?

   - Рано е да се каже, но като за начало това ще намали кървенето, а ако имаме късмет и ще го спре... И наистина бликащата струя кръв намали силата си- Зависи и дали ножът не е засегнал нещо вътре.

   Алтеа се беше втурачила в нея. Не е ясно каква част чу от това, което ѝ каза... много ѝ приличаше на някой, но викът на Югланс я завърна.

   - Дано да не е!- една сянка бързо ги покри за миг.

   - Тук съм, спокойно, казвай!

  - Наистина успя да дойдеш бързо, Капри. На кратко- прободен е с нож- неназъбен. Използвах кървавиче, за да намаля излива и евентуална инфекция и превързах раната, но... все пак по-вещата си ти, ти ще кажеш!

  -  Такааа, да видим- разви лентата и махна парчето от роклята. С едната ръка притисна раната, а с другата челото му- Ще Ви заболи!

    -  Аааррр- изкрещя от болка той, а Алтеа захапа ръката си, за да не го последва.

   - Но ще се оправите- усмихна се странницата. За момент усети, че всичко в него гори и също толкова внезапно хлад- приятен и успокояващ- Един-два дни ще трябва много, ама наистина много да си почивате- или прав, или легнал, столът не е вариант, но както казах... ще се оправите. Хайде да се изправим... точно така, полека- тя го подпря от едната страна, Алтеа от другата- Ще можете ли да се приберете двамата? Ще се справиш ли сама?... Алтеа- по-силно повтори Капри- ще можете ли?

    -  Да!- решително отвърна вече тя.

   -  Чудесно, Филип ви очаква!

   -  Но от къде знаете за...

   -  Не е важно сега, прибирайте се!

   -  Как да Ви се отблагодарим?- попита Югланс.

   -  Не на мен, на нея- тя Ви спаси в действителност.

   -  А Вие коя сте, госпожице?

   -  Виола, аз съм Виола- усмихна се момичето.

   -  Цял живот няма да ми стигне, за да Ви благодаря, че го спасихте, че спасихте съпругът ми. Благодаря!- Алтея я прегърна.

   -  Живейте го спокойно!

   -  Ами този тук?! Все някога ще се събуди...

Оставете го на мен, спокойно- каза Капри- аз ще се оправя- и погледна Югланс- погледът беше еднозначен и ясен, той само кимна и после...

   -  А... аз Ви чувам, а Вие... ммм, ами не говорите, как така?

   -  Замаян сте Югланс, от раната е- усмихна се тя! Хайде, тръгвайте!- послушаха я.

   -  Мила, добре ли си, уплаши ли се?

   -  Добре съм Капри. Не, не се уплаших, даже... се почувствах добре. Какво ще правиш с него?

   -  Да кажем, че повече няма да тормози никой друг...

   -  А другият?

   -  Ще ги махнем от пътя да не плашат хората.

   -  Алтеа, наистина ли съм толкова замаян, че да ми се привиди нещо такова, чак толкова ли съм премрежил погледа? А и не помня да съм ѝ казвал името си?!

   -  Не си- всичко, което видя- Алтеа го погледна- беше истина, беше реално...

   И така- той подпрян на нея, тя го подхванала през кръста, с еднакви крачки бавно се отдалечаваха по пътя...

 

Глава XIX

 

    -  Виола, ще ми помогнеш ли?

    -  Разбира се!

    -  Трябва да ги завлачим по-навътре в гората.

    -  Живи ли са?

    -  Да!

    -  И двамата?

    -  Да!

    -  Сигурна ли си в това, което правиш?

    -  Не съм, но в момента смятам, че е най-правилно! Но... предупреждавам те- да не се плашиш- страхът тук не ни е приятел.

    -  Няма!

   Подхванаха ги един по един едната за ръцете, другата за краката и ги извлачиха от пътя. Завлякоха ги към гората, по-навътре... мнооого навътре.

    -  Оооох, доста тежичък беше единият.

    -  Така си е, помогни ми да го облегнем на това дърво!

    -  А другият?

    -  За сега го остави така да си лежи. Сега завържи ръцете на този тук. Готова ли си?

