Приятно бе да вървят ръка за ръка. Беше хубаво - настроението му, времето, даже леко кичовите розови облаци по небето успяваха да го докарат някак си. Той ходеше от вътрешната страна, а тя от страната на улицата по ръба на бордюра. Искаше да ѝ го каже, сега беше времето да ѝ каже, че я…
Не успя да каже нищо, преди колата да я грабне от ръката му. Аудито премаза Мария, без тя дори да може да извика, продължи да я влачи напред и се блъсна в друга кола, идваща отсреща. Петър се затича към катастрофата. По средата, в купа от изкривена ламарина беше Мария, цялата покрита в кръв. Той я вдигна в ръцете си и започна да ридае. Тогава тя отвори очи и му каза, с любов в гласа:
“Добре съм бе, Петре, само съм ожулена.”
Петър се зачуди как може само да е ожулена, но нямаше време да мисли много, защото видя как шофьорът на Аудито, чийто мотор димеше изпод изкривения капак, започна да се обезформя, да расте и се превърна в голям червен балон, който се разля, изсипа се от прозорците на колата. Превърна се в някакво чудовище, грозно, с назъбена паст, протегна ръка и грабна Мария от прегръдката на Петър, после с другата си ръка ѝ откъсна главата. Изяде тялото на една хапка, а главата подхвърли към Петър. Тя тупна мокра от кръв на улицата до него. Той се преви на две от ужас и скръб и започна да плаче легнал на асфалта.
Събуди се потънал в пот. Беше около шест часа сутринта - през прозореца на вратата на стаята виждаше, че в кухнята беше светло. Родителите му си говореха с приглушени гласове. Скоро майка му щеше да дойде да го събуди.
Петър - слабо, русоляво момче си спомни, че е понеделник, 16-ти Декември и имаше рожден ден. Първата му мисъл бе, че днес пораства с още една година. То, не че точно на този ден растеше изведнъж - по-скоро през изминалата година беше пораснал - и сега това се отбелязваше - четиринайсетата му годишнина. Миналата година беше трудна. Мина през кандидат-гимназиални изпити, ново училище, нови деца, преподаваха му на английски...беше се влюбил за пръв път. Всъщност влюбването беше най-шантавата работа. Не си представяше, че може да има човек и то - момиче, което едва познаваше, само при мисълта, за което, му се свиваше стомаха и му ставаше така хубаво и лошо в едно и също време. Та той даже още не си говореше с Мария - тя дружеше с други съученици, а той си имаше своя различна група. Само я асъзерцаваше от далеч.
Днес щеше да почерпи класа с бонбони за рождения си ден. Със сигурност щеше да поговори поне малко с нея. Тя щеше да му каже “Честит Рожден Ден” а той - е той щеше да ѝ отвърне нещо умно, за да я впечатли.
Петър полежа още малко време мислейки си за живота, после, без да чака майка му да дойде да го буди, стана и се облече. Отиде при родителите си в кухнята. Когато отвори врата те станаха на крака и в един глас му пожелаха усмихнати:
- Честит рожден ден!
Първо баща му, после майка му го целунаха по бузата. На масата имаше малка торта с четиринайсет свещи отгоре. Баща му припряно ги запали. Заедно с майка му изпяха “Честит Рожден Ден” и след това Петър духна свещите. Баща му подаде малка кутийка - подарък. Беше електронна количка, която се въртеше на едно място. Петър се учуди. Подаръкът беше като за десет-годишно дете. Дори нямаше дистанционно управление. Все пак той не искаше да бъде неблагодарен и се престори, че му харесва. Баща му с въодушевление угаси лампата и пусна играчката на пода. Количката се въртеше, светеше и пиюкаше. Имаше една лампичка отгоре на пружина, която просветваше. Петър си помисли, че подаръкът е даже по-скоро подходящ за едногодишно дете. Стана му малко тъжно. Нима толкова малко го познаваха родителите му? Сигурно са нямали време и са купили каквото им е паднало пред очите, помисли си. Е, това все пак не беше добре, но пък и двамата му родители бяха заети хора и работеха по много. Торта му бяха купили, горките, която беше доста вкусна. Важното е, жеста, помисли си Петър. Прибра си количката в етажерката в стаята, където беше колекцията му с колички. Той, разбира се никога и не можеше да разкаже на родителите си за Мария. Нямаше да разаберат.
