Поклон, Апостоле!

ПОКЛОН, АПОСТОЛЕ!

       Около рождената дата на Апостола – 18 юли, около датата на обесването му – 19 февруари, а и без поводи си спомням разказа на баща ми за това, че дядо му Иван му е разказал, че Васил Левски е идвал веднъж в родното му село – Слатина, Ловешко в неговия дюкян-кафене с още двама мъже. Иван Петров Попов е моят прадядо по бащина линия и освен, че е бил учител, както и баща му - свещеник Петър, който основал първото /килийно/ училище в селото, вечер дядо Иван - тогава още млад, слугувал в дюкяна на баща си.

Помня този стар дюкян, защото в периода 1944-48 г. живях в старата къща, наследствена на дядо ми Ангел Попов - единият от синовете на Иван Попов. Къщата, беше съединена с дюкяна - от голямата соба с огнището и иконостаса по две-три дървени стъпала се слизаше в него. Той отдавна не работеше, но тогава беше все още добре запазен с тезгяха и полиците, по които имаше 2-3 бакърени джезвета и аз като малка играех с тях. По-късно този дюкян беше взет за кооперативен магазин, а през 1968 г. целият имот – дворът, къщата с дюкяна и стопанските постройки бяха отчуждени, съборени и на тяхно място бе построена сградата на земеделската кооперация.

    Предания и легенди за Левски има много. И за този разказ на баща ми няма никакви писмени сведения, но тези негови и мои спомени ме вдъхновиха и написах следния малък художествен разказ:

    „Луната току-що беше изгряла над хоризонта - голяма и жълта като златна пендара, такава, каквито носеха на нанизи младите невести по онова време...

Населението на това село, доста голямо, беше смесено – българи-християни и почти една трета турци-мюсюлмани. Свечеряваше се и селската ежедневна работа приключваше. Стопаните бяха нахранили животните си и бързо се прибираха в къщите си на топло.

   Чаршията постепенно опустя. Светеха с газените си фенери още кръчмата на Стоян Павлев и дюкяна- кафене на Иван Попов.

 Даскал Иван Попов беше около 30-годишен здрав, набит мъж. Денем учеше децата, а вечер отменяше баща си - бай Петър в дюкяна. Този бай Петър беше преселник от Угърчин. Дошъл в селото за свещеник, а в 1850 г. открил първото /килийно/ училище към тогавашната църква, купил си земя, направил си къща и учителствал в селото близо 30 години.

      В тази студена вечер откъм ловчанския път се дочу чаткане на конски копита и след малко пред дюкяна на даскала спряха трима конници, загърнати с големи ямурлуци. Слязоха от конете, завързаха ги в коневръза пред постройката и през двете каменни стъпала и голямата дървена врата влязоха в кафенето. Единият от мъжете – по високият и изглеждащ най-възрастен, отметна гуглата си и кимна за поздрав към даскала, който беше зад тезгяха. Седнаха тихо около една свободна синия. Най-младият от тримата също пооткри лицето си , а лицето на другия мъж – среден на ръст, почти не се виждаше.

    В дюкяна, освен даскала, до една от другите синии пиеха кафе двама млади турци, до друга синия сам дремеше старец, видимо българин.

Даскал Иван, като че ли очакваше влезлите мъже, защото веднага им донесе табла с вдигащи пара три бакърени кафеника и три ниски чашки.

     -    Няма хич да се бавим – каза му високият.

А онзи, който не сваляше качулата на ямурлука си, с приглушен глас го попита:

     -     Колко успя да спазариш?

     -     Засега двайсет и осем – също тихо му отговори даскалът.

     - Добре е, добре е – допълни високият.

След този кратък разговор тримата посетители набързо изпиха кафето си, станаха, някой от тях каза на турски „благодарим ти много“ и излязоха от дюкяна. Бързо оседлаха конете си и изчезнаха в тъмнината.

Даскал Иван разтреби синията и когато тръгваше към тезгяха, едното турче се провикна:

       -   Даскале, какви са тези, май не са оттука, а?

      - А-а, търговци. Записват си агнешки кожи. Наближава Гергьовден, ще им ги събера и някой среден ден ще им ги закарам на пазара в Ловеч.

    И тананикайки си тихичко зад тезгяха, започна да мие джазветата и чашите. Преди да ги нареди на лавицата, скришом бръкна в пазвата на антерията си, където единият мъж му беше мушнал някакви книжки. Успя да прочете „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“. „Ей, този Дякон! Смел човек, ей!“ - помисли си Иван и шетайки, продължи да си тананика.

А тримата „търговци“ по най-пряката уличка излязоха от селото и по черния път се насочиха на северозапад към близкото село Владиня.

     -   Като начало двадесет и осем души е добре, а, Василе? – рече високият мъж на име Христо Цонев на когото викаха Латинеца.

      - Добре, ама оръжие трябва, оръжие ... - отговори му загрижено Васил Левски.

      - Ами, ще купуваме, както често заръчваш – каза Христо и продължи - вие с Николчо гонете след мен, щото аз познавам пътищата по тези места и ще ви водя.

Двамата кимнаха.

Николчо Цвятков пови коня си, застана малко зад Левски и тримата млади мъже пришпориха конете си.

Луната, издигнала се високо, сякаш ги гледаше и им казваше:“ На добър час, момчета!“.

Конниците се изгубиха в тъмнината, а единият от тях – Дякон Васил Левски вече беше поел и по пътя към безсмъртието си...“

    Тук искам да кажа, че си спомням дядо ми, застанал пред иконостаса една февруарска снежна утрин, още не сложил малкия си калпак, как се прекръсти и каза:“Бог да те прости! Поклон, Апостоле!“

  Днес, поглеждайки през прозореца величествения паметник на хълма над града на националния ни герой Васил Левски с гордата осанка и безстрашния поглед, отправен към бъдещето, си казах:

   ПОКЛОН, АПОСТОЛЕ!

                                                                           Маргарита Иванова

                                                                                       / 15.02.2024 г/ Ловеч