Марин мерна с периферното си зрение някаква странна поредица от неестествено резки движения, които бяха съпроводени от ясно доловимо за слуха му потракване. Извърна глава и видя момиче на около двайсет години, облечено в тясна черна блузка и провокативно къса дънкова пола с разръфат подгъв. Момичето се придвижваше на малки подскоци, подпирайки се, сякаш доста неумело, на чифт подлакътни патерици. Голите й крака бяха оковани в шини, които очевидно не позволяваха на колената й да се сгъват. Силно пристегнатите каиши от изкуствена материя се бяха впили в кожата на бедрата и прасците й.

  Усетило сякаш, че някой го наблюдава, момичето стрелна очи настрани към Марин, после спря и притеснено прехапа устни. За момент се вторачи във върховете на червените си пантофки и застина неподвижно в поза, която не изглеждаше особено стабилна.

  Марин вече отминаваше, когато момичето каза:

  - Марине, би ли ми помогнал?

  Марин стреснато се извърна към нея и след кратко колебание отвърна:

  - Познаваме ли се?

  - О, не се притеснявай, нормално е да си ме забравил, все пак пет години минаха оттогава.

  Марин сбърчи замислено чело, като се изчерви леко.

  - Аз бях в „Б” клас, засичали сме се няколко пъти по купони – продължи момичето. - После нашите заминаха по работа в чужбина и аз се преместих да живия при баба си.

  - Да, да, спомням си. Ти се казваше…

  - Хайде сети се де! – подкани го тя и на лявата й буза затрептя чаровна трапчинка.

  - Май… Дани.

  - Е, почти уцели. Името ми е Десислава. Деси.

  - Извинявай, просто…

  - Я стига, за какво ми се извиняваш. Та ние сме се срещали само няколко пъти.

  - Но ти си ме запомнила.

  - Да, защото една моя приятелка беше хлътнала по теб и все ми дърдореше - Марин това, Марин онова. Нали се сещаш?

  - Как се казва тази твоя приятелка?

  - Ей, заклела съм се да пазя тайна – каза тя и му смигна. – А и тя от години си има сериозен приятел, така че няма смисъл да дълбаем на тази тема.

  Марин кимна и се загледа шинираните крайници на Деси.

  - Каза, че искаш да ти помогна?

  - Ами да… асансьорът се развали, а аз живея на четвъртия етаж… Няма да мога да се кача сама. Една съседка ми помогна да сляза, не че ми се излизаше, но просто трябваше да отскоча до пощата Жената отиде на работа и сега няма на кого да разчитам.

  - Разбира се, че ще ти помогна. Да вървим.

  - Съжалявам, че ти губя времето …

  - Не, не, няма проблеми. Как пострада? – попита Марин и се приближи до Деси, която премести патериците си напред и подрипна вдървено с двата крака. Начинът й на придвижване изглеждаше бавен и мъчителен.

  - Всъщност не съм пострадала, от болест е. Коленните ми стави не се смазват добре и изпитвам жестоки болки при ходене. През последната година положението стана нетърпимо.

  - Съжалявам. Дано оздравееш бързо.

  - Благодаря ти.

  Марин търпеливо изчака Деси да се дотътри до входа и отвори вратата.

  - Само искам да ме придържаш, страх ме е да не падна – обяви момичето и пристъпи предпазливо към стълбището, прехвърляйки патериците в лявата си ръка.

  Деси се разкрачи настрани и вдигна левия си крак, стъпвайки на първото стъпало. После придвижи десния си крак нагоре, като се подпираше с ръка на парапета. Марин я подхвана плахо за талията, забил поглед в меката плът, която се подаваше под стегнатите каиши на шините. Деси се приведе напред и добре оформеното й дупе се отърка в слабините на Марин, който веднага се отдръпна, леко засрамен.

  - Дръж ме здраво, Марине! Не се чувствам хич стабилна.

  - Добре. Ако искаш, мога да те пренеса на ръце?

  - Няма да стане. Краката ми се вирват, защото не мога да ги свивам, а стълбището е прекалено тясно, така че ходилата ми непрекъснато се удрят в стената.

  - Явно си пробвала този вариант.

  - Да, един роднина се опита да ме носи така преди време.

  Двамата се заклатушкаха нагоре в гротескно изглеждащ танц. Деси час по час отмяташе косата си назад, шибвайки с нея Марин по лицето. Той не протестираше, даже му бе приятна „милувката” на меките, миришещи на невен кичури. Поличката на Деси се бе набрала нагоре заради разкрачената поза и Марин мерна прашки с цвят бордо, които като че ли се бяха усукали.

  Деси изпъшкваше и кривеше устни при всеки по-силен напън, а Марин усети, че му се приисква да се притисне плътно в заоблените й седалищни части. Слиповете му изведнъж започнаха да му убиват отпред.

  Тялото на момичето, загрято от положените физически усилия, излъчваше приятна топлина.

  Стигнаха до стълбищната площадка и Деси спря да си почине. Дишаше тежко, сякаш бе тичала, а не пълзяла като костенурка.

  - Добре се справяш – подхвърли Марин.

  - Оставят още три етажа. Докато стигнем горе, ще капна съвсем.

  - Защо се премести да живееш тук? Имам предвид на висок етаж?

  - Откъде да знам, че асансьорът ще се разваля през ден?

  - Винаги ли ходиш с тези шини?

  - Не мога да ходя без тях, махам ги само вечер, преди да си легна.

  - Сама ли живееш?

  - Защо?

  - Ами… помислих си, че едва ли можеш да се оправяш сама.

  - Мога да се оправям сама – наежи се Деси. – Само стълбите са ми проблем. Иначе на равното всичко е наред.

  - Учиш ли? Или работиш?

  - Уча, дистанционно обучение. Смятам, когато завърша, да започна работа в кол център.

  Деси тръгна отново. Марин продължи да я оглежда от удобната си позиция на стоящ отзад. При всяка стъпка петата на левия й крак, която бе приятно заоблена и с нежно розов цвят, изскачаше за секунда от пантофката. Гледка, която се стори на Марин много сексапилна.

  - Ти определяш темпото – каза Марин – Ако се измориш, спираш и си почиваш.

  - Ясно, шефе – изчурулика момичето. – Но все пак нямам намерение да ти разбивам целия следобед. Ето вече петнайсет минути се боря с тези стълби.

  - Не се притеснявай. За никъде не бързам.

  - Голям сладур си – каза Деси и отново се заклатушка напред, запотена и със зачервено лице. Марин се възбуди до степен, в която му бе адски трудно да сдържа нагона си.

  - Марине, вече започваш да ми убиваш отзад. Явно съм те заинтересувала. А преди пет години дори не ме забелязваше. Хайде, отключвай шините при колената, за да стигнем по-бързичко горе. Вярвам, че нямаш нищо против да се повъргаляме в леглото.

  - Ама нали ставите ти… - изпелтечи смутеният младеж.

  - Я стига, това е просто обикновен трик за привличане на вниманието, като всички други.