- Имаш ли го? – този въпрос винаги вбесяваше Лиъм. Толкова много случаи, свършени заедно и сякаш Дан все още не вярваше, че той се справя със задачата си.
- Имам го, естествено! – Лиъм отговори троснато и сложи камерата в скута на Дан, като се обърна да си сложи колана. Дан се ухили до уши и потупа Лиъм по главата:
- Браво, това е моето момче!
На Лиъм му идваше да му избута ръката.
- Виждаш ли, че с по-малки се работи по-лесно?
- Да, така е. – потвърди Лиъм, а погледът му се фокусира в огледалото и в изчезващия зад гърба им мотел, който се отразяваше в него.
За своите 17 години Лиъм беше видял много такива мотели в огледалото на форда на Дан. Всъщност в началото се возеха в един раздрънкан мустанг, но с времето успяха да си позволят да купят форда. За последните три години Лиъм доста бе вдигнал стандарта си на живот, особено като се има предвид, че преди това беше бездомен. И сега нямаше дом, но можеше да се вози в кола и да спи в хотел всяка нощ, далеч по-удобно от вестниците и пейкит ...