Подслон (Из "Откровено за лудостта")
Накуцвам с лявото крило... не ми достигат стъпки... да докосна клавишите... А от тишината боли – тя ослепява... сигурна съм!
Ти знаеш ли кой си, когато никой не те гледа, когато никой не се взира в думите ти... знаеш ли... Защото променящите се лица всъщност са посоките, по които нощем намирам пътя към себе си... към теб, към онова, което никой не вижда и никой не усеща... Защото мълчим на различни езици, защото изтръгваме топлината преди да е дошла зимата... защото сме истински единствено, когато никой не очаква нищо от нас... защото сме всичко, от което бягаме... и всичко, което е нужно, за да проходим...
А на мен ми се лети... искам да се науча да плувам... искам да поема въздух и да го изпусна чак тогава, когато са свършили всички пътеки на запад... но е трудно, когато е тихо... защото тишината ослепява... Затова накуцвам... с лявото крило и с безмълвните кръпки, с които трябва да се занитя за рамото ти... за да стигнем... до изгрева... ЗАЕДНО!
... идваш ли? Поеми дълбоко въздух! Няма да те пусна... подслон си ми... @
© Бехрин Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
".. защото тишината ослепява... "
И може би защото я изпълваме с толкова ненужни неща,че не остава място за душите ни.Може би защото общото мълчание често е още един камък в полза на разделящата тишина...
Замисли ме.Благодаря ти... -
Еееее, сега и Смеш ако се появи, картинката ще е съвсем пълна!
Здравей! -
Красиво...
-
Като в доброто старо време...... любимите ми владетелки на думите при моите луди откровения!
... тишината е форма на необщуване от всякакво естество... мълчанието - не, понеже две докосващи се тела могат да мълчат, но между тях няма тишина... нещо такова е, но се опитвам да не прекалявам...
И да, в тишината наистина си безкрайно сам... затова ослепява, защото съзнанието ти започва да гради различен свят... спирам... -
"Защото мълчим на различни езици"... и от това мълчание боли.
Но не всяка тишина е мълчание...или?
И на мен ми се лети.
Разчувстваш ме положително -
Бети, сетих се за един мой стих, част от него... Сега не знам дали ще го цитирам и точно.
В тишината сваляме си маските,
беззвучно, като връщането у дома.
Шумът облизал вече е окраските,
наситени от пъстрата ни суета.
и последните редове...
В тишината е красиво, може всичко,
там си себе си, но си безкрайно сам. -
-
След бурята се занити. И аз.
-
Да, имаш поща
Колкото до текста ти... тишината разпиля мислите ми, обаче това не ми попречи да го почувствам в душата си!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
Аз благодаря!