1.

Дъждът бавно напояваше земята. Есента вече властваше над града, студът и мъглата бяха чест гост, а падналите листа образуваха шарен килим с дивни краски. Дъждовните капки по тях блестяха като бисери, придавайки приказност на цялата картина.

Комините на къщите в планинското градче Краище пушеха, а навред се носеше ароматът на домашно печени сладкиши. Утре предстоеше есенният панаир на домашно приготвени лакомства и по-усърдните домакини бяха в трескава подготовка. Участие щяха да вземат и най-добрите майстори от околните села. Традицията с този панаир бе поставена преди шестнадесет години, когато в града две сладкарници решиха да се съревновават и организираха състезание с дегустатори. Две години по-късно трета сладкарница също се включи, а след още две започнаха да участват и обикновени домакини.

Инспектор Дамян Френцов отпиваше от своя чай и гледаше през прозореца. Имаше прекрасен изглед към парка, който по това време беше пуст и почти призрачен. Колко красота носеше в себе си есента! Къщата, в която живееше Френцов, беше на около сто години и принадлежеше на леля му  Ваня. Вече почти година бе изминала, откакто той дойде де живее тук, след като непознати бяха нападнали и ограбили леля му в дома й. Не бяха взели кой знае какво, но уплахата за възрастната жена беше огромна. Считаше за свой дълг да я пази и защитава.

Леля му Ваня също се бе впуснала в кулинарната надпревара, която дори бе печелила преди три години. Тя бе уверена, че и тази година ще спечели, но за всеки случай правеше по два от всеки сладкиш. Затова сега масичката пред инспектор Френцов бе отрупана с вкусни изкушения. Тъкмо се наслаждаваше на един сладкиш с боровинки, когато леля му влетя в стаята. Леля Ваня бе едра, пълничка жена, с посивели коси, които винаги носеше прибрани на кок.

- Отвън те чака някакъв господин, изглежда доста притеснен. Но не се представи, носел някакво писмо.

- Покани го да влезе, лельо. И без това имаме нужда от гости с толкова много сладкиши.

 

Леля Ваня се усмихна и излезе. След малко вратата се отвори и в стаята се появи висок, слаб мъж, около четиридесетгодишен. Острите му сини очи издаваха тревога. Той не изгуби време в представяне и празни приказки, а направо изстреля:

 

- Някой някъде ще бъде убит и ние трябва да го спрем!

 

2.

Инспектор Френцов бавно посегна към едно кексче. Такива думи можеха да шокират всеки нормален човек, но не и него. В кариерата си бе чувал и по-странни неща.

- Приятелю, предлагам първо да Ви почерпя с някоя вкусотия, а после подробно да ми разкажете за какво става въпрос. Моля, седнете.

Новодошлият приседна на дивана до прозореца, но не посегна към отрупаната маса. Вместо това бръкна в джоба на палтото си и извади едно писмо. Подаде го на инспектора и каза:

- Получих го днес по пощата. Но не е адресирано до мен. Явно пощальонът е допуснал грешка. Обикновено не чета чужди писма, но адресът и името се бяха размазали от дъжда и нямах идея на кого да го предам. Реших да го отворя, за да видя дали по нещо ще разбера кой е истинският получател. За съжаление не ми стана ясно, но разбрах нещо много по-интересно. Подготвя се опит за убийство, някой ще падне от скала, което ще се представи за злополука, но нямам никаква представа кой е жертвата, кои са замесените или къде ще се случи. Знам единствено кога и няма много време. Затова реших да се обърна към Вас – изрече на един дъх гостът.

- Интересно, много интересно! – възкликна Френцов.  – Мога ли да погледна писмото?

Посетителят му подаде плика. Инспекторът го разгледа обстойно отпред, после го обърна. Адрес на подател липсваше.

Извади листа хартия и зачете написаното:

 

<Мили мой,

Много ми липсваш. Опитвам се да си намирам занимания и да не мисля за принудителната ни раздяла, но често не ми се получава. Помагам на Мария със зимнината, водя дядо Петър на нагревки през деня, но нямам търпение да дойде нощта, когато мога да те повикам в съня си и да бъда с теб без никакви пречки. Когато се събудя и реалността ме сграбчва с хладните си длани, се чувствам уверена, че сме взели правилното решение. Нямам търпение да мине тази седмица и  животът за нас да започне отначало, с цялото щастие, което заслужаваме.

Твоята задача е да заведеш жена си на разходка покрай скалите и тогава ще действаме. Никой нищо няма да заподозре. Всички подробности с теб вече ги обсъдихме. Помни, не трябва да изпитваш съмнение, че постъпваме както трябва. Няма друга възможност за любовта ни, а тя е най-важна от всичко.

Обичам те и скоро ще ти го докажа.

30. Октомври>

 

Подпис също липсваше.

Френцов отново разгледа писмото. Пощенското клеймо беше от Тенево. Адресът на получателя бе размазан от дъжда, като единствено се четяха малкото му име – До Георги и улицата – Ягодова. Посетителят се обърна към инспектора:

- Аз се казвам Андон Станимиров и действително живея на улица ‚Ягодова‘, на номер 36. Явно получателят също живее на нашата улица, но нямам представа кой е. Георги е толкова често срещано име. А на улицата ни има хотел и една фабрика за обувки. В нея работят около 50 човека, не знам колко от тях се наричат Георги.

Инспектор Френцов въздъхна. Работата явно нямаше да бъде лесна. Но той не обичаше лесните неща, напротив, обичаше да тества силата на своя ум.

Трябваше да се заеме със задачата. Животът на една жена бе в опасност и негов дълг беше да я спаси. Но в една страна, в която всеки трети мъж се казва Георги, това не изглеждаше особено лесно. А и имената Мария и Петър също не помагаха особено. И кое беше възможното местопрестъпление – Краище или Тенево? Изглеждаше логично да е Тенево, град на морето, там има толкова подходящи скали, но все пак...... Можеше да е и всяка друга точка на земното кълбо.

 

3.

 

Бяха изминали петнадесет минути, след като Станимиров си беше тръгнал. Инспектор Френцов размишляваше над появилата се загадка.

Инсп. Дамян Френцов беше на 38 години. Когато беше на двадесет, постъпи на работа в местната полиция. Усърдието и съобразителността му не останаха незабелязани и той бързо се издигаше в службата. Докато не дойде онзи злощастен момент преди четири години, когато бе тежко ранен при залавянето на опасен престъпник. Дълго време прекара в болница, но за щастие успя да се възстанови почти напълно. Сега единствено белегът на лявата му буза напомняше за ужасната случка. Но след като излезе от болницата, Френцов се оттегли от активна служба. Все още работеше с полицията, но като консултант. Понякога поемаше и случаи по поръчка на обикновени граждани.

И така, трябваше да се започне отнякъде. Първо се обади на приятеля си Тодоров в полицията и го помоли да провери дали има информация за връзка на някой Георги от Краище с морския град Тенево. Спомена му за евентуален инцидент при скалите, но не разкри повече подробности. С комисар Тодоров бяха преживели толкова много заедно, заедно бяха постигали най-големите си професионални успехи и най-тежките провали. Тодоров обеща утре да му изпрати исканата информация.

После се обади в пощенската станция и помоли да го уведомяват за всяко писмо или колет, което пристигне от Тенево през следващата седмица. Наталия, която работеше в пощата, с радост му съдействаше при нужда. Когато беше малка, най-добрата й приятелка беше сестрата на Френцов – Гергана. Гергана отдавна живееше във Франция и сега единствено Френцов беше нейната връзка с детството.

Утре инспекторът щеше да се разходи по улица ‚Ягодова‘. Не очакваше нищо конкретно, но със сигурност там можеше да се съсредоточи по-добре и да даде воля на ума си.

За днес нямаше какво повече да направи. Той се оттегли в стаята си, взе със себе си чаша горещо какао и един прекрасен роман с морски приключения. Действието се развиваше в Тенево....

 

4.

 

Френцов се събуди с живо нетърпение. Предстоеше надпревара с времето и неизвестен противник. Разбира се, беше възможно и въпросният Георги да се разколебае и да се откаже, но не възлагаше особено големи надежди на това. Не разбираше защо в писмото се говореше, че това е единственият изход за любовта им. В днешно време разводите бяха лесни и често разпространени. Явно съпругата не беше съгласна, но все имаше начини как да се постигне без убийство. Имаше нещо друго, вероятно финансови интереси. Но писмото не оставяше у него подобно впечатление.

Френцов реши да мине първо през панаира на сладкишите. На пълен стомах мислеше най-добре. А там можеше и да срещне приятели, с които да си поговори.

