Под чадъра

Навън е мрачно.
Също като душата ми тогава.
Ще завали. За да отмие мръсотията по прашните улици, за да
изчисти градинката в парка, да заличи последните следи от
идващата пролет.

Вървя забързано. Не бих искала да ме намокри.
Пак ще трябва да си суша дънките на простора.
А ми трябват за утре.
По дяволите!...

Усещам първата капка по кожата си сякаш е въглен.
Постепенно започва да ръми.
Хората около мен бързат. И те не искат да ги мокри.
Вадя чадъра си. Бледо розов, по навик от дете.

Леко се усилва. Чувам как тежките капки се стоварват отгоре ми,
но, уви, не ме мокрят.
Краката ми - вече сериозно подгизнали,
не забавят крачка.
А мислите летят... Летят назад... Така и не мога да ги спра...


Тих пролетен ден. Навъсеното небе от време на време се мръщи, но
едва ли ще вали.
Под дърветата вървят. Хванати за ръка.
Красиви са.
Той - висок, по-висок от нея, строен. Тя - миньонче с нежна усмивка.

Говорят.
Веднъж силно. Друг път почти шептят -
едва доловимо.
Личи им от далече, че са влюбени.
Родени един за друг? Едва ли. Но влюбени?
Със сигурност.
Той е готов да даде всичко за нея, а тя може да умре за него.
Ученическа любов. Пламенна любов. Никога не се забравя.
По-късно ще поемат по различни пътища, ще се разделят,
за кратко или завинаги.
Но сега това не е от значение.
Само те са от значение.

Говорят.
Правят го сякаш им е за първи път. И го правят
с все същата страст и ожесточение.

Вървят, а улицата под краката им, прашна и уморена от времето,
започва да шуми.
Вали.
Сякаш от нищото.
Вали.

Над главите им блесва бледо розов чадър, по навик от дете.
Капките барабанят по опънатата материя и бавно
се стичат встрани.
Смях.
Момичешки смях. Почти писък.
Оглушителен, весел смях.
Прегърнати, под чадъра, се гушат един в друг.
Не за да не ги намокри.

Иззад завоя се появява градинката в парка.
Тяхната пейка.
Празна е и това ги радва.
Сякаш дъждът я е запазил за тях и за никой друг.
Усмихват се.
Вървят.

Вървят. Все още така притиснати един о друг.
Вече почти няма дъжд, но те не прибират чадъра.
Харесва им, така прегърнати; като че са едно цяло.

Целувка.
Целувка под чадъра.
Кратка, но нежна. Въплътила цялата любов и копнеж помежду им.
Този тип целувки най-много й харесваха...


Вече чувствам лявото си рамо мокро.
Познато чувство. Приятно чувство.
Поглеждам в дясно, но там няма никой. Празно е.
Едва ли не учудена, се вглеждам във дъжда.
Продължава все така спокойно да вали.
За разлика от онзи ден не намалява.
Може би знае, че вече няма в кой да се сгуша, дори само да ръми..

И винаги дъждът ще ме носи назад.
Пороят ще ме кара да крещя от мъка;
ситните капчици ще свиват сърцето ми от огорчение и болка...
Защото винаги ще помня теб и момичето под чадъра!!...

Изморено лице. Изкривено в мъчна гримаса.
Отчаяно лице.
Капка дъжд се стича бавно по бледите му страни и оставя гореща диря след себе си...
Уви, дъжд ли е?!...