След като закусиха родителите му излязоха за работа, а Петър за училище. Някак си успя да се вреди да влезе в рейса. Застана до седнал възрастен мъж с шарена пазарска чанта, и с кариран каскет на главата. Петър се замисли:
- И аз ли ще остарея така. Боже-боже. Кога станах на четиринайсет. Още толкова и ще бъда на 28. Ще съм женен по това време, даже сигурно и дете ще имам. После два пъти по толкова и ще съм на петдесет и шест. Ще бъда дядо. Дядо ми е починал на петдесет и шест. Дори не го познавам. Може би е изглеждал като този мъж тук. Дано да не умра, като дядо. Какво ли е все пак да е човек на петдесет и шест? - мислеше си Петър и много му се поиска да попита мъжът на седалката. Той усети взора на момчето и се обърна към него.
- Какво си ме зяпнал, младеж?
- Нищо. Извинявайте. - изчерви се Петър.
- Какво нищо? Нищо, а ме зяпаш. Викаш си какво е да си като този старчок, нали?
Петър се вкамени. Някак си мъжът беше отгатнал мислите му. Петър погледна учудено мъжа.
- А, това ли било - засмя се мъжът. - наистина това си се чудил. Е, и аз на твоите години това се чудих понякога.
- Извинете. Днес имам рожден ден…- смотолеви Петър някакво оправдание, после веднага си помисли, че бе глупаво така да се издава.
- Аха и затова си се замислил за това как ще станеш на моите години един ден. Повярвай ми не е чак толкова близо. Има време. Пък е и близо...всъщност нито е близо, нито е далеч. Относително е и за всеки е различно.
- Господине, моля ви се! Какви ги говорите на момчето. Небивалици! Само ще го умъчните. - каза една жена на шейсетина година, седала до господина. Беше пълничка, с къдрава оранжева коса; беше облечена със сив шлифер и носеше голяма, стара кожена дамска чанта. На Петър някак си жената му се хареса, почувства я като свой добър познат, може би затова че го беше защитила.
- Защо да са небивалици? Човек пораства, остарява, нормално е. Днес си малчуган - утре си дядо в рейса с плешива глава и каскет. - отговори с усмивка мъжът.
- Тоя малчуган няма да разбере. Само го обърквате…- промълви жената и се загледа пред замазаното отвънка с кал стъкло на рейса.
- Може би трябва да кажем на децата какво означава да пораснеш. Това е по-важно от някакви си математики. Какво означава да живееш? Как като си дете и всичко се случва на момента, а после - е, после започваме да мислим за после. След това годините минават - като филмова лента. Колкото по-дълга става ролката, толкова по-забравяме за детството и въобще за живота, който е отминал.
- Започваме да живеем в три кадъра нали? - забеляза жената, изведнъж съгласила се с мъжа - вчера, днес и утре, и то ако сме късметлии. Обикновено е един кадър.
- Разбира се. Имайте впредвид, че има и загубени години, години, в които филмовата лена е зацапана - като това стъкло.
- Това, разбира се са и годините, когато човек трябва да се сниши и да оцелее да върви напред. За някои хора тези години са за цял живот.
- Но, когато нещата се отпушат - ех! - възкликна мъжът.
- Тогава живееем!
- Тогава продължаваш напред. Такъв е ходът на времето. Нищо не се връща назад, няма как да и да спреш. Времето върви в една посока. Затова не пропускай шансовете си, малчуган. - усмихнато се сети за Петър мъжът.
- Какви шансове? - попита Петър любопитно.
- Шансовете си за щастие. Не оставяй да те подминават.
- Е, това е много общо...общи работи. Мислех, че ще кажете нещо по-така - забеляза жената, седнала до мъжа с каскета. - Момче - избирай кога да живееш за мига и кога за утре. Много е важно. Запомни го и когато отраснеш ще разбереш какво имам впредвид.
- Много знаете, госпожо…- забеляза мъжът и после се обърна към Петър - права е! Понякога човек трябва да знае дали да е си тактик и кога стратег. Може би децата затова са толкова щастливи - могат да си позволят да живеят за мига. Нямат отговорностите на възрастните, които се грижат за утрешния ден. Но каквото става не изпускай мига!
- Да, не изпускай мига - съгласи се жената. - трудно е да знаеш кога да действаш и кога не, но ще се научиш.