По пътя продължаваше да разсъждава какво ли е накарало тези хора да прибегнат до такава крайност, като убийство. Ако му бяха ясни причините, щеше по-лесно да намери решение. Наследство, застраховки?

Унесен в размисли, неусетно стигна пазара. Тук целогодишно се провеждаха всички подобни събития. Дървените щандове бяха отрупани със сладкиши. Накъдето и да се обърне човек, виждаше шоколад, плодове и разноцветни кремове. Такова изобилие, че бе трудно да избере кой шедьовър да опита. Френцов се спусна надолу покрай реката да огледа другите щандове. Погледът му беше привлечен от един небесносин кекс с облачета от крем. Зад щанда стоеше пълничък мустакат господин и весело подвикваше към минаващите. Френцов се приближи и видя табелката – Участник 34 Георги Лазаров.

Инспекторът поздрави учтиво и с удоволствие прие поканата да опита. Вкусът наистина беше невероятен, също толкова неземен, колкото и украсата -небе.

- Прекрасно! Наистина съм впечатлен – каза Френцов.  – Никога не съм опитвал подобно нещо през живота си.

- Радвам се, че Ви харесва. Досега критика за него не съм получавал.

- Наистина е превъзходен. Може би веднъж съм пробвал нещо подобно, но далеч не може да се мери с вашия сладкиш. Бяхме на море с приятели в Тенево и в една сладкарница ни сервираха светлосин кекс. Да не сте от там и да е местна традиция правенето на сини сладкиши? – уж между другото вметна инспекторът.

Френцов внимателно наблюдаваше реакцията на господина. По никакъв начин не личеше споменаването на Тенево да го впечатли.

- Не, аз съм от съседното село Лиляк, но рецептата е от баба ми от Трънско, като съм вложил мои подобрения – не без гордост отговори участникът.

- А съпругата Ви как приема вашите сладкиши? Жените обикновено смятат, че са подобри в това – на шега каза Френцов.

- Нямам съпруга, сигурно точно поради тази причина – засмя се веселият кулинар.

Френцов още веднъж изрази възхищението си и учтиво се сбогува.

Това не беше търсеният господин. Нито живееше на ул. Ягодова, нито имаше съпруга, нито реагира при споменаването на Тенево.

Следваха щандове предимно на домакини, като между тях се бяха позиционирали Стоян Белчев и Димитър Пенков. Други мъже не се забелязваха сред участниците. Френцов пробва и тортата на Пенка Шикренова, от която също остана възхитен. Сметна, че оставането му тук е вредно за здравето и талията му и се отправи към ул. Ягодова. Мина и покрай щанда на леля си. Тя бе заобиколена от няколко клиенти и беше във вихъра си. Френцов реши да не й се обажда, за да не я разсейва.

Точно преди моста, който бележеше края на пазара, бяха разположени още два щанда – Димитрина Григорова и точно след това Георги Григоров. Интересно!

Френцов реши да опита късмета си и там.

- Добър ден! Кое прекрасно творение бихте ми препоръчали да опитам? 

Жената се усмихна и весело каза:

- Някое от моите, разбира се. Съпругът ми се опитва да ме копира, но не особено успешно – и леко намигна на инспектора.

- Аха, семейни кулинарни войни – засмя се Френцов. – Нека все пак пробвам по нещо и от двама ви.

- Разбира се, убедете се сами.

И двамата участници му подадоха по една чиния. Едното беше нещо подобно на кадаиф, но много по-вкусно, а в другата чиния имаше еклери.

- Поздравления и на двамата! Не съм ви срещал, май не сте тукашни.

Георги Григоров се обади:

- Ние сме от  Маково, но сме отседнали тук у приятели за няколко седмици. Миналата зима съпругата ми изкара тежък бронхит и ни препоръчаха въздуха тук. Приятелите ни семейство Делчеви с удоволствие ни поканиха.

- Делчеви от улица "Вълчи дол"? – подметна Френцов.

- Мисля, че не. Мила, как се казваше улицата?

- Ягодова.

- А, прекрасни хора. И като заговорихме за приятели, имам от вашия град, семейство Иванови. Мъжът беше инженер, а жена му – учителка. Запознахме се едно лято на морето в Тенево.

Дали усети леко трепване у Григоров? И двамата съпрузи мълчаха. Френцов нямаше никакви познати от Маково, но името Иванови бе толкова често срещано, сигурно имаше поне дузина в Маково. Френцов реши да продължи.

- Ходили ли сте в Тенево? Страхотен курорт.

Да, определено Григоров трепна, този път нямаше съмнение.

- Ходили сме преди много години, сигурно много се е променил сега.

После рязко смени темата:

- И все пак, кой сладкиш е Вашият фаворит?

Френцов се поколеба.

- Наистина ми е трудно да преценя, но с удоволствие ще взема и от двата за вкъщи. Леля ми със сигурност ще ги оцени.

Като получи пакетите, инспекторът се поклони и продължи.

Да, господин Григоров бе един прекрасен първи заподозрян!

 

5.

 

Ето я улица Ягодова. Една от най-старите улици в града, която бе запазила своята автентичност, доколкото е възможно. Бе застлана с калдъръм, а много от къщите изглеждаха като от приказка, с дървени капаци на прозорците и много цветя.

На номер 12 се намираше един старинен хотел с името Звезда. Сградата бе на три етажа, добре поддържана, въпреки че годините й личаха. Прозорците бяха огромни и си личеше, че помещенията вътре също бяха просторни. В днешно време никой не строеше така. Това бе първата спирка на Френцов. Но трябваше да бъде внимателен, не можеше да каже истината. Престъпление все още нямаше, а и всичко можеше да се окаже една шега.

 

Влезе вътре и застана на рецепцията.

- Добър ден, госпожице! Георги на работа ли е днес?

Симпатичното младо момиче вдигна глава и поздрави:

- Добър ден, господине! Сигурно имате предвид пиколото Георги Вълчев. Да, тук е. Можете да го откриете в салона за пушене, преди малко отиде натам.

 

- Благодаря Ви, госпожице!

И Френцов се отправи към салона. Дотук добре, а сега? Веднага забеляза униформата на пиколото и се обърна към него:

- Здравейте, младежо! Казвам се инспектор Френцов от местната полиция. Казаха ми, че тук мога да намеря Георги, за съжаление в момента не се сещам за фамилията му, който да съдейства относно благотворителния ски маратон в подкрепа на жертвите на насилие следващия месец. Вие ли сте?

- Всъщност не знаех за този маратон, но мога да се включа – измрънка момчето.

- Провеждането му все още не е съвсем сигурно. Точно затова трябва да поговоря с Георги. Но явно не сте Вие. Имате ли друг колега Георги?

- Не, само аз съм. Колкото и невероятно да е – момчето се усмихна.  – Някога в училище бяхме шестима с това име в един клас, но в хотела съм само аз.

- Трябва да е станала някаква грешка. Дали пък не е сред гостите на хотела. Знаете ли дали има Георги?

- Да. Един старец в инвалидна количка в стая 5. Повероятно ми се струва да е новодошлият в стая 14. Но мисля, че излезе от хотела.

- Благодаря Ви. Тогава ще го потърся по-късно.

И Френцов излезе на улицата. Трябваше да посети и фабриката за обувки. Когато минаваше покрай номер 36, от къщата тъкмо излизаше Андон Станимиров с една жена.

- Добър ден, инспектор Френцов! Виждам, че вече сте в действие. Да ви представя съпругата ми Виолета.

- Здравейте, госпожо!

- Здравейте, господин инспекторе! Съпругът ми ми разказа за Вас – Виолета учтиво се усмихна и подаде ръка на Френцов.

- Боя се, че поводът за запознанството ни не е особено приятен, но се надявам с общи усилия да успеем да спрем злото.

- Ние тъкмо отиваме на църква. И там ще се помолим за хубав край – обясни Станимиров.

- Да не Ви задържам тогава, надявам се скоро да има някаква яснота по нашия въпрос.

- Довиждане, инспекторе!

- Довиждане!

Много приятна двойка, помисли си Френцов. Какъв късмет, че писмото се бе озовало при добри и съвестни хора.

 

6.

 

Фабриката за обувки на номер 65 се състоеше от 3 сгради – работилница, склад и административна сграда.

Френцов тръгна към административната сграда. Каква ли история да измисли сега? Още не беше съвсем готов с версията си, когато вратата на сградата се отвори и оттам излезе около тридесетгодишна жена.

- Добър ден, господине! С какво можем да Ви помогнем?

Инспекторът погледна жената, прибрана коса, скъпи очила, по облеклото й личеше, че е секретарката. Изглеждаше добродушна и Френцов бързо се окопити.

