Подлезът

• Абе, ти кой си?

• Аз ли? Аз съм подлезът!

• Кой подлез, бе?

• Ами този, който в края на улица “Загоре” хваща десния ù тротоар за ръката, гмурва се под булевард “Цариградско шосе” и се изсипва в Борисовата градина.

• А каква е тая кръв по тялото ти?

• Нищо ми няма, това е червено вино. Почерпиха ме в ресторант “Царевецъ” и се поолях, а ти си мислиш, че кървя.

• Е тогава, QVO VADIS, ПОДЛЕЗЕ?

• Ами как да ти го кажа. Ела по-насам, за да не ни чуе някой, че е пълно с бивши доносници и настоящи полицейски осведомители.

• Отивам да потърся динамит! Може и пресован барут или тротил. До гуша ми дойдоха на мене хората, кучетата, котките, плъховете... всички, които щъкат през мене. Решил съм да се взривя. Като се напълня с хора, ще се нагълтам с бензин, ако не намеря друго, и драсвам клечката.

• Лелеее, пич, ти да не би, а?... Боцнал, шмръкнал или яко си се напушил.

• Не! Не съм се. Всичко започна тази неделя на митинга на площад “Португалия”, точно пред банката.

• Гледам, бая народ се е натрупал, всеки говори, никой никого не слуша. По едно време някакъв се изпъчи, качен върху мечтите си и заговори: - Няма къде да оставям вечер колата си. С тези винетки за паркиране и местодомуване ще ме довършат съвсем. Няма да стане. Само да опитат и антипаркинг коловете съм им ги... - малко не чух добре. И така много хора говориха. И си викам що и аз да не си кажа болката. Заръгах се между тях, запътих се към ораторите и ето полетях и аз над тълпата. Така, поизкашлях се най-напред, преглътнах страха и вълнението, че като ревнах:

• - Неуважаеми дами и господа, непочитани баби и дядовци, ненаучени девойки и младежи и вие, деца, които вземате пример от тях! От утре... От утре ще заплащате още една такса. Такса “подлез”. Ще се таксувате в ресторант “Царевецъ” в размер на една чаша червено вино. Веднага разяснявам, ресторантът е от моя обръч кръчми. В тях си отдъхвам най-добре с чаша в ръка, когато вие, людете, ме разочаровате.

  Ей, като настръхнаха хората, като ме запсуваха, като забарабаниха с пластмасови и стъклени бутилки по главата ми - кипнах! Озверях и захапах напосоки. Пяна изби и от ноздрите ми и тогава закрещях от болка и обида:

• - Пикаете, серете, сношавате се вътре в мен и душата ми. Заривате ме в боклуци, къртите стените ми, драскате ме, обирате ме, опустошихте ме бе, ей! Баста! Сега вече ще си плащате, това е!

• Къде тръгнахте бе, а? Не ви отърва. Стойте! Чакайте!

• Господине, върни се! Да, ти с банкерския костюм. Аха, точно ти, сети ли се снощи вечерта, когато се завряхте в мен да се целувате по “френски” с чистачката. Да беше си изхвърлил презерватива поне. Знаеш ли кой на другата сутрин го стискаше в ръчичките си. Твоята пет годишна дъщеричка. Балонче намерила и тича на мама да се похвали. Ами вие бе, там с дръгливите каруци, индобългари ли сте, роми ли сте, или най-обикновени цигани. Ошетахте ме под ласкавия поглед на кварталния, а зимата в зейналата шахта баща му си счупи и крака, и ръката. Пуберите да не се хилят! На една част от тях заявявам, че не съм блокче за рисуване и че са бездарни неграмотници, на другата - да си търгуват наркотиците през e-pay, пък на третата, на тези, които се бодат нощем по кьошетата ми и болката, и надеждата бавно се изпарява от изцъклените им очи, за тях ще млъкна и наведа глава.

• А ти, старче на четиридесет години, дето се храниш от кофите за смет, тебе те съветвам да се върнеш на село и да работиш, да работиш, ама здравата. И недей да ми обвиняваш евреите в световен заговор. Точно в тяхната ТОРА е записано “Трудът те освобождава”!

   

  Не ме чуха! Никой от никого нищо не чува. Разотидоха се, като че ли бомба е паднала. Думата “труд” ги уплаши. Е,  те тогава реших да се взривявам!!!

   

• Пич, недей, не го прави. По-добре да ти помогна да напишем едно писмо до кмета или до министър-председателя. Я най-добре и до двамата. Разкажи им го така, като си е, както на мене ми го изрече...

   

• Остави ме! Времето на приказките приключи, оттук-насетне трябва да се действа!!!

   

   

23.08.2011 г. София

Свободей Огражденец