- Е, как да зная - кога да сграбча мига - попита Петър заинтригуван. - как да зная..как да живея живота си.
- Всеки има свой път. Има общи съвети, но подробностите са лично преживяване. А те са можеби и това, което е важно.. Ще се научиш как да живееш добре...или може би не… - каза замислено жената.
- Ще се научи, разбира се! - възторгна се мъжът. - Момчето ще стане прекрасен човек. Щом още отсега се е зачудил какво е да си на моите години. Хихи…
Спирката на Петър дойде. Объркан той махна с ръка на мъжът и жената, които го гледаха любопитно, сякаш очакваха от него да каже нещо, поне той си мислеше така.
- Мерси за съвета. Ще го послушам. Ще се науча да сграбча мига - объркан каза той и слезе от автобуса без да е съвсем сигурен какъв точно беше съвета. Да е тактик или стратег. Какви щуротий. Ходи ги разбери тези възрастните - мислеше си той докато крачеше към сградата на училището. По пътя го настигна съученикът му и приятел, Боби - среден на ръст, с черна къдрава коса и очила десети дьоптер - или поне така му се струваше на Петър. Двамата бяха влезли в една гимназия и после в един клас. А бяха най-добри приятели от основното училище.
- Ей, Пеше, здравей! Честит рожден ден! - пожела му Боби усмихнато.
Петър изведнъж си представи как ще се изправи с кутията с бонбони и ще трябва да ходи от един на друг чин да раздава на всеки ученик. Стана му изведнъж страшно, хвана го срам, че ще обикаля с бонбоните из стаята пред другите деца, които едва познаваше.
- Мерси, Боби. Ей, знаеш ли - не казвай на никой, че имам рожден ден.
- Защо?
- Неудобно ми е. Не ги познавам добре още съучениците. Срам ме хвана. - приятелят му замълча и размисли, после разбра.
- Е не си ли донесъл бонбони да почерпиш? - Петър кимна - Какво ще ги правиш тези бонбони? - рече Боби.
Петър се спря, свали си чантата и я отвори, извади кутията с луксозни бионбони, които родителите му бяха дали, отвори я и каза на Боби - Заповядай.
- Благодаря. От коя да си взема? Всички са различни - попита Боби замислено.
- Вземи си колкото искаш.
Боби се усмихна и си взе две. Петър си помисли, че приятелят му си беше стратег. Друг да беше щеше да вземе цяла шепа, но Боби мислеше за бъдещето. Знаеше, че пак ще му предложат бонбони, и не искаше да се покаже лаком.
Двамата приятели стигнаха до училищна сграда, боядисана в жълто с леко ожулена и подкожушена мазилка и се качиха до третия етаж. Влязоха в класната си стая и седнаха на втория чин. Скоро стаята се напълни с ученици. На първия чин по средата седнаха Мария и приятелката ѝ Ива. Зад тях седнаха две момчета, които бяха приятели с тях - Павел и Йордан. Петър се загледа в Мария. Колко красива беше! Дългата ѝ черна, къдрава коса падаше ниско, къдриците и обримчваха овално лице, с чипо носле. Имаше даже бенка на лявата страна. Докато я гледаше Петър изпадна като в унес. Мария усети погледа му и го погледна.
- Какво си ме зяпнал, бе Петре - попита го тя с усмивка. Сърцето му заби по-бързо, усети как ушите му се зачервиха, но продължи да я гледа, само сви рамене. - Ей Петре…- продължи Мария а погледите им се преплетоха за дълго време. Накрая Петър каза:
- Харесваш ми…Хубаво ми е да те гледам. Става ми топло ей тук - каза той и потупа гърдите си.
От унеса му го извади Ива - приятелката на Мария, седнала до нея.
- Пешо, какво гледаш като отнесен?
Ива беше нисичко момиче с руса коса вързана на плитка. Петър се разбираше с нея най-много от всички момичета в класа и не само, защото беше първа приятелка с Мария.
- Какво? - направи се на ударен Петър.
- Какво, “какво”? Гледаш насам, а питаш какво. - Петър се изчверви. Ива каза нещо шепнешком на Мария и двете се засмяха.
Скоро госпожата дойде и класа започна. Дойде голямото междучасие. Петър знаеше, че следващия час щяха да имат контролно по математика. Много се притесняваше - беше учил, но не бе уверен в себе си. Беше решил да учи през междучасието, както и някои други негови съученици, да реши няколко задачи.