- Здравейте, госпожице! Аз съм инспектор Френцов от полицията. Но не се притеснявайте, не съм тук по работа. Бих искал да поръчам няколко чифта обувки.

- Разбира се, заповядайте. Най-добре е да се срещнете с господин Миланов, но в момента има заседание, ще се наложи да го изчакате малко в приемната.

Инспекторът с удоволствие прие поканата и бе въведен в просторна и уютна приемна. Там имаше две бюра – едното празно, очевидно на секретарката и още едно, на което стоеше пълничка брюнетка на около двадесет години.

- Ще пиете ли нещо, господине? – попита секретарката.

- Едно кафе с мляко, благодаря!

- Лидия, ще се погрижиш ли за госта? – обърна се секретарката към момичето. – Аз отивам до склада.

- Разбира се – каза момичето и се отправи към малката кухня.

След малко се появи с кафето и го сервира на инспектора.

- Много сте любезна, госпожице. Благодаря Ви!

- Моля – каза момичето и се изчерви.

- Отдавна ли работите тук?

- Всъщност съм на стаж от три месеца. Помагам на секретарката. Но сигурно ще остана за постоянно, защото тя ще се омъжва в друг град.

- Работата сигурно Ви харесва?

- О, да, много съм доволна. И хората тук са много свестни.

- Имах един съученик, който работи тук. Казва се Георги, но съм му забравил вече фамилията – Френцов примижа, сякаш се опитваше да си спомни.

- Сигурно е Георги Кънев. Имаме и Георги Ачев, но той е повъзрастен и няма как да Ви е съученик. А пък Георги Котев е съвсем млад.

- Да, май Кънев си казваше. Спомням си, че се ожени за много хубаво момиче.

- О, съпругата на Георги Кънев е починала, доколкото знам от рак.

- Съжалявам, нямах представа. Женени ли са другите двама?

- Да, Котев се ожени в началото на годината, а съпругата на Ачев също работи при нас.

- Прекрасно!

В този момент вратата на кабинета на господин Миланов се отвори и отвътре излязоха трима мъже. Младото момиче влезе след тях и след малко повика Френцов.

След половин час, прекаран  в кабинета на Миланов, инспекторът си тръгна с три чифта обувки – два за него и един за леля му. Какво пък, наистина имаше нужда от нови обувки.

 

7.

 

Вечерта Френцов разсъждаваше над наученото през деня. Григоров, Ачев и Котев трябваше да бъдат държани под око. За съжаление не успя да научи много за тримата с името Георги в хотела. Утре щеше да измисли причина да отиде отново там.

В този момент иззвъня телефонът. Леля Ваня беше в еуфория от наградата, която беше спечелила на панаира, така че нямаше изгледи тя да вдигне. Френцов тръгна към телефона. Беше Тодоров от полицията.

- За съжаление не открих връзка на някой от жителите на нашия град с Тенево. Имало е един заврян зет от там, но той е починал. Няма деца.

Направих справка на живеещите на улица Ягодова. Сред тях има петима с името Георги. Но доколкото разбрах, търсим женен мъж. Такива са само двама – Георги Петев на номер 80, зъболекар и Георги Иванов на номер 42, безработен.

- Много ти благодаря, приятелю. Задължен съм ти.

Явно бе дошло време Френцов да си оправи зъбите.

 

8.

На следващата сутрин инспекторът се приготви за посещение при зъболекаря. Беше се обадил рано сутринта и разбра, че има един свободен час в десет.

Беше втори ноември, Архангелова задушница. Според църковните обичаи на този ден не се работи и не се извършва никаква домакинска работа. Но Френцов нямаше време за губене. Сигурен бе, че по-важно е да спаси един живот, отколкото да спази традицията.

Към девет и половина той излезе от къщи и се отправи към улица Ягодова, номер осемдесет. По пътя отново срещна Андон Станимиров. Разказа му за информацията от Тодоров.

- Затова сега отивам на зъболекар. Познаваш ли го този Петев? Но още не мога да намеря причина да посетя безработния Иванов.

- О, аз го познавам – каза Станимиров. – Той отглежда вкъщи пчели и продава мед. Спокойно можеш да отидеш да си купиш хубав истински мед.

- Чудесна идея! Благодаря ти! А ти накъде си се запътил?

- Ще боядисваме бараката в градината. Отивам за нови четки – с голяма доза ентусиазъм отвърна Станимиров.

- Лек ден ти желая!

- Успех и на теб!

Френцов продължи по пътя си и скоро се озова пред огромна бяла къща. Над вратата имаше табела ‚ Д-р Петев – зъболекар‘. Инспекторът позвъни и го посрещна приветлива червенокоса сестра с лунички по лицето.

- Докторът Ви очаква – каза тя и посочи с ръка вратата от лявата страна.

Френцов влезе в кабинета и поздрави. Вътре завари леко прошарен мъж в края на четиридесетте, с остър профил и интелигентни очи.

- А, здравейте, седнете на стола. Имате ли оплаквания?

- Имам някаква чувствителност горе в ляво – в действителност това беше истина.

- Да видим. Кога за последно сте бил на зъболекар? – поинтересува се докторът.

- Скоро не съм си правил профилактичен преглед. За последно бях миналата година на морето и там почувствах някаква болка. Посетих местния зъболекар, но всичко беше наред. В Тенево беше това.

Инспекторът отново наблюдаваше реакциите на събеседника си. При споменаването на Тенево докторът премига два пъти.

- Я да видим. Да, добре, имате един кариес. Спокойно, ще го оправим.

След около четиридесет минути инспекторът бе готов и  се приготви да си тръгва. Разбира се, през тези минути не бе имал възможност да разговаря. Сега бе моментът да изкопчи нещо.

- И аз имам един приятел зъболекар, но се премести в чужбина. Съпругата му също е зъболекарка. Вашата да не би и тя?

- О, не. Съпругата ми също е доктор, но дерматолог. В общи линии – в бранша. Но печели доста подобре от мен – засмя се доктор Петев.

- Благодаря, че ме приехте толкова бързо. Да се надяваме, че скоро няма да се наложи да Ви посещавам.

- Приятен ден!

Френцов излезе и тръгна към номер 42. Стигна до малка неизмазана къщичка, но си личеше, че се поддържа чиста и спретната. Натисна звънеца и на вратата се показа къдрокос мъж с големи черни очи. Беше среден на ръст, не особено як.

- Добър ден, какво обичате?

- Добър ден! Препоръчаха ми вашия мед и реших да мина да си купя едно бурканче.

- Сега ще Ви донеса.

Мъжът се отправи към малка пристройка в двора и след малко се върна с буркан мед.

- Сам ли отглеждате пчелите? – поинтересува се Френцов.

- Предимно. Жена ми понякога ми помага, но тя си има нейните задачи.

Инспекторът усещаше, че човекът не е много словоохотлив и се поколеба дали да продължи. В крайна сметка каза:

- Като малък често ходех при дядо си на морето. И той отглеждаше пчели. Живееше в Тенево.

Нито мускул не помръдна по лицето на домакина. Не реагира на града, но Френцов усещаше, че е нежелан гост. Плати набързо и се обърна.

- Е, довиждане!

- Довиждане! – каза Георги Иванов и бързо се прибра вкъщи.

 

9.

 

Наред беше хотел ‚Звезда‘.  На първия етаж имаше добър ресторант и инспекторът реши да обядва там. Настани на една маса, от която можеше да наблюдава цялото заведение и най-вече входа. След това заразглежда менюто. Поръча си пилешка супа, постни сарми, чесново хлебче и бира. За десерт крем карамел. Тъкмо привършваше със супата, когато в ресторанта влязоха двама мъже, по-точно единият буташе инвалидната количка на другия. Вероятно това беше единият Георги от гостите на хотела. Настаниха се през две маси вляво от инспектора. Достатъчно далече, за да не може Френцов да чува разговора им. Изчака да се настанят и да поръчат и реши да действа. Отиде до масата и се обърна към мъжа в инвалидната количка:

- Извинете, но не сме ли се срещали преди години в Тенево? Или се бъркам?

Мъжът го погледна с любопитство и поклати глава.

- Съжалявам, но мисля, че ме бъркате с някого.

- Георги, нали?

- Да – отвърна мъжът и вдигна вежди.

- А съпругата ви беше Светлана?

- Не, съпругата ми се казва Лили. И не сме почивали в Тенево.

- О, съжалявам, извинете, че Ви обезпокоих по време на обяда. Но бях толкова сигурен. Моля още веднъж за извинение.

- Няма проблем. Приятен обяд!