    -  Готова!

    - Сега ела при мен- тук при другия- Виола я послуша- Това, което ще му се случи сега остава само тук- само в този ден и само в тази нощ... и повярвай не е правилно, но мисля справедливо. Никога не наранявай друг човек, Виола! Колкото и да е голям ядът ти, колкото и голям да е копнежът или страхът ти- недей! Старай се дори да не си го помисляш колкото и невъзможно да ти се струва. Обещай ми!

     -  Аз едва ли някога ще мога да правя тв...

    -   Обещай миии- по-сурово повтори Капри.

    -   Добре!.. Добре, обещавам!

     -  Дръж му краката... Като се замисля, направо седни върху тях!

   С ръцете си обви главата му, лицето остана открито. Затвори очи и се надвеси над него. Нашепваше. Виола не успя да различи нито дума. Глух тътен... много слаб в началото и постепено се усилваше, сякаш нещо приближаваше, сякаш всеки момент щеше да се случи. Може би се опитваше да рита, но под нейната тежест и сила по-скоро риеше в пръстта. С пулсациите на тътена, по лицето му започнаха да преминават сенки- безформени, след това почти еднакви петна, накрая прави линии. Виола вече едвам го удържаше. Капри премести лявата си ръка на сърцето му и опря челото си в неговото:

 

„Злобата си тук в земята ще оставиш,

себе си от тук нататък ще забравиш

и зло никому не ще направиш!...

Никога!!!“

 

... И го пусна. Тялото му също се отпусна.

    -  Готови сме- каза Капри- Можем да тръгваме!

    -  И ще го оставим така? А онзи на дървото?

    -  Този така, а другият оставяме на милостта му- никога до този момент Виола не я беше виждала в такова състояние- в очите ѝ се четеше ярост, която скриваше дори бласъкът им- да не би даго...- в гласът ѝ се долавяше страх.

    -  Не, не съм!

    -  Ти ми говореше за гняв, яд, че не са добри съветници, а ти... защо го направи?

    -  Аз не съм искала да ги убия.

    -  Но него нарани?

    -  По-скоро го наказах.

    -  А мотивацията ти беше гневът- Капри рязко изви глава и я погледна, знаеше че е права.

    -  Всеки плаща за грешките си... и аз не съм изключение...

    -  Какво му направи?

    -  Да кажем, че... няма да познава много себе си.

   -  Не е ли малко прекалено?- тук вече се долавяше и нотка на упрек- жена, помогнала на толкова хора, сега за първи път пред нея проявяваше „тъмната“ си страна, но тази мисъл премина бързо, дори почувства вина.

    -  Може би един ден ще разбереш, може би не трябваше да бъдеш тук, не знам, но...

    -  Извинявай, Капри... прекалих ииии...

    -  Какво има, Виола?- спря се.

    -  Усмъмних се в теб и в действията ти, а не трябва!... След всичко, което направи за мен, нямах правото дори да си го помисля.

    -  Разбира се, че имаш! Дори щеше да е странно да не реагираш. Всеки има право на свободомислие, лично мнение и отстояването му и това право...- Капри се олюля за момент и загуби равновесие, Виола я хвана.

    -  Добре ли си? Ееей, как си?

   - Да, да мила, добре съм- може би малко попрекалих със... със силата. Ще ме изпратиш ли до къщата? Отдавна не сме били заедно.

  -  Разбира се, даже ми се иска да вървим бавно и дълго, да си говорим- отдавна не сме го правили!

  -  За което вината е моя и съжалявам. Заради мен и моите начинания, страдаш само ти!

  -  Не се обвинявай, а и това че съм самостоятелна в известна степен е доста полезно!

  -  И все пак... лишена си от внимание.

  -  За това пък разширявам приятелския си кръг и ако не броим теб, това е цял един човек- разсмяха се и двете.

  -  С това темпо можем да се дотътрим и след един месец.

  -  Капри, какво мислиш за Лети?

  -  Защо, нещо те тревожи, или?...

  -  Не, не,....ноооо...

  -  Какво?

  -  Има нещо странно в нея.