- Какво правиш, бе Пеше? Хайде да ходим да ритаме - каза му Боби.
- Ааа, аз ще остана да поуча.
- Как ще учиш? Голямото междучасие е. Какво толкова си се шашнал? От едно контролно си се уплашил. Ехааа. Колко контролни ще имаме напред. Все ли ще учиш в голямото междучасие?
Петър се замисли. Боби беше прав. Какво толкова се беше притеснил от едно контролно? След четиринайсет години, когато беше на двайсет и осем и беше на път да има свое дете, дали така щеше да се притеснява, както сега. Той за едно контролно се шашкаше, ами за цяло дете? Стомахът му се сви от мисълта. Наистина, на какво ни учиха в това училище, помисли си Петър. Това ли бяха важните неща - едни шестици, да ни се подкосяват краката, като си помисляме за едно глупаво контролно. После от училищата излизаха едни невротизирани абитюренти, които се интересуваха само от оценки, а не от това какво ще научат, какво ще правят в живота и защо ще го правят. Та как може човек да реши какво ще прави цял живот, да се подготвя за него, когато е на четиринайсет години. Цялата тази учебна система май беше направена с цел бележкарство,а не за да се възпита любов към знанието. Петър си каза, че отсега нататък няма да учи за оценки, а за да знае. Да обича знанието. Ето, това е. Беше сграбчил мига и разбрал нещо важно, помисли си той. Затвори учебника по математика и последва Боби в двора на училището.
В далечния край на двора имаше футболно игрище. Петър и Боби и още двама техни приятели започнаха да играят на футбол на една от вратите. Петър видя, че Мария беше седнала с Ива и Йордан, и Павел на пейка до игрището и си говореха. Стана му малко неприятно, че Мария обръщаше токова вниманиев на другите две момчета - особено на Павел. Но от друга страна му беше приятно да ѝ хвърля по някой поглед, докато играеха - дали пък няма да го погледне?
По едно време до игрището се приближи един локален хулиган - всички от училището го познаваха. Прякора му беше Бараката. Защо така го наричаха, не се ззнаеше, но особено момчетата много ги беше страх от него. Той обичаше да ги унижава, понякога пред момичетата. Той беше придружен от други две момчета. Бараката се втърна на игрището,отне топката и я ритна към вратата. Боби, който беше врата успя да спаси и се усмихна.
- Какво се смееш, бе педал!?
Усмивката на Боби замръзна. Бараката каза:
- Подай ми пак.
Боби му подаде топката и Баракта шутира със сичка сила от близо в тялото на Боби. Топката го удари в корема и той се преви от болка.
- Я елате тука всички. - Викана Бараката. Двамата му приятели се хилеха. Учениците с еприближиха.
- Ей, ти, високия, ти пръв. Кажи високо: “Аз съм педераст”.
Първото момче не му мисли много и повтори каквото му бяха заповядали. Следвайки примера му другият съученик на Петър също - донякъде колебливо каза, че е педераст. Момчетата не искаха да имат проблеми и си мислеха, че не е кой знае какво унижение да кажат, че са педерасти. Дойде ред на Петър. Той погледна Бараката. Хулиганинът беше по-висок от него, но хърбав. Петър се беше бил в миналото. В квартала му също имаше хулигани и от време-навреме му се налагаше да се бие. Беше го страх от Бараката. Ами ако имаше нож? Или още по-лошо - ако се сбиеха сега утре хулигана щеша да го пречака пред училището с още деца и да го набие. В същото време нещо от вътре нещо го буташе да се супротивлява. Това нещо му казваше “Сграбчи мига”! Предсатави се пак на педесет и шест как разправя на внуците си за това как навремето е играл мач и е трябвало да каже - Аз съм педераст! Разбира се не винаги човек може да се опълчи, но сега,м на този ден, рожденния му ден, намяше да се предаде.
Бараката се ядоса, че Петър мълчеше и явно се беше замислил за него и го шамароса. Това отключи нещо в Петър. Вече не мислеше за последствията. Обзе го див гняв. На плесницата отговори с юмрук, после още един. Бараката се опита да се противопостави, и замахна, но заслепен от внеьзапната атака юмруците му само намериха въздуха, а ударите на Петър попадаха в лицето, в носа му. Бараката започнба да отстъпва спъна се и падна. Петър се спусна отгоре му и започна да го рита по краката - не му даде сърце да го рита по тялото и главата. И без това началният му яд беше минал. Само за форма викаше като в изстъпление, а всъщносът бе в преструвка:
- Ще те убия, бе ей, ей ще те убия.