- Приятен обяд и на Вас!

Френцов се върна на масата си и продължи да се храни. Не му се вярваше този безпомощен и възпитан човек да крои план за убийството на съпругата си. Но не можеше и да го изключи.

Приключи с обяда, плати сметката, кимна за довиждане на новите си познати и се отправи към фоайето на хотела.

Вътре забеляза пиколото Георги, който тъкмо бе пренесъл багажа на нов гост и излизаше от асансьора.

- Здравейте отново! – обърна се към него Френцов.

- Здравейте, инспекторе! Намерихте ли вашия човек?

- Точно затова съм тук. Дано да го открия.

- Днес не съм го виждал да излиза.

- Преди години направихме подобен маратон в Тенево, но плувен, разбира се. Сега ми се иска и тук да успеем.

- Тенево е хубав град. За съжаление не съм ходил там от дете.

Имаше ли нещо по-особено в думите му? Френцов не усети нищо.

- В последно време се е превърнал поскоро в семеен курорт. Ако сте женен, силно Ви го препоръчвам  – каза Френцов.

- Да, благодаря. Може да отидем догодина.

- Е, да не Ви задържам, лека работа!

- Успех и на Вас! А, ето го вашият човек, слиза по стълбите.

Френцов видя мъж, който много му напомняше за самия него. Приблизително същата възраст, телосложение, дори поглед. Изпита силно желание този човек да не е замесен.

Тръгна към него и го поздрави пръв.

- Добър ден! Извинете, но издирвам един човек и ми се стори вероятно да сте Вие. Казва се Георги, но за съжаление не си спомням фамилията му.

Мъжът сбръчка вежди. Този път нямаше да е лесно.

- За какво става въпрос?

- Дали сте участвали в един благотворителен плувен маратон в Тенево?

- Тенево? Що за глупости? – каза мъжът и продължи.

- Простете, моля Ви. Но е наистина много важно. Аз съм от полицията.

При тези думи мъжът спря и се обърна.

- Полиция? Да не се е удавил някой при този маратон?

- О, не, но сега организираме благотворителен маратон тук, в помощ на жертвите на насилие. И издирвам човек с опит в организирането на подобни събития. Бях насочен към Вас.

- Не знам кой Ви е заблудил, но никога не съм ходил в Тенево.

- Всъщност един приятел на съпругата Ви Ви препоръча.

- Съпругата ми няма приятели!

И с тези думи даде ясно да се разбере, че разговорът е приключил. Този път окончателно.

Френцов си тръгна. Все пак беше разбрал каквото го интересуваше.

Прибра се вкъщи, седна на бюрото и записа в бележника си всичко, което знаеше по случая. То изглеждаше така:

Заподозрени:

1. Георги Лазаров – сладкар, от с. Лиляк, неженен, не реагира при споменаването на Тенево.
2. Георги Григоров – сладкар, от Маково, отседнал на ул. Ягодова, женен, реагира при споменаването на Тенево.
3. Георги – пиколо в хотел Звезда на ул. Ягодова, женен, не реагира при споменаването на Тенево, не бил ходил там от дете.
4. Георги – инвалид, гост в хотел Звезда на ул. Ягодова, женен, не реагира при споменаването на Тенево.
5. Георги – гост в хотел Звезда на ул. Ягодова, професия неизвестна, женен, твърди, че никога не е бил в Тенево.
6. Георги Кънев – работи в обувна фабрика на ул. Ягодова, вдовец
7. Георги Ачев – работи в обувна фабрика на ул. Ягодова, женен, работи със съпругата си.
8. Георги Котев – работи в обувна фабрика на ул. Ягодова, женен
9. Георги Петев – зъболекар, живее на ул. Ягодова, женен, реагира при споменаването на Тенево. Съпругата му печели повече от него. Тук е възможен мотивът Наследство.
10. Георги Иванов – безработен, отглежда пчели, живее на ул. Ягодова, женен, не реагира при споменаването на Тенево.

Реши, че номер 1 и номер 6 могат да отпаднат от списъка, защото нямаха съпруги. А единствено при зъболекаря Петев бе открил възможност за финансов интерес, който да отхвърля развод.

Едно доста сериозно съмнение бе започнало да го тормози днес. И това изобщо не му харесваше. Той се обади още веднъж в пощенската станция и помоли да го информират за цялата кореспонденция на едно конкретно лице.

 

10.

 

Новият ден започваше и днес инспекторът трябваше да се срещне с хората от обувната фабрика. Беше неделя и можеше да го стори извън работното им място.

Оставаше да се срещне с Георги Ачев и Георги Котев. Имаше адресите им от своя приятел Тодоров.

Първи по ред беше Ачев. Всъщност живееше през три пресечки от Френцов. Когато позвъни на вратата и се показа мъжът, се стори доста познат на инспектора.

- Добър ден! – започна Френцов. – Извинете, че Ви безпокоя в неделния ден, тук ли живее Иван Смилев, родом от Тенево?

- Добър ден, няма такова лице тук.

- Извинете. А дали го познавате и знаете ли къде живее? – продължи да настоява инспекторът.

- Не, съжалявам, не го познавам.

- А да знаете хора от Тенево наоколо? – направи последен опит Френцов.

- Не, не мога да Ви помогна.

- Простете още веднъж. Довиждане.

- Довиждане!

Човекът определено не показа вълнение при споменаването на Тенево. Дали се владееше прекалено добре или наистина градът не означаваше нищо за него?

Френцов се отправи към дома на Георги Котев. Посрещнаха го две огромни кафяви кучета, които бяха далеч от дружелюбни. Застана пред вратата и позвъни, въпреки че кучетата вече бяха оповестили пристигането му. След няколко секунди се появи млада жена с ролки на косата и домашен халат.

- Здравейте, търся Георги Котев, дали е вкъщи?

- Няма го, отиде на стадиона, играят футбол с приятели – с досада отвърна жената.

- Извинявайте, лек ден!

- Лек ден и на Вас! – каза жената без да прояви никакъв интерес защо един непознат търсеше съпруга й.

Следваща спирка – стадион Балкан. Стадионът се намираше в края на града, след църквата Свети Стефан. Стадионът бе построен отдавна и имаше нужда от реконструкция и модернизация, но и желаещите да го ползват не бяха много. Френцов влезе, забеляза играещите мъже и седна на една скамейка така, че да ги вижда добре. Мъжете тичаха, викаха, ритаха и никой не му обръщаше внимание. След около десет минути съдията свири почивка. Кой ли от тези мъже беше Георги Котев?

Инспекторът тръгна към един от тях и го заговори:

- Добър ден, търся Георги Котев, може ли да ми посочите кой е той?

- Добър ден, ето го там с оранжевото горнище.

Френцов тръгна към мъжа, който пиеше вода.

- Здравейте, случайно да сте от Тенево? Георги Котов?

- Здравейте, Георги съм, но фамилията ми е Котев, а не Котов и нямам нищо общо с Тенево  – каза младият мъж и повдигна вежди.

 

- О, извинете явно е станала някаква грешка, вероятно заради сходството в имената. Човекът, когото търся е роден в Тенево.

Инспекторът си тръгна. На изхода на стадиона се обърна назад и забеляза, че Георги Котев все още го наблюдаваше.

 

11.

 

Списъкът със заподозрените вече беше пълен. Но как трябваше да действа занапред? Можеше да бъде директен със заподозрените и да им разкрие, че е наясно с плана. Това щеше да изплаши точния човек и вероятно той щеше да се откаже от убийството. Но Френцов нямаше да разбере кой е той и най-вероятно след време този човек щеше да измисли нов план, който да реализира. Тогава нямаше да има кой да спре пъкленото дело.

Не, Френцов трябваше да открие сега кой е заговорникът. Внимателно трябваше да обмисли стратегията си. Споменаването на Тенево със сигурност бе събудило някакви подозрения у точния човек, така че оттук нататък трябваше да бъде много внимателен.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се един стар приятел на Френцов – Марин Маринов.

- Здравей, приятелю! Нали ме помоли да направя проверка на няколко лица, дали има сключени застраховки в тяхна полза.

- Да, здравей! Успя ли да откриеш нещо?

- Всъщност, да. Дори двама от списъка ти ще получат огромно обезщетение, в случай, че съпругите им починат. Това са Георги Иванов и Георги Ачев. Застраховките са почти идентични, за сумата от 100 0000 лева, дори са сключени с една и съща застрахователна компания – Сокол иншурънс.

- Благодаря ти, приятелю! Ще видя как да ти се отплатя за услугата – каза Френцов и затвори.

