Бях виждала и друг път тази жена наоколо, може би живееше или работеше наблизо и понякога се отбиваше в магазина ми. Тази вечер обаче за първи път ù обърнах по-специално внимание заради интимния телефонен разговор, който проведе в пробната и на който аз станах неволен свидетел.
Беше в навечерието на Свети Валентин - празник, който за повечето семейни хора на моята възраст вероятно би отминал неотбелязан, ако не съвпадаше така удобно с Трифон Зарезан. На красивата млада жена обаче със сигурност предстояха много вълнуващи моменти тази вечер. От това, което чух, стана ясно, че любимият ù, въпреки огромната си заетост, ще направи и невъзможното, за да я посети малко по-късно - новина, която изпълни и нея, и магазина с радостно вълнение. А малко по-късно и мен също, тъй като щастливата влюбена купи един невъзможно скъп комплект дамско бельо, който съчета с ефирен, почти невидим дамски халат, дантелено боди и дълги черни копринени чорапи. Все неща, които лично аз не бих се сетила да облека и в най-дръзките си младежки години, понеже в тях бих се чувствала по-съблечена, отколкото ако бях съвсем гола.
Младата жена обаче плуваше в свои води, което бе съвсем разбираемо - та нали цялата тази феерия, спокойно побираща се в двете ми шепи, бе създадена точно за прелестни създания като нея? След като се наслади на последната си покупка, със същия заразителен ентусиазъм се втурна към мъжкия щанд, където прекара известно време в размисъл върху мъжките вратовръзки. Точно се канех да я попитам има ли нужда от помощ, когато се обърна към мен в ръка с възможно най-пронизително ярката мъжка вратовръзка сред всички, които наскоро бях получила. Не можех да си представя кой уважаващ себе си мъж би се престрашил да сложи нещо такова на гърдите си, но пък нейният приятел вероятно беше също така млад и ентусиазиран като нея и този аксесоар би му се сторил интересен. Във всеки случай тя изглеждаше повече от доволна от избора си, озари ме с усмивката си и след като събра покупките си. ми пожела хубава празнична вечер. Отвърнах ù със същото, а малко по-късно на път за вкъщи усетих, че част от празничния ù романтичен трепет се е предала и на мен и се усмихвах на един напълно непознат мъж, който разсеяно бе погледнал към мен.
Чакаше ме една приятна, спокойна вечер. Ако мъжът ми успееше да приключи по-рано служебната среща, можехме да изпием заедно по чаша вино. В противен случай щях да хапна нещо пред телевизора, след което да проспя края на някой филм. Както обикновено.
Семейният живот ми допадаше точно заради тази лежерност и спокойствие, с мъжа ми бяхме заедно повече от двайсет и пет години, бяхме семейство от двайсет и две и се бяхме пригодили един към друг удобно като части от пъзел. С годините все повече се убеждавах, че той е най-верният и искрен приятел, който някога съм имала, и бях благодарна на съдбата за чудесното семейство, което създадохме.
Звънна да ми каже, че ще закъснее, точно когато се канех да го потърся аз, замислена над идеята за вечеря. Чувствал се изморен и щял да гледа да се измъкне по-рано. Изненадах се, когато се прибра след около два часа с красиво ярко цвете в малка саксия. Обикновено не отбелязвахме този празник, особено пък когато това бе съчетано с работа до късно. Той обаче обясни неочаквания си романтичен жест с факта, че минал през отсрещния маркет да си вземе цигари, и там видял цветята. Разменихме някои и друга закачлива забележка по този повод, след което той влезе в банята, а аз както обикновено се погрижих за дрехите му, които така и не успях да го приуча да окачва на закачалка. Най-често струпваше всичко накуп, без изобщо да се замисли в какво точно състояние би намерил дрехите си на другата сутрин. Сигурно защото му беше ясно, че благодарение на мен, когато му потрябват, ще бъдат в изрядно състояние.
И тогава я видях. Беше се изхлузила от джоба на сакото му, и докато го окачвах, се плъзна право в краката ми - същата главозамайващо ярка вратовръзка, която преди няколко часа бях продала на русата си клиентка. Нямаше съмнение, че е тя, познах я по специфичната гънка, която все още личеше в единия ù край.