  -  Усетила си, нали- подсмихна се Капри.

  -  Не знам дали правилно съм разбрала, но сякаш в нея има нещо скрито- голяма сила катооо... ааа... катоооо...

  -  Като моята? Кажи го, не се притеснявай!

  -  Ами... да!

  -  Отчасти си права, а може би и повече, но първо трябва да се видя със сестра ѝ.

  -  Защо с нея, тя за какво ти е?

  -  Имам своите съмнения и догадки, но трябва да съм сигурна, за сега само толкова ще ти кажа- Виола я гледаше с недоумение- Тя може да ме чува- мен, а вероятно и теб, но не съм сигурна, че знае за това... не съм сигурна, че знае за живота си и дали това, което знае изобщо е истина... Казах повече отколкото е нужно в момента, но... ти какво мислиш за Лети?

  -  Много е мила, въпреки това, което ѝ се е случило с този... Бран.

  -  Какво се е случило?- разказа ѝ всичко, което Лети ѝ довери, въпреки че тя самата вече го знаеше, но и се чувстваше виновна прямо Виола заради липсата си.- Капри отново се олюля.

  -  Следващият път когато я видиш- ти, или аз- без значение- кажи ѝ пак много да внимава с него.

  -  Пак??? Познаваш ли го?

  - Не!- отсече тя- Не разбира се, как бих могла- но прозвуча повече като колебливо оправдание- Ще го направиш, нали?- Виола кимна.

   -  Лети ме учи да танцувам- смени бързичко темата.

   -  Това е прекрасно! Ти ще можеш да научиш мен после. Знаеш ли... по някакъв начин с нея си приличате, сякаш нещо ви свързва...

 -  Капри?! Мога ли да те помоля за нещо?- Виола застана пред нея- Искам да видя онзи човек отново! Почувствах нещо странно онази нощ- беше ми жал за него, стана ми тъжно и в същото време усетих топлина. Зад брадата и загрубялото лице беше човек, който ми се стори далечно познат! Глупости говоря, нали... и все пак, усетих го близък- Капри я гледаше с възторг и умиление.

   -  Утре ще мога да ти кажа кога да дойдеш, съгласна ли си?

   -  Ще го очаквам с нетърпение!

   -  Хайде, тръгвай сега, ето я къщата... утре ще ти кажа...

   -  Ще чакам!

   -  Ще... ще!

***

   Той си отвори очите. Беше тъмно. Беше на земята. Изправи се. Огледа се. Главата го болеше. Сърцето му препускаше. Беше като диво животно, хванато в капан- въртеше се в кръг. Очите щяха да изскочат от орбитите- търсеше отговори в заобикалящата го тъмнина- видя и някой отсреща вързан на дърво... не помръдваше,... а отговор нямаше. Само шума от съчките, счупени в краката му, а в главата му- вятърът си правеше ирония- привиждаха му се нечии движения, потрепвания, сенки неразпознаваеми или непожелани да бъдат такива. Всяка част от тялото му изпълняваше различно движение и колкото умът се опитваше да ги събере и координира, не се получаваше. Беше като в сън наяве, не... кошмар наяве. Беше изпотен, беше някак си странно- уморен, всъщност... къде беше?...

      -  Какво се е случило с мен? Защо съм тук? И къде е това „тук“? Ооох, главата ме боли- опипа я с ръка отзад- явно съм се ударил- имаше цицина- но кога, как, къде?Не си спомням нищо? Какво се случва с мен... всъщност, изобщо кой съм аз?- зарови пръсти в косата си и започна да я скубе, може би очакваше да си спомни нещо... някой... нищо.

     -  Я да го проверя този- отиде до него, побутна го- един, два, три пъти- нищо. Видя нещо лъскаво на колана му. Извади го, хареса му. Взе го- как ли... в този момент другият изхърка и Рат се стресна- пистолетът гръмна, а вързаният не мръдна повече. Рат го хвърли и започна да крещи. Ревеше, ала нямаше кой да го чуе...никой от никъде...

***

...Отново напълни шепата си и я стисна силно... и прошепна нещо...