Френцов остана замислен. Значи Иванов и Ачев имаха сериозно основание да се отърват от съпругите си. А и двамата изглежда имаха нужда от тези пари. Кой ли от двамата бе толкова подъл, че да подготвя убийство?

Инспекторът нямаше представа какви новини му готви съдбата.

 

12.

 

Френцов се стресна от телефонен звън. Беше Тодоров от полицията.

- Нали ми говореше за жени, паднали от скали?

- Да, какво има? – попита Френцов.

- Открита е жена, паднала от скалите в местността Лисичище.

- Какво?

- За щастие е жива, но е в безсъзнание и засега докторите не се ангажират с прогноза.

- А знае ли се името й?

- Да, Димитрина Григорова. Не е тукашна.....

- Знам, знам, от Маково е.

- Откъде знаеш?

- Знам много неща, а нищо не направих!

- Май трябва да ми разкажеш.

- Да, наистина трябва. Къде си?

- В болницата. Чакаме да видим дали Димитрина Григорова ще дойде в съзнание. Ела тук, ако искаш. Ще можем да поговорим.

Френцов затвори телефона, но имаше нужда от време да осмисли тази информация. Беше се провалил! Дано поне Димитрина да оживее!

Инспекторът бавно, но сигурно беше започнал да насочва подозренията си към друг човек. А в един момент се оказва, че е бил на изцяло грешен път.

 

Френцов пристигна в болницата и видя Тодоров да пие кафе при регистратурата.

- Има ли новини? – поинтересува се инспекторът.

- Все още състоянието й е без промяна.

- А къде е съпругът й? – попита Френцов. Разпитахте ли го?

- Беше пред стаята й в очакване на новини. В общи линии твърди, че отишъл до колата да вземе някакви лекарства и когато се върнал, я намерил в това състояние. Възможно е да е паднала сама.

- За бога, не го оставяйте сам с нея! – изкрещя Френцов.

- Какво имаш предвид? – недоумяваше Тодоров.

- Сега ще ти разкажа, но нека отидем към стаята й.

Двамата се втурнаха нагоре по стълбите, а Френцов успя да опише на приятеля си с няколко думи ситуацията.

Когато стигнаха до стаята на Димитрина, завариха Георги Григоров кротко седнал на един стол пред вратата.

- Добър ден, господине! – каза Френцов.

- Добър ден! С Вас се видяхме на панаира, нали?

- Да. Аз съм инспектор Френцов. Разкажете ми какво се случи.

- Излязоме на разходка с жена ми. Обичаме усамотените места, често си правим пикници. Скалите край Лисичище ни се сториха много романтични. Бяхме си приготвили сандвичи, сладкиши и чай. Оставихме колата на паркинга на около два километра от мястото, на което се случи трагедията.

Жена ми е доста болнава и пие много хапчета. Тъкмо бяхме стигнали до уреченото място, когато тя забеляза, че сме забравили лекарствата й в колата. Предложих аз да се върна до колата, а в това време тя да приготви трапезата. Тя се съгласи и аз тръгнах. Не нося часовник и не знам точно колко часа е било, но когато стигнах паркинга, пазачът слушаше радио и тъкмо обявяваха започването на новините в дванадесет часа. Взех чантичката с лекарства и се върнах обратно. Когато стигнах до мястото, видях постланото одеяло и подредените храни, но жена ми я нямаше. Изчаках известно време и след като тя не се появи, тръгнах да я търся. Не знам какво ме накара да погледна надолу и…………

Григоров започна да плаче. Изглеждаше толкова искрен.

- После се върнах на паркинга и там се обадихме по телефона за помощ.

- Благодаря Ви, господин Григоров, не се разстройвайте! – каза Френцов и после двамата с Тодоров излязоха от стаята.

- Нали разбираш, че той я е бутнал – изскърца Френцов.

- Ами, знаеш ли, струва ми се невъзможно.

- Защо?

- Действително между мястото на трагедията и паркинга има около 2 километра разстояние, неравен терен, за чието изминаване е необходим поне половин час. Пазачът потвърди, че Григоров е дошъл в 12 ч., потърсил е чантата с лекарства и в 12,04 ч. е тръгнал обратно. Т. е. между 11.30 и 12.30 ч той не би могъл да извърши престъплението.

- Значи я е бутнал преди това и после е тръгнал за лекарствата!

- Докторът, който дойде на място, смята, че е била бутната около 12 часа и не повече от пет минути преди или след това. Ако беше преди 11.30 ч. щеше да е изгубила много повече кръв, а ако беше бутната  след 12.30 ч, количеството изгубена кръв щеше да е помалко. Това потвърди и доктор Харалампиев тук в болницата.

- Т.е. докторът и пазачът оневиняват Григоров?

- Точно така! – потвърди Тодоров.

- Сигурно е подкупил пазача да каже, че точно в 12 ч е бил там. Колко удобно тъкмо да пристигне и да започват новините!

- Да, така е, обаче точно тогава още едно семейство е оставило колата си на паркинга и те потвърдиха. В 12 ч. Григоров е бил на паркинга, не се съмнявай в това!

 

13.

Френцов и Тодоров мълчаха. Гледаха в една точка и се чувстваха като студенти на изпит по висша математика. Задачата бе ясно написана пред тях, а те нямаха никаква представа не само от решението й, но даже и как да я започнат. Вглъбението им бе прекъснато от Григоров, който изскочи от стаята в коридора и изкрещя:

- Тя дойде в съзнание!

В този момент откъм лекарският кабинет излязоха доктор Харалампиев и две сестри и се втурнаха в стаята на пациентката. След десет минути докторът излезе във видимо добро настроение и каза:

- Вече можете да говорите с нея, комисар Тодоров! Но все пак Ви моля да сте повнимателен.

- Разбира се – отвърна Тодоров.

Тодоров и Френцов влязоха при Димитрина Григорова. Тя лежеше отпусната в леглото, а погледът й издаваше уплаха.

- Радвам се, че сте в съзнание, госпожо! Аз съм комисар Тодоров от местната полиция и проучвам вашия инцидент. Спомняте ли си какво се случи? – попита Тодоров.

- Да, спомням си. Някой ме бутна! – категорична бе Димитрина.

- Убедена ли сте в това? Да не би да сте се хлъзнали сама?

- Убедена съм! Някой ме сграбчи отзад и ме бутна от скалата. За съжаление не можах да го видя добре, единствено падайки, зърнах силуета му, беше мъж със сигурност, стори ми се висок, но може и да греша.

- А този силует стори ли Ви се познат?

- Определено не. Но и аз не познавам много хора тук. Защо някой ще иска да ме бута?

- И ние това искаме да разберем, госпожо. Не се страхувайте! Заели сме се със случая и няма да допуснем нищо повече да Ви се случи. За поголяма сигурност ще оставим един от нашите полицаи пред вратата Ви. Освен, че ще Ви пази, можете да му съобщите, ако се сетите нещо и той ще ни предаде.

- Благодаря Ви, комисар Тодоров.

- Това е всичко засега. Почивайте си и се възстановявайте!

Като излязоха от стаята, Френцов каза на Тодоров:

- Нека все пак й покажем снимки на заподозрените. Ще можете ли да го уредите?

- Разбира се, смятай го за сторено.

 

14.

 

Престъплението вече бе налице и вечерта Тодоров официално изиска от хотел Звезда списък на гостите и служителите им.

- Как може така да опетнявате репутацията на хотела ми? Какво общо има хотел Звезда с това, което се е случило извън града? – ядосано се развика собственикът на хотела Янаки Звездев, като нервно обикаляше в кръг.

- Съжалявам, господин Звездев, но имаме основания да смятаме, че извършителят не е местен, затова проверяваме гостите на хотели. Нямаме абсолютно никакво намерение да злепоставяме хотела Ви.

- Разбирам, но тогава защо и служителите ми? – не спираше гневът на собственика.

- О, просто, когато се изисква списък на гости на хотел, се представя и на персонала, така е просто по процедура – излъга Тодоров.

- Е, добре, ще помоля администратора да Ви предостави исканата информация.

Не след дълго, списъкът на Френцов бе попълнен:

1. Георги Пройчев– пиколо в хотел Звезда на ул. Ягодова, женен, не реагира при споменаването на Тенево, не бил ходил там от дете.
2. Георги Найденов – инвалид, гост в хотел Звезда на ул. Ягодова, женен, не реагира при споменаването на Тенево. Живее при роднини в Гърция.
3. Георги Манолов – гост в хотел Звезда на ул. Ягодова, професия Биолог , женен, твърди, че никога не е бил в Тенево. Живее в гр. Арино.