Едва ли бих могла да опиша адекватно състоянието, в което изпаднах. Мога да кажа само, че беше смазващо. Знам само, че още стоях като препарирана с въпросната вратовръзка в едната ръка и със сакото в другата, когато той влезе. В някакъв проблясък на здрав разум или на безумство ми мина през ума, че щеше да е по-добре да я скрия и да се правя, че не знам нищо за нея. Убедена бях, че няма да понеса нито една лъжлива дума, нито грам фалш - сигурно щях да рухна мъртва, още докато поема дъх, за да ми поднесе нелепото си обяснение.
Вместо това обаче той се разсмя и ме попита какво мисля за вратовръзката, сякаш това беше някаква мила малка шега. И понеже аз все още не можех да дойда в съзнание, набързо ме въведе в историята. Новият му съдружник във фирмата не само закъснял за срещата с чуждестранните им клиенти, а и пристигнал накичен с въпросния аксесоар, за който се оказало, че изобщо бил забравил. В един по-късен удобен момент мъжът ми го подкачил за вратовръзката и колегата му само дето не потънал в земята от неудобство. Както станало ясно по-късно, получил вратовръзката като подарък за днешния романтичен празник от любовницата си, и за да не я обиди, позволил ù да му я върже на врата. След което, разбирайки с ужас, че е закъснял за важната среща, пристигнал така накипрен и пълен с извинения. Когато тръгвали, пак станало дума за нея, и колегата на мъжа ми решил, че трябва да се отърве от въпросната вещ по най-бързия начин. Затова в колата я дал на мъжа ми и го помолил да я изхвърли. А мъжът ми, типично в свой стил, просто забравил за нея.
Познавах този негов колега, макар и бегло. Наистина беше доста по-млад, ожени се преди няколко години и беше много горд със семейството си. Трудно ми беше да приема, че е способен на такава връзка, но в пъти по-трудно ми беше да приема, че моят мъж има любовница. Смятах, че го познавам достатъчно добре, за да зная, че няма вкус към подобни авантюри, дори като съвсем млад беше твърде сериозен и отговорен, за да се забърква в странични връзки.
Така и не успях да заспя тази нощ. Вслушвах се в дишането му, взирах се в тъмното и се опитвах да избягам от филма, в който полудялото ми въображение ме вкарваше напук на мен. Чак на зазоряване задрямах и сънувах руси момичета с ярки вратовръзки...
На другия ден твърдо реших да не се поддавам на глупави женски настроения. Много по-лесно ми беше да повярвам на историята, която разказа мъжът ми, отколкото да чопля и гадая. Освен това нямах никакво сериозно основание да го подозирам, друго щеше да е, ако поне веднъж се беше "подхлъзнал", докато бяхме заедно. В края на краищата имахме две вече пораснали деца, които и двамата обожавахме и използвахме всяко свободно време, за да сме заедно.
Бях напълно забравила за тази злополучна история, когато един следобед влязох в банята. Сетих се, че не съм извадила от чантата балсама за коса, и изтичах в коридора да го взема.
Мъжът ми говореше по телефона в съседната стая, и това, което чух, ме накара да замръзна, така както си стоях - гола и мокра - като посята върху ледения теракот. Мразех да подслушвам телефонни разговори, защо все на мен се случваше напоследък?!
Нямаше място за съмнение, че говори с нея. Гласът му преливаше от палава нежност, смехът му... този смях не бях чувала отдавна. Наричаше я "милото ми" и "слънчице", но и без това беше ясно - един мъж може да говори така само с жена, в която е влюбен. Очевидно си уговаряха среща за събота, той бил свободен, нямало защо да се съобразява със съпругата си, тя нямало да има нищо против. И без това в събота обикновено съм ходила да видя нашите...
Не помня как се върнах в банята, знам само, че студът, който ме беше вледенил, не беше само заради студения под в коридора. Душът отмиваше сълзите ми и топлеше кожата ми, но отвътре се бях превърнала в късче лед, което бавно се топи и е на път да изчезне. Вече нямаше никакво място за илюзии, нямаше обяснение, зад което да се скрия удобно. Действителността се стовари отгоре ми като товарен влак, безкомпромисна и жестока.
Казват, че жените сме силни. Може би, но аз в този момент се чувствах слаба и безпомощна като изоставено дете. Откъде да ги намеря тези сили, когато животът ми току-що бе съсипан, и то от най-близкия ми човек? Ами децата... Боже, как ще ги погледна в очите?! 
А защо пък аз как ще ги погледна, обади се в мен някакъв гневен глас, как той ще ги погледне, не аз съм забъркала тази каша, нали?!
