Зимната нощ от часове беше обхванала северните земи на континента. Студът беше стегнал в хватката си атмосферата и я правеше да изглежда застинала и ясна като стъкло. Някъде високо из газовете един сноп влага кристализира и се превърна в красива малка снежинка, която бавно полетя надолу, заобиколена от множество посестрими. Отначало тя се носеше леко и спокойно, необезпокоявана от нищо по своя път. Но като стигна по-ниските слоеве една голяма метална птица, която много бързаше и шумеше с крила, мина толкова близо до снежинката, че тя се завъртя във всевъзможни кръгове, спирали и фигури и дори толкова се обърка за миг, че взе да пада нагоре. Още малко се лута насам-натам малкото бяло кристалче, но се успокои и пак пое тихичко по стария си път. Така се носи още известно време и ако имаше очи, вече щеше да различава контурите на човешкия релеф отдолу - градове, села, ниви и пътища се простираха из цялата шир на континента. Но мъничето не се интересуваше от нищо друго, освен от волния си танц из пространството. И тя толкова добре се справяше с него и така се заигра, че забрави за другите себеподобни около себе си и не щеш ли се удари в една съседка. От удара, там, където се бяха допряли двете снежинки, се отчупи по едно кристалче от всяка една, сплоти се и се задържа в едно като по чудо, образува трета снежинка и на свой ред започна своя танцуващ полет. Двете потърпевши се усмихнаха една на друга, направиха по един поздравителен кръг и всяка пое в своята си посока. Нашата малка бяла приятелка потанцува още малко, след което беше подета от лек ветрец и се отправи с нов, забързан танц към неизвестното. Но и вятърът не носи кристалчето задълго, защото един дървесен клон я забърса и отклони за едно с цяла дузина другарки към замръзналата земя в подножието на дървото. И тогава, секунди преди да се присъедини към натрупалите се в пряспа стотици сестри, снежинката беше огряна от една далечна звезда, чиято светлина току в същия миг пристигаше, запъхтяна от далечното разстояние в космоса, на същото място като кристалчето. В този момент околното пространство се озари от безбройните отблясъци, хвърляни от всяко едно ръбче, пукнатина и ъгълче на ледените скулптури, съставящи снежинката. Ако времето можеше да спре в този прекрасен момент, щеше да запамети уникалността и неповторимостта на природната красота и безбройните форми и краски, в които тя се явяваше. Но то имаше други планове и заедно с гравитацията прекъсна мига на възхвала, а малката снежинка леко кацна при милионите кристалчета от новия й дом.