С пълния списък Френцов и Тодоров се отправиха към участъка, за да намерят снимки и евентуално друга информация за заподозрените. Асистентката на Тодоров бързо подготви снимки и двамата се заеха с проверка в регистъра на полицията. Бяха изминали само няколко минути, когато Тодоров вдигна глава и каза:

- Георги Найденов, човекът в инвалидния стол, е осъждан два пъти за кражба!

С още по-объркани глави Френцов и Тодоров тръгнаха отново към болницата.

 

15.

Димитрина Григорова лежеше в леглото и се опитваше да осмисли нещата. Никога през живота си не бе вярвала, че някой изобщо не я харесва, какво оставаше пък да я мрази и да иска да я убие. Сигурно ставаше въпрос за някой луд, избрал случайна жертва! Искаше й се да е така, но бе убедена, че човекът, който я блъсна, бе с всичкия си. Това не беше случайно, а обмислено и тренирано действие. Та тя познаваше единствено семейство Делчеви в този град! Не я беше бутнал никой от тях, в това беше сигурна, а и нямаше причина – двете семейства се разбираха отлично.

Значи някой клиент от панаира на сладкишите? Опита се да си спомни с колко човека бе говорила през този ден и дали случайно някой не си бе тръгнал недоволен от щанда. Не се сети да е имало такъв, а и кой би убил заради един сладкиш? Някой от конкурентните щандове? Не, не бе имала пререкания с никого, а и самата тя не спечели никаква награда, за да й завидят.

После се усмихна сама на себе си и си каза: Колко много детективски книги съм прочела, а ето, че сега не ми вършат никаква работа. Какво се оказваше в повечето криминални романи? – Убиецът бе съпругът.

Изведнъж Димитрина изтръпна. Съпругът! Никога не си бе помислила, че нейният Георги ще пожелае смъртта й. Та той я обожаваше! Това не беше възможно! Димитрина си наложи да изхвърли от главата си тази мисъл, но частица от нея остана и продължи да хвърля сянка.

Вратата се отвори и мислите й бяха прекъснати от влизането на инспектор Френцов и комисар Тодоров.

- Здравейте, гжо Григорова! – започна Френцов. – Бихме желали да Ви покажем няколко снимки на различни заподозрени. Ще Ви помоля да ги разгледате внимателно и да споделите дали сте виждали някого от тях.

- Добре, ще бъде интересно. Особено като се има предвид, че не познавам почти никого в този град.

Тодоров извади снимките на заподозрените (без Георги Григоров) и ги нареди пред Димитрина. Тя започна да ги разглежда една по една. Изведнъж тя трепна при вида на едно лице.

- Какво има? Познахте ли някого?

- Не, съжалявам.

- Погледнете още веднъж, сигурна ли сте? Не бързайте.

- Да, абсолютно, не съм ги виждала.

- Добре, благодарим. Съжалявам, че Ви обезпокоихме.

- Няма защо!

Френцов и Тодоров се измъкнаха навън. Когато останаха сами в коридора, в един глас изрекоха:

- Георги Манолов!

16.

Френцов заяви, че ще се заеме с разпита на Манолов и Найденов в хотела, а Тодоров трябваше да се залови с Иванов и Ачев и да изясни въпроса със застраховките. Все пак те печелеха от смъртта на собствените им жени, а не от тази на Димитрина Григорова, но  бяха забъркани в случая и комисарят щеше  да си поговори с тях.

Първата среща на Френцов беше с Георги Найденов и се състоя в конферентната зала в хотел Звезда. Човекът бе въведен от своя приятел и изглеждаше все така дружелюбен.

- А, с Вас се срещнахме вчера на обяд?

- Така е. Опасявам се, че срещата ни не беше случайна и в действителност си търсех повод да поговоря с Вас  – каза Френцов.

- С какво мога да бъда полезен? – заинтересува се господин Найденов.

- Една жена е била бутната от една скала и искам да знам дали имате някаква представа за това.

- Да, чух за това, подобни новини бързо се разпространяват в градче като вашето.

Френцов извади снимка на Димитрина Григорова и я показа на Георги Найденов.

- Познавате ли тази жена?

- Не, никога не съм я виждал. Но нали не подозирате мен?

- Всъщност подозираме всички с името Георги, не конкретно Вас.

- Нали не смятате, че съм отишъл на скалите с инвалидната количка и седейки в нея съм бутнал тази яка жена?

Френцов вдигна поглед. Откъде събеседникът му знаеше, че жената е яка, след като не я беше виждал? Изражението му зададе този въпрос вместо устните му.

- Всъщност я видях на панаира на сладкишите – каза Найденов, който разбра смущението на инспектора. – Но това е всичко, дори не съм разговарял с нея.

- А можете ли да споделите къде бяхте днес в 12 часа на обяд?

- На същото място, където и вчера по това време – в ресторанта. Персоналът сигурно ще го потвърди.

- Господин Найденов, неприятно ми е да Ви задам следния въпрос, но се опасявам, че се налага. Били сте осъждан два пъти за кражба, какво точно се е случило?

- Ето каква била работата! Всъщност и двата пъти бях натопен от един и същи човек и той е истинският крадец. За съжаление аз нямам никакви доказателства, а той много умело беше изфабрикувал такива, уличаващи мен. Нямаше какво да направя, а и ме осъдиха само условно.

- И кой е този човек и защо е искал да Ви натопи?

- Защото бяхме влюбени в една и съща жена, а иначе беше найдобрият ми приятел. И както често се случва в живота, тя избра трети накрая. Но това е вече минала история.

- Това е всичко засега. Благодаря Ви!

Найденов излезе, а Френцов се питаше дали тази жена, обожавана от двама приятели и избрала трети, не е всъщност Димитрина Григорова.

 

След малко в залата влезе Георги Манолов.

- Предполагам, че няма как да избегна разговора с Вас! – все така недружелюбен беше той.

- Господин Манолов, няма защо да смятате, че разговорът ще е неприятен. Седнете, моля Ви.

- Добре, какво искате? – каза Манолов и повдигна брадичка.

- Да разбера какво Ви е известно във връзка с един инцидент, станал порано днес.

- Не знам нищо за никакъв инцидент.

- Една жена е в болница, след като някой я е бутнал от една скала.

- Нямам идея за какво говорите. И коя е тази жена?

- Димитрина Григорова, по баща Стоянова.

Лицето на Манолов остана все така каменно.

- Не я познавам – отсече той.

- Бихте ли ми казали къде бяхте днес в 12 часа? – попита инспекторът.

- Да, разхождах се в парка.

- Сам? Някой може ли да го потвърди?

- Сам бях. Срещнах няколко човека, но не ги познавам, а и не знам дали те са ми обърнали внимание. С две думи, никой не може да го потвърди.

- Името не Ви говори нищо, но може би ще е добре да погледнете и лицето – каза Френцов и отново извади снимката на Димитрина Григорова.

- Не, не съм я виждал. Все пак се надявам, че ще се оправи. Как е тя?

- Да, ще се оправи. Но дали не питате, защото все пак я познавате?

- Не, не я познавам  натъртено отговори Манолов.

- Тогава защо тя Ви познава?

Думите на Френцов пронизаха Манолов и напрежението рязко се покачи.

- Повтарям Ви, че не я познавам! – изкрещя той.

- Съветвам Ви да си помислите още веднъж преди да ми отговорите!

Манолов затвори очи, мълча известно време, после въздъхна и каза:

- Добре, Димитрина е моя сестра!

 

17.

 

Френцов бе очаквал всичко друго, само не и този отговор.

- Да, така е  – каза Манолов. – Тя е с две години поголяма от мен. Когато се родила, баща й изоставил майка ни. А тя нямала нито работа, нито дом, затова дала Димитрина за осиновяване. Осиновили я семейство Стоянови. След време майка ни срещнала баща ми и съм се родил аз. До скоро не знаех за съществуването на сестра си. Преди два месеца майка ни почина и на смъртния си одър ми разказа всичко. Помоли ме да я намеря. Задействах много връзки и познанства и тръгнах по следите на сестра си. И тези следи ме доведоха до тук – в Краище.

- А тя знае ли за Вас?

- Предполагам, че не. Но доколкото знам е наясно, че е била осиновена.

- Тогава защо реагира на вашата снимка?

- Аз много приличам на майка ни. А Димитрина има един медальон с нейна снимка. Явно моето лице й е напомнило за медальона.

- Разбирам. Но защо отричахте, че я познавате?

- Аз наистина не я познавам, не сме се срещали, виждал съм я само на снимка. А и при тези обстоятелства мислех, че историята ми ще Ви се стори подозрителна.

- Виждал съм какво ли не и нищо не може да ме учуди – каза Френцов и потъна в размисъл.