Приятелите на Бараката се окопитаха и се спуснаха да му помогнат. Боби успя да спъне единия. Петър се обърна навреме, за да види другия които тичаше срещу него. В очите на момчето Петър различи страх. Той се усмихна диво и извика:
- Е са е твоя ред! Мъртъв си!
Той не знаеше че носа му кървеше - един от ударите на Бараката, все пак го бе засегнал и цялото му лице беше покрито с кръв. Изглеждаше като полудял. Момчето се спря и се опита да нанесе удар, но Петър го връхлетя. Приялтелят на Бараката не му трябваше много да се откаже от боя. Помисли си, че срещо него стой някакъв луд. Обърна се и започна да тича, а Петър го подгони с крясъци.
През това време. момчето, което Боби беше спънал се изправи. Боби бавно свали очилата си и ги хвърли назад на тревата зад вратата и направи боксьорска стойка:
- Ела ми, педалче.. - подвикна му той и започна да пристъпя напред. Петър беше свършил да гони другото момче и се затича обратно. Втория приятел на Бараката, изправен пред двама противници, реши стратегически да се отегли от бойното поле.
Тримата ученици се изправиха пред Бараката, който лежеше на земята на кравай и се държеше за бедрото, където го бяха ритали.
- Педал, а сега кажи сега - “Аз съм педал!” - каза Боби ожесточено и понечи да се изплюе на падналия в краката им, но Петър го спря.
- Не, недей, остави го. Ние не сме като тях. И без това си получиха заслуженото. Само знай, че следващия път няма да има прошка.
- Да, следващия път си мъртъв, Барака - додаде Боби.
Бараката се изправи, погледна Петър и понечи да каже нещо, но се отказа и си тръгна, куцайки от футболното игрище.
- Леле, Пеше, ти го наби! В честен бой! - каза с възхищение Боби. - Само сега ако може да намерим очилата ми и да ти оправим носа и сме победители отвсякъде!
След като намериха очилата на Боби момчетата тръгнаха към училищната сграда. По пътя изведнъж Петър се сети, че Мария сигурно всичко беше видяла. Стана му хубаво. Като му мина гнева го хвана страх какво ше направи в бъдещето Бараката, но сега тази мисъл се изличи от съзнанието му. Пейката, където седяха четиримата му съученици беше празна. Бяха си тръгнали преди или тозно след като боят беше свършил. По-дяволите. Сега имаха контролно, а закъсняваха за класа. Момчетата се затичаха към училището. Петър първо отиде до тоалетната и си изми лицето от кръвта. Разбира се в тоалетната нямаше тоалетна хартия, но Боби му беше дал кърпички и Петър ги скъса на парчета и ги набута в носа си. Той и без това вече не кървеше много.
Петър влезе в класната стая, очаквайки да види учениците приведени над лист с хартия да решават контролното, но наместо това завари Боби седнал на бюрото на катедрата, заобиколен от група съученици.
- Пешака ги разби. Трима наведнъж. Бараката и двамата му приятели. Каза - ще те убия, ще те убия. Аз в онзи миг си помислих, че…аз му повярвах с цялата си душа, той крещеше тъй ужасно… - Боби прекъсна разказа си и погледна към приятеля си - Ето го и него! Героят от Битката при футболното игрище!
Петър се приближи срамежливо до бюрото и попита:
- Къде е госпожата? Защо нямаме контролно. - той изтръпна от мисълта, че учителката им е разбрала, че се е сбил и е отишла да каже на директора.
- Ха! Намаме контролно. Госпожата е болна! Другата госпожа от Г - клас ни даде да решаваме задачи, ама къде ти. Днес стана нещо знаменателно! Каква битка! - възкликна Боби отново.
Петър потърси с очи Мария. Тя седеше на чина си и го гледаше. Видя го, че я погледна и отвърна очи.
- Пешо, ти си бил много силен, бе! - каза наместо до нея Ива.
- Не, само много се ядосах… - скромно отговори Петър.
- Аз видях като се ядоса. Като полудял беше. Ама ти наистина ли толкова се беше ядосал или само искаше да уплашиш Бараката - отгатна Ива и му се усмихна.
