Само веднъж видях баба да плаче. Бях на 11. Сурова жена беше тя. Няма да те прегърне или да ти каже добра дума, когато ти е тежко. Животът я беше направил такава. Но ето там на двора, нещо в нея се промени.
Стоях на топло до печката и както ми беше заръчала, разбутвах жарта, та да се изпекат равномерно картофите. Не си и помислях да мръдна на повече от метър, от тази незаменима топлина. Колкото и горещо да беше, не ми идваше в повече. Баба влезе. Събу калните галоши, които бяха изрязани във формата на чехли, наведе се да пооправи вълнените си терлици и заплака.
- Бабо, какво ти е? Добре ли си? - попитах, а тя ме сряза с един остър тон и забърса сълзите си, с грапавите си пръсти. Ръцете ù бяха отрудени, тъмни, а в пукнатините им винаги се събираше черно. Сигурно защото тя никога не използваше ръкавици. Независимо дали копае, засажда в градината или дои козата. Дланите ù ми приличаха на ясно очертана карта. Представях си, че под бенката на дясната й длан, която и аз наследих, е скрито съ ...