 

18.

 

Инспектор Дамян Френцов се прибра вечерта с ужасно главоболие. Нямаше желание да се храни, затова отиде направо в стаята си. Взе набързо един душ и се приготви да си ляга. Тогава чу телефона. Беше Тодоров. След разкритията от днес, Френцов напълно беше забравил за него и срещите му.

- Поговорих си с Иванов и Ачев. Иванов твърди, че жена му е настоявала да направят застраховката, а той не искал, защото смятал, че така предизвикват съдбата. Но в крайна сметка се съгласил. Твърди също така, че не познава Димитрина Григорова, а днес спал на обяд, но бил сам и няма кой да го потвърди. Един негов съсед пък го видял да излиза към 11 часа, но Иванов отрича и нарича съседа си „Куку“. Ще трябва да поразпитаме други съседи дали случайно са го видели да излиза.

Ачев пък дори не си спомнял да са правили такава застраховка. После се сети, че негов роднина станал застрахователен агент и решили да направят няколко застраховки, само и само да му бъдат клиенти. Направили същата застраховка и в полза на съпругата му, ако той почине. И той твърди, че не познава Димитрина Григорова. А през деня бил на работа, в 12 излязъл в обедна почивка, но заводът е доста далеч от скалите. Все пак между 11.20 и 12.00 часа е бил сам в една от залите в завода и никой не го е виждал през това време. Към 11.45 се е чул с началника на цеха си уж по вътрешен телефон, което би трябвало да доказва, че е бил на работа, но ще трябва да го проверим. Може и да се е обадил отвън.

Е, това е от мен. При теб как мина?

- Имам доста новини. Но утре ще ти разказвам, защото не се чувствам добре. Лека нощ!

- Лека нощ!

С още по-силно главоболие Френцов се запъти към леглото си. Чувстваше се като във водовъртеж, който го завличаше все по-надолу. Тогава отново чу телефона.

- О, не! – извика той, но все пак тръгна към масичката.

- Здравей, Дамяне! Наталия съм от пощенската станция. Нали искаше да ти се обадя, ако се получи писмо или колет от Тенево.

- Да?!?

- Е, получи се писмо. Отново липсва подател.

- И до кого е адресирано?

- Ами, как да ти кажа……………………………………………………………….до комисар Тодоров.

 

19.

 

Болката в главата на Френцов вече стана непоносима. Тодоров! Георги Тодоров! Неговият верен приятел! Тодоров, чиито родители живееха на улица Ягодова!

Възможно ли бе всичко това и най-вече беше ли Френцов един голям глупак?

Не, най-вероятно Тодоров се беше свързал със свои приятели или колеги от Тенево във връзка с разследването и сега получаваше някаква информация. Но защо не му беше казал? И защо отново липсваше подател?

Тодоров беше един от най-принципните хора, които познаваше. Човек, който винаги се бореше в името на справедливостта. Човек, който никога не би изневерил на своята същност. И все пак, не бяха ли повечето умни престъпници точно такива?

Но не, нямаше право да се съмнява във своя приятел. Той обичаше съпругата си Емилия, която му беше родила две деца. Едно прекрасно семейство! А и къде се вместваше тук Димитрина Григорова?

Явно всичко беше едно огромно недоразумение!

Още утре сутринта трябваше да отиде до пощенската станция и да види писмото. Взе един аналгин и заспа.

 

20.

 

Дните минаваха и вече бе четвърти ноември. Рано сутринта Френцов закуси с домашни кифлички, изпи едно силно кафе и се отправи към пощенската станция. Кифличките на леля му Ваня бяха много известни и понякога Френцов си мислеше, че сутрин се събужда с удоволствие само заради тях.

Наталия го посрещна с усмивка и го почерпи с бисквитки. Беше облечена в жълта тясна рокля, която подчертаваше фигурата й. Откакто я познаваше, тази жена винаги прекаляваше с бисквити, а беше толкова стройна.

- Аз токущо закусих, но няма да ти откажа.  Я да видим въпросното писмо.

Наталия му подаде плика. Липсваше подател, клеймото беше от Тенево. Френцов сравни почерците, нямаше съмнение, че писмото е писано от същия човек, както и писмото от 30 октомври. Дали да го отвори? Или да се обади на Тодоров и да го попита?

- Ще помисля малко какво да правя с това писмо. А между другото дали са се получавали писма за човека, за който помолих да следиш?

- Да, тази сутрин пристигна. От някаква организация за опазване на защитени видове влечуги. Едва ли е важно.

- Да, права си. Едва ли има връзка. Нека все пак го погледна.

И този плик му беше предоставен. Нищо интересно – печат на организация от София и трите имена и адреса на получателя.

- Ще задържа и двете писма. Ще ти предоставя документ от полицията, за да си нямаш проблеми.

- Благодаря! – каза Наталия.

Френцов реши, че все пак ще поговори с Тодоров без да отваря писмото, взе си още една бисквита и се запъти към полицейския участък.

 

 

21.

 

 

Не знаеше как да подходи към Тодоров. Не вярваше той да е замесен, но все пак писмото беше факт. Какво щеше да му каже? Реши, че е най-добре да остави нещата сами да се развиват.

Стоеше пред вратата на кабинета на Тодоров и въздъхна, след което почука.

- Влез!

Френцов открехна вратата.

- А, каква приятна изненада! Какво те води насам, приятелю? Нещо ново ли има?

- Не. Ходих до пощенската станция по работа и имаше едно писмо за теб, та реших да мина да ти го дам.

- Така ли? Я да видим.

- Всъщност е от Тенево.

Тодоров вдигна очи. Изненадата му в тях изглеждаше искрена.

- Тенево?  каза той и протегна ръка.

Френцов му подаде писмото.  Тодоров набързо разкъса плика, извади листа и възкликна:

- За бога, какво значи това?

Той обърна листа към Френцов и инспекторът също видя, че на него няма нищо, просто един бял лист.

- Някой си прави злобна шега с мен, но това не ми харесва. Ще изпратя писмото за проверка за отпечатъци, но съм сигурен, че няма да открием нищо, също както беше и с предишното писмо.

- Почеркът на плика е същият – каза Френцов.

- Виж ти! Значи знаят, че сме по следите им, но какво ли искат да ни кажат с това писмо?

- Нямам ни най-малка представа.

 

22

 

Френцов се прибра и отиде в стаята си, като отказа палачинките на леля Ваня. Оставаше му второто писмо. Криеше ли то някакви отговори? Отвори плика и зачете.

В няколко реда хората от организацията се интересуваха дали предоставената от тях информация е била полезна при изготвянето на научния доклад. Каква ли е била информацията? Явно и това писмо не помагаше кой знае колко.

Реши все пак да слезе в кухнята и да хапне от палачинките. Намаза си сладко от малини и отново се замисли. Спомни си един случай от преди години, когато един мъж бе отровил съпругата си, като отровата бе сложена точно в сладкото от малини. Но сега не ставаше въпрос за отравяне. Започна да се храни, но апетитът му го нямаше.

И изведнъж една мисъл го осени като изневиделица. Ами да, разбира се, това беше! Колко беше глупав да не разбере досега! Колкото повече обмисляше нещата, толкова по-сигурен беше, че е намерил вярното решение.

Вече знаеше какво трябва да направи. Но му трябваха съюзници, за да разобличат конспираторите. Обади се на Тодоров и му сподели мислите си. После позвъни в дома на Андон Станимиров.

 

23.

 

Полицейски екип от дванадесет служители бе разположен покрай скалите на Лисичище и бяха готови да действат при необходимост. Всички те бяха добре инструктирани и не трябваше да има грешки.

Френцов и Тодоров също се бяха скрили наблизо и наблюдаваха. Денят беше ясен и слънцето огряваше скалите, които изглеждаха точно като декор на театрална сцена. Ето, че се появиха и другите актьори – Андон Станимиров и жена му Виолета. Те се разхождаха и разговаряха. И двамата изглеждаха спокойни и се наслаждаваха на времето си заедно. После спряха близо до ръба на една скала. Разговорът им продължаваше, но изведнъж сякаш се появи някакво напрежение, което постепенно се покачваше. Станимиров рязко сграбчи Виолета и понечи да я дръпне, но в този момент се появиха Френцов, Тодоров и екипът.

- Спрете! Приятелю, моля да разкажете как планирахте да убиете съпругата си!

- Що за измислици говорите, инспекторе! – запелтечи Станимиров.

- Не са измислици, уважаеми, а самата истина. Знаете ли кога Ви заподозрях? Когато отивахте да купувате четки за боядисване на бараката!

 

 

24.