- А, ще се преструва. Пешето си е луд. Не му пука с кой се бие. В Основното колко пъти се е бил - и все с по-големи момчета. И все ги биеше. - намеси се Боби.
- Така ли, бе Пешко, ти ли си най-силното момче в класа? - попита пак Ива с усмивка.
- Разбира се? Не е ли ясно? - отговори вместо него Боби.
- и какво - мна кйанадска игра ако се състезаваш с павел ще го биеш ли? - Павел беше високо момче, което обичаше да тренира. Изглеждаше доста силен. Петър и през ума на би му минало да каже, че е по-силен от него, но Боби, като на всяка манфджа мерудия се намеси.
- Пешо, ще го победи. Басирам се с тебе! - каза той възбудено.
- О така ли! - възкликна Ива. - и за какво е баса?
- Чакайте! Аз ни най-малко искам да участвам въс вашия бас. Аз да не съм кон тука да се състезавам на канадска за вашите басове! - извика Петър.
В това време Павел се ухили и попипа бицепса си. Той беше убеден, че ще победи а и го беше хванал яд, че мястото му на най-силния в класа беше взето от Петър.
- Хващам се на бас за една закуска - една баничка с боза - за всеки от нас.
- Леле, Боби, за това ли ме хвърляш на кучетата…
- Чакай - обърна се към него Боби - нека е за по двайсет лева. По десет лева на човек за една нощна на компютрите в игралната зала - доуточни Боби, като се обърна към Петър.
- Добре - за двайсет лева - както искате си ги харчете - каза Ива - Павеле съгласен ли си?
Наместо да отговори момчето седна на стола до един празен чин и запретна ръкава на дясната си ръка.
- Ако не го е страх да загуби, аз съм готов - каза той и се усмихна самоуверено.
Ако досега Петър и да нямаше и най-малкото намерение да играе на Канадска борба, високомерието на Павел го подразни. Боби също го подразни, но с него щеше да се разправи по-късно. Петър отиде до чина, на който беше седнал Павел и седна срещу него. Двамата се хванаха ръка за рука. Отнякъде се появи Мария - тя щеше да даде сигнала. Тя докосна с ръка техните и те започнаха играта.
Павел беше силен - често тренираше във физкултурния салон. Силата на Петър идваше от дръгаде. Той често помагаше на баща си в различните му проекти из двора и къшата им. А баща му възлагаше физическа работа.Само преди седмица например Петър беше ринал снега от терасата над гаража, стълбите и отпред пред гаража. Преди това беше носил дърва за горене по стълбите до задния двор, беше помагал да ги цепят. Въобще, Петър не можеше да се оплаче от липса на физическа работа.
Двамата съперници бяха застанали във хватка по средата. Нито единия не печелеше. Петър си посмисли, че Павел може би беше малко по-силен от него, но поне за известно време можеше да му устои. По едно време започна да напъва с всички сили и усети, че Павел започва да се уморава, а и да загубва вяра в това, че може да победи - Ръцете им, асключени в еднио започнаха да се накланят в посоката за победа на Петър. Той леко се усмихна и погледна Павел изпод вежди. Момчето се беше зачервило цялото в лицето. Тогава отнякъде се появи една ръка и натисна сключените шепи на момчетата към стараната, където павел печелеше. Ръката беше на Мария. Тя добави
- Хайде Пави, давай!
Това малко побутване беше достатъчно. То беше повече на шега, но нещо в сърцето на Петър се счупи, особено след думите ѝ. Нямаше повече желанияе да се съзтезава. Павел победи и доволен се изправи от мястото си. Съучениците му го наобиколиха и започнаха да го поздравяват. Петър - доскорошния герой, остана сам.
До него се приближи Боби. Той свали очилата си и ги почисти с фланелката си.
- Даааа. Май е моята вината. Извинявай Пеше, че те фкарах в тая тъпотия. Нещо се увлякох. Но то и не бешпе честно - Мария помогна…
- Хайде сега, давай двайсетте лева. - каза Ива, която се приближи до двете момчета, останали настрана от другите ученици.
- Хмм - абе Пеше, Имаш ли десет лева, че не ми достигат? Ще ти ги върна. - обърна се към приятеял си Боби
Петър извади и му подаде десет лева.
