Подслон (Из "Откровено за лудостта")
Накуцвам с лявото крило... не ми достигат стъпки... да докосна клавишите... А от тишината боли – тя ослепява... сигурна съм!
Ти знаеш ли кой си, когато никой не те гледа, когато никой не се взира в думите ти... знаеш ли... Защото променящите се лица всъщност са посоките, по които нощем намирам пътя към себе си... към теб, към онова, което никой не вижда и никой не усеща... Защото мълчим на различни езици, защото изтръгваме топлината преди да е дошла зимата... защото сме истински единствено, когато никой не очаква нищо от нас... защото сме всичко, от което бягаме... и всичко, което е нужно, за да проходим...
А на мен ми се лети... искам да се науча да плувам... искам да поема въздух и да го изпусна чак тогава, когато са свършили всички пътеки на запад... но е трудно, когато е тихо... защото тишината ослепява... Затова накуцвам... с лявото крило и с безмълвните кръпки, с които трябва да се занитя за рамото ти... за да стигнем... до изгрева... ЗАЕДНО!
... идваш ли? Поеми дълбоко въздух! Няма да те пусна... подслон си ми... @