 

Всички гледаха стреснато към Френцов. А изражението на Тодоров беше по-скоро пренебрежително. Четки, бараки, що за глупости?

- Нека ви обясня подробно как стигнах до това умозаключение – каза Френцов. – Още от самото начало аз търся причината, поради която един мъж иска да убие жена си, вместо да се разведе с нея. През тази една седмица се разкриха много неща, които отговаряха на въпроса <Какво се случва?>, но не и <Защо се случва?>. А мен това продължаваше да ме тормози. Предположих финансов интерес. Действително двама от заподозрените щяха да получат огромни суми в случай, че съпругите им починеха. Това са господин Иванов и господин Ачев. За един трети човек, а именно доктор Петев, едно евентуално наследство след смъртта на съпругата му, би било добре дошло. Разбрахме, че съпругата му е доста побогата от него. Но някак не изпитвах удовлетворение, че съм разбрал причината а и в хода на разследването тази теза не се потвърди. Продължавах да търся друга възможност и да разсъждавам. И тогава ми хрумна следното – вероятно причината бе религиозна, вероятно търсехме човек, който не е православен християнин. Разбира се, не, че християнството подкрепя разводите, но все пак за един християнин не би било чак такъв проблем да се разведе. Не, в случая търсихме религия, която категорично да забранява разводите.

Един ден срещнах господин Станимиров и съпругата му и те ми казаха, че отиват на църква. От това аз заключих, че те са религиозни хора. Но няколко дни по-късно, точно на Архангелова задушница, когато не бива да се работи, аз отново срещнах господин Станимиров и той отиваше да боядисва бараката. Много се учудих и си помислих, че един религиозен човек не би трябвало да го прави, следователно неговата религиозност бе измислена. Но скоро ми хрумна друго – той действително бе дълбоко религиозен човек, просто Задушница за него не означаваше нищо, защото изповядваше друга религия. Опитах се да си спомня отново деня, в който срещнах Станимиров и съпругата му да отиват на църква и тогава ми изплува една подробност – след като се разделихме, те поеха нагоре по улицата в посока, обратна на тази, която води към църквата Свети Стефан. За мен това потвърждаваше тезата, че господин Станимиров изповядва друга религия. Тогава в мен се породи съмнение и аз поръчах да се следи кореспонденцията му.

Консултирах се с моята енциклопедия, т.е. леля ми Ваня, и така разбрах, че в тази част на града, към която се запътиха Станимиров и жена му Виолета, се намира църквата на венцияните. Проучих в библиотеката какво представлява тази религия и разбрах, че тя действително категорично забранява разводите. Разбира се, тя забранява и убийствата, но господин Станимиров е разчитал, че никой няма да разбере за убийството, а разводът е нямало как да бъде скрит и е щял да бъде отлъчен.

И така, Андон Станимиров се запознал с една прекрасна дама от Тенево, предполагам миналата година по време на командировка. Отношенията им бързо се разгорещили и  започнали да си организират срещи на различни места, но това им ставало все по-трудно. Решили, че най-накрая трябва да заживеят заедно. И тук се появила пречката – Виолета. Станимиров не можел да се разведе, колкото и силно да желаел. Двамата с дамата от Тенево заедно измислили коварния план.

Влюбените често си пишели и когато един ден Станимиров получил писмото, което ми показа, му хрумнала идеята да изпита моите способности и съдбата. Ще попитате защо ме е потърсил?  Защото самият той като религиозен човек е изпитвал известни колебания дали да действа или не. Затова е решил да предостави всичко на съдбата. Информирал е мен за евентуално бъдещо престъпление. Ако аз успея да разгадая случая, престъплението нямало да се извърши и съответно той нямало да получи наказание, но ако аз не успея, значи престъпното деяние щяло се осъществи и освен това извършителите щели да бъдат спокойни, че съдбата така е решила. Това решение Станимиров е взел лесно, защото е бил убеден в моя неуспех, за който той се бил погрижил.

Помислих си, че дори и да не успея да го разгадая и те пристъпят към действие, когато един ден аз науча, че жената на Станимиров е паднала от скалите, ще се усъмня и ще разбера цялата истина. Но точно тук бе голямата ми грешка. Още от самото начало идеята на престъплението е била друга, но аз мислех за бутане от скали, защото именно Станимиров ми го беше внушил. А всъщност замисълът е бил съвсем друг. Но за това ще разкажа малко по-късно.

Както обикновено се случва при женени мъже с любовници, писмата и цялата кореспонденция са без адрес на подател. Станимиров използвал този факт, за да ме затрудни. И за да не скучая, допълнително разлял вода на определени места върху адреса на получателя. Така изтрил номера на улицата от адреса, за да не знам къде да търся, изтрил фамилното име и собственото си име Андон, от което оставил само <до>, за да приема, че това означава получател. Оставил бащиното си име Георгиев, но изтрил наставката –ев и го представил за собствено име. Така Андон Георгиев се превърнал в До Георги. И вече бил щастлив, че ме е пратил за зелен хайвер, да търся Георги на улица Ягодова, номер ВСЕКИ БЕЗ 36!

Това го измислил, след като разбрал как се казва господин Григоров, защото вече няколко пъти бил засичал семейство Григорови покрай скалите и искал подозрението да падне именно върху тях. Те не са местни, никой не знае нищо за тях и са подходящи за случая.

Но аз се заех сериозно със случая и с времето това е взело да му става неприятно. Искал е да спра да душа и решил да ми даде престъпление. Тогава съдбата му изпратила подарък. Докато обикалял скалите и обмислял всичко още веднъж, забелязал семейство Григорови на скалите и сметнал, че те са подходящата изкупителна жертва. А когато господин Григоров се отдалечил, Станимиров незабавно грабнал предоставения му шанс.

Обаче за негово нещастие, господин Григоров бързо беше оневинен според показанията на докторите и пазача на паркинга. Тогава Станимиров решил да ме обърка и помолил приятелката си да изпрати писмо до комисар Тодоров. В писмото открихме празен лист. Целта им не е била да хвърлят подозрение върху Тодоров, а просто да ни объркат и забавят. А времето изтичаше. И до известна степен успяха. Но аз разбрах и за друго писмо. От организацията за защита на застрашени влечуги ОЗЗВ до господин Станимиров. Точно от това писмо разбрах, че бащиното име на Станимиров е Георгиев. В него те се интересуват дали му е била полезна предоставената информация. Замислих се, че нямам представа всъщност с какво се занимава Станимиров и реших да се информирам от съпругата му. Но преди да звънна, реших да се нахраня и да помисля малко. И това беше моментът на провидението. Похапвайки палачинки със сладко от малини, се сетих за друг случай от преди години, когато един мъж отрови съпругата си точно с такова сладко. Мислих си и за другите начини на отравяне и изведнъж го свързах с влечугите и полученото писмо. Ами разбира се – някои от змиите са отровни.

Тогава се обадих на Виолета Станимирова и разбрах, че съпругът й е брокер на недвижими имоти. Тогава защо му беше нужна информация за влечугите? Разбира се, че не беше писал никакъв научен доклад. Каква точно информация е искал, само той си знае.

Идеята е била да заведат жената на Станимиров на скалите, където ще бъде уж случайно ухапана от змия. Скалите са достатъчно отдалечени, за да не може евентуални доброжелатели да окажат помощ на Виолета Станимирова. Затова са избрали именно там да действат.

Също така от Виолета разбрах, че командировките на съпруга й доста са зачестили от миналата година. И така, аз си направих изводите, но ми трябваха доказателства. Помолих я да каже на Андон, че иска днес да се поразходят. Бях сигурен, че той ще откликне с удоволствие и бях също сигурен къде точно ще я заведе. Разбира се, обсъдих всичко с комисар Тодоров и той веднага се зае да съдейства. Изпрати човек на пост пред дома на Станимиров, а днес сме тук с цял екип.

Полицаят, който бе на пост пред дома на семейство Станимирови, го забелязал да излиза снощи късно и го проследил. Г-н Станимиров дошъл до тук и оставил някаква кутия до онова дърво там. Днес наблюдавахме, че всячески се стремеше да стигнат близо до дървото с Виолета. Нека отворим кутията и ще видим доказателството.

Двама полицаи внимателно донесоха и отвориха кутията. Отвътре се подаде една пепелянка.

Виолета избухна в сълзи.

- Подозирах, че има друга жена, защото наистина взе много често да отсъства. Но никога не съм си помисляла, че желае моята смърт! Благодаря Ви, инспекторе!

- Сега остава господин Станимиров да ни запознае с дамата от Тенево, за да я информираме, че бъдещето й няма да е толкова щастливо, за каквото си е мечтала!