Гневът ми даде сили колкото да изпълзя от банята като ранено животно, като мислено благодарих на Господ, че децата не са вкъщи. Нямах сили да общувам с никого в момента. Мъжът ми, разбира се, също го нямаше - тази вечер, както всяка седмица, се виждаше по мъжки с бивши състуденти, с които поддържахме връзка години наред. Понякога ние, жените, използвахме тези техни събирания, за да си спретнем свои, но поради вечните си ангажименти около семейството това се случваше по-рядко. 
Мина ми през ума, че при така стеклите се обстоятелства всъщност той може изобщо да не е с тях. Може пък да е използвал тези срещи като извинение да бъде с нея.
Телефонът звънна, точно когато напълно бях повярвала в това. Не исках да говоря с никого, но острият звън застърга крайно неприятно по и без това опънатите ми нерви, затова просто вдигнах.
Беше съпругата на приятел от компанията на мъжа ми, с която бяхме приятелки. Предположих, че се обажда, за да предложи да се видим и да пийнем по нещо, но се оказа, че тази вечер имали семейно събиране и щели да посрещат роднини. Искала да ме пита дали ще ходим на откриването на изложбата на сина на други едни семейни приятели от компанията, понеже всички останали май щели да са там тази вечер. Смотолевих, че тази вечер имам други планове и побързах да затворя, докато още можех да отроня някоя и друга дума.
Ето това е, казах си, а от тук нататък какво? Знаех, че много жени в моето положение просто биха си замълчали, за да не нарушат собственото си удобство, създадените си навици. Биха използвали като извинение за това грижата за децата, нежеланието да ги стресират със семейни драми. Биха си казали, че всеки мъж е склонен от време на време да поразнообрази живота си по този начин, но че в това няма нищо страшно, след като пак се връща в семейното гнездо, където го чака любящото му семейство. Биха решили, че да хвърлиш такава истина в лицето на половинката си означава да го стресираш излишно, натоварвайки го с отрицателната си енергия, и по този начин да го отблъснеш от себе си. 
Аз обаче не можех да си представя как ще гледам в очите човека, който ме е лъгал, крадял е от времето си за мен и децата, за да бъде с друга жена. Как да си замълча и да продължа да живея по старому, как се прави това? Та нали най-ценното между нас беше пълното доверие, което имахме един към друг, усещането за искреност и... о, Боже - любов...
Бях на път да изпадна в поредната фаза на самосъжаление, когато го чух, че се прибира.  Миг след това надникна с познатия ведър вечерен поздрав и невинно изражение. Честно казано, учудих се, че се връща толкова рано, което му и казах.
Обясни ми, че купонът тази вечер се разпаднал, защото всички имали някакви семейни задължения. После допълни същото, което приятелката ми одеве беше ми казала по телефона - за изложбата и за това, че в крайна сметка останали само двама от групата, пили по бира и решили да се прибират. 
Онази част от мен, мекушавата, страхливата, беше готова веднага да бие отбой. Не ставай глупава, шепнеше коварното гласче, човекът ти казва истината, знаеш го, не се рови повече в тази история. А телефонният разговор, опълчих му се аз?! Дори и историята за колегата и вратовръзката да беше искрена като детска усмивка, след това, което бях чула, имах всички основания да се съмнявам. Но все пак е по-добре да не избързваш, нашепваше ми благоразумният страхливец в мен. Бях на път да се съглася с него, когато се чух да казвам:
 - Мислех, че си с приятелката си.
Струва ми се, че и двамата се изненадахме с еднаква сила, само дето той в първия момент реши, че това е някаква шега. Изражението му беше по-скоро закачливо, отколкото учудено, когато изрече:
 - Приятелка ли? Да не ме бъркаш с колегата?
 - Не - кратко отвърнах. - Просто чух следобедния ти разговор.
Не исках да звуча като изнервена ревнива съпруга, на път да изпадне в истерия, но дори и аз усещах в тона си предателски трепетливи нотки. Чувствах се отвратително, но вече бях подпалила фитила. Връщане назад нямаше.
Мислено затворих очи и запуших ушите си, за да не стана свидетел на гузната му физиономия и на поредното нелепо обяснение. Не бях готова за подобно нещо. Но той все пак ме изненада - гледа ме втренчено няколко секунди, след което се разсмя най-чистосърдечно. И понеже не очаквах подобна реакция, сега пък аз се втренчих в него.