Ива се усмихна и каза:
- Благодаря ви момчета.
Петър си помисли колко странно нещо се беше случило. От герой в един момент остана забравен в следващия и то заради една глупава Канадска борба. Всъчщност той, донякъде се чувстваше доволен от това, че не беше в центъра на внимание на класа, но все пак как бързо славата отмина. Странно нещо. Радваше се, че не се беше се сбил с Бараката за слава, не и за Мария, не мислеше за нея, как ще се покаже пред нея. Мислеше си тоогава за самоуважението си. И бе доволен, че тогава не отстъпи. Има битки които може да спечелиш и такива, които може да загубиш. Битката с Бараката не беше важната. Не беше важно, че бе спечелил. И да го бяха набили все същото. Важното беше, че се бе опълчил. А канадската борба - заслужаваше си да загуби. Остави се да бъде въвлечен в чужди борби, не свои. И законоомерно беше загубил. Какво ли означаваше всичко това? Дали всичко имаше някакво значение. Някакъв урок как да живее живота си, както му беше казал възрастният човек в автобуса - че сам ще намери пътя си. Някак си. Е сега го намираше. Жалко, че Мария не го харесваше - явно предпочиташе Павел. Дали си струваше да се бори за нея - като на канадската борба.
Оплетен в собствените си мисли Петър прекара оостаналите часове като в сън. След края на часовете двамата с Боби вървяха към спирката - Боби го придружаваше обикновенно до спирката, само дето сега не си говориха. И двамата бяха замислени за нещо.
- Мамка ѝ на тази Мария. Сигурен съм, че щеше да го биеш тоя Павел на Канадска - каза накрая Боби.
- Това ли е бе Боби? За това ли си мислиш през цялото това време? За канадската борба?
- А за какво друго. Двайсет лева изгубих…
- Хей, момчета - чуха глас зад себе си. Беше Ива. Приближи се до тях и протегна ръка - подаде две сгънати десетолевки на Петър.
- Не искам да ти взимам парите на рождения ден. - каза тя.
- Откъде знаеш, че имам рожден?
- Датата ти на раждане е в дневника на класа…Е, ето. Честит рожден ден!
- Благодаря…благодаря, че не каза на останалите. Не бях в настроение нещо днес.
- О, и още как. Видях какво се случи на игрището днес. Пешо, ти си много храбър.
- Е, чак пък дотам - изчерви се Петър.
- Да, не се черви. Така е. Е добре, аз ще тръгвам. До утре.
Петър и Боби останаха сами.
- Да ги върне двауйсетте лева. Тая май те харесва - каза Боби тихо. - ти още ли си падаш по Мария? - Петър го погледна учудено. Не му беше споделял пък и такива откровения от приятеля му бяха непривични. Сигурно беше забелязал как я гледа скришом - може би беше много явно. Беше хубаво, че си говореха така откровенно, истински.
- Не знам, Боби не знам.
- Зарежи я бе, Пеше. Ива те харесва, знаеш ли?
- Откъде знаеш пък?
- Ако не беше така погълнат от Мария щеше да го видиш. Е както и да е. Дай един бонбон.
Петър му даде да си вземе - цяла шепа даже и после си казаха довиждане.
Петър се прибра у дома. Скоро се стъмни. Родителите му си идваха по-късно. Петър загаси лампата и постави количката, която му бяха подарили на пода. Включи я. Количката се въртеше, правеше осморки, всъщност променяше пътя си във всеки момент. Имаше някакъв ритъм, които не беше зададен в нея от механикът, който я бе създал, той само бе въвел възможността за някаква случайност, контролирана - от съдбата ако щеш. Във всеки момент количката можеше да промени посоката си. Почти като живота на човек. Дали той имаше поне някакъв малък принос в смените на посоката? “Сигурно” - помисли си Петър. И все пак всичко беше толкова объркано. Уж се беше влюбил в Мария, а пък Ива харесваше него. Какво да реши. Накъде да тръгне? И това беше едно такова малко решение. Колко по-важни решения имаше в живота. Но той щеше да ги реши едно по едно, когато се изправи пред тях. Важното беше да знае, кога да води своите битки, кога да сграбчи мига. Петър остана дълго време да мисли за тези странни и неясни неща, а количката се въртеше по пода и в тъмнината лампичката на пружинка примигваше отново и отново.
© Роско Цолов Todos los derechos reservados