 - Говорех със сестра ми - обясни, все още хилейки се. - Пак сменя гаджето, което значи, че ù трябва носач. Искаше да разбере дали съм свободен в събота, да ù помогна. И типично в неин стил ме подкачи, че като мъж под чехъл трябва да питам жена си, преди да поемам ангажимент. - Поклати глава. - Ама ти това... сериозно ли помисли, че... Не мога да повярвам!
Сестра му е изтърсачето в семейството им - с почти двайсет години е по-малка от него и с дванайсет - от другия им брат. Не е омъжена все още, има особено отношение към мъжете и към света изобщо, много е своенравна и като цяло е истинско изпитание за всеки мъж, дръзнал да стане част от живота ù. Поради което мъжете около нея не се задържат за дълго, като това при нея често е свързано със смяна на квартирата - счита това за добър начин да премахне лошия вкус от предишните връзки. 
И друг път се беше случвало мъжът ми да помага в такива моменти, знаех, че за него и брат им малката им сестричка винаги ще си остане голямата им слабост. Слънчицето, съкровището, момиченцето, на което да се притичват за помощ всеки път при нужда, защото са нейните големи, силни братя. Бях чувала и друг път как си говорят, милите думи и нежностите бяха нещо напълно нормално в техния речник. Като се замисля, колкото и да звучи невероятно, всичко започна от онази глупава вратовръзка... Ама, че смешна история!
Сега и аз се смеех, понеже той дотолкова се вживя, че пъхна джиесема си под носа ми, за да видя сама с кого е говорил. Щеше ми се да извъртя всичко и да кажа, че наистина съм се пошегувала, но сърце не ми даде да го излъжа. Не исках дори на шега между нас да има и грам неискреност. Беше и си оставаше моето прекрасно момче, което заслужава само най-доброто.
Минаха няколко месеца, наближаваше моят любим сезон, а с него и рожденият ми ден. Обикновено празнувахме всички заедно, но този път ми хрумна да направим нещо различно - и без това децата си имаха своите планове. Така че порових из интернет и открих няколко прекрасни местенца, където бихме могли да изкараме чудесен уикенд и да се насладим на празника и на собствената си компания така, както не го бяхме правили от години. Мъжът ми прие идеята с радост, напоследък му се бяха струпали много ангажименти, определено имаше нужда да се откъсне от задъханото си ежедневие.
Точно заключвах магазина, унесена в приятни мисли около предстоящото ни пътуване, когато младата руса жена, която помнех чудесно заради онази злополучна вратовръзка, почти се блъсна в мен.
 - Ох, извинете! - извика, стресната от неловката ситуация. - Не подозирах, че е станало толкова късно...
 - Съжалявам. Можете да минете утре. - Усмихнах ù се любезно.
 - Не, не... Не е толкова важно - някак задъхано изрече тя, а после съвсем тихо добави - Вече няма значение.
И после така внезапно се разплака, че ми се стори чак нереално. Сигурно защото емоцията ù беше твърде силна за толкова крехко създание като нея, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разпадне.
 - Хей, моля ви, недейте! - притесних се аз. Докоснах ръката ù. - Ама вие заради магазина ли? Толкова ли беше важно?
Тя поклати глава, измърмори някакво извинение и се опита да си тръгне, но така се олюля, че почти падна в ръцете ми. Дожаля ми за нея, чак сърцето ми се сви. Предложих ù да се подкрепим с по един горещ шоколад в кафенето до магазина, щеше да ни дойде добре. Особено на нея.
 - Извинете - каза ми за пореден път иззад чашата с шоколад малко по-късно, когато най-после успя да се вземе в ръце. - Не исках да ви се натрапвам. Сигурно си имате достатъчно свои грижи.
 - Няма защо да се извинявате, идеята да седнем тук беше моя. А и на всеки му се случва да има тежки моменти.
Тя въздъхна и отпи от шоколада.
 - Благодаря ви, че сте толкова мила. Днес наистина е труден ден за мен. И ми предстои още по-трудна вечер. Предстои ми да се сбогувам с най-любимия си човек.
 - Толкова съжалявам - казах съчувствено, докато гледах как очите ù се пълнят със сълзи, които упорито искаше да скрие.
 - Мислех да му подаря подарък... - усмихна се тъжно. - Подарък за сбогом. Но това и без друго май не е добра идея, така или иначе.
 - Защо да не е? - не се сдържах да попитам.
 - Защото е женен. Бях негова любовница. И ще е много по-добре, ако ме забрави.
Сетих се за колегата на мъжа ми и на свой ред въздъхнах. Божичко, каква драма! Тя прие въздишката ми различно.
 - Знам, че е неморално, мога да си представя какво си мислите за мен. На жени като мен всички гледат с лошо око. И сигурно имат право, само дето... ние просто се влюбихме, разбирате ли?
Говореше задъхано и бързо, сякаш имаше нужда да си обясни цялото това чудо, което я беше сполетяло.
 - Щеше да е много по-лесно, ако поне той не беше така привързан към мен. Но аз знам колко ще тъгува... - гласът ù се скъса като тъничка нишка, но после събра сили и продължи. - Работата е там, че кандидатствах за работа в чуждестранна фирма и сега се налага да замина. Би трябвало да съм много щастлива за тази възможност, само дето... Отдавна трябваше да му кажа, но исках да помисля. Можете ли да си представите, по едно време дори ми мина през ума да откажа да замина, просто не можех да си представя, че ще се разделим. Но няма да е честно. Нито към мен, нито към него. Той има прекрасно семейство, което обожава, а аз трябва да помисля за своето бъдеще. Време е всеки от нас да поеме по пътя си.
Не можех да скрия, че съм трогната от силата на чувствата ù, от честността ù, от болката, която изпитваше.
 - Вижте, мисля, че мога да ви помогна! - хрумна ми изведнъж. И понеже видях обърканото ùй изражение, добавих - За подарък, имам предвид. 
Сетих се, че зад ъгъла имаше малко музикално магазинче, бях чувала от момичетата в магазина, че работи до късно.
 - Мисля, че един диск ще е много подходящ подарък, стига да знаете каква музика харесва.
 - О, чудесна идея! - оживи се тя. - Даже си имаме любима песен. 
Магазинчето наистина работеше и още щом влязохме, тя откри търсения диск. За първи път тази вечер изглеждаше щастлива, беше като малко момиченце, което е получило мечтания подарък.
 - Мисля си... Имате ли химикалка? - попита ме тя.
Знаех, че имам една с червен пълнител, която все се канех да изхвърля, понеже ми цапаше чантата, и ù я подадох.
 - Може би не е съвсем уместно, но не мога да се сдържа - прошепна ми тя. А после внимателно отвори диска и на вътрешната страна на обложката нарисува едно съвсем мъничко сърце с усмивка. - Надявам се, че е достатъчно дискретно. Да му напомня, че винаги ще го нося в сърцето си.
После ми благодари отново, а аз я прегърнах и ù пожелах всичкото щастие на света. Гледах след нея, докато не изчезна в едно минаващо такси.
Прибрах се вкъщи все още под впечатление на тази история, мислех да я разкажа на мъжа ми същата вечер, все пак касаеше неговия колега, но това така и не се случи. Бях заспала, когато го чух, че се прибира. Боже, колко късно беше станало, този човек ще се съсипе с тези фирмени срещи!
И наистина се изплаших, когато го видях, изглеждаше зле. Разтревожих се, че се разболява, но той ме увери, че просто има нужда от малко почивка. Изпи набързо чая с мед и аспирина, целуна ме разсеяно и ми обеща, че утре ще е като нов за пътуването. А аз дълго не можах да заспя, наистина се бях притеснила, защото в такова състояние никога не го бях виждала. Боледуваше рядко, обикновено на крак. А сега изглеждаше като смазан.
Оказа се обаче, че напразно съм се тревожила толкова - на сутринта всичко беше наред. Заплануваното ни пътешествие мина по план, направихме си една незабравима празнична малка ваканция и се заредихме с приятни емоции за цял един живот.
Беше една късна неделна утрин в края на лятото, помагах на сина ми да разчисти и подреди стаята си, когато нещо познато привлече погледа ми.
 - Не знаех, че ги слушаш. - Отбелязах, обръщайки се към него с диска в ръка. 
Той хвърли разсеян поглед:
 - А, не, тоя диск сигурно е на сестра ми.
Е, да, сигурно, тя беше меломанката вкъщи, постоянно слушаше музика. Понечих да го върна отново на поставката, но вместо това ръцете ми сами го отвориха. И там, от вътрешната страна на обложката видях това, което вече знаех, че ще видя - едно малко усмихнато сърце.