Росен с удоволствие се смееше на вицовете за новобогаташи, макар че той също принадлежеше към тази категория. Беше развъртял голям бизнес и около него винаги се говореше за пари. Ние сме приятели още от училище. След това наистина, с течение на времето, дружбата ни ставаше все по-малка, особено покрай неговия бизнес, но той се стараеше да не забравя старите си приятели.
Винаги съм знаел, че Росен ще стигне далеч. Беше златен медалист в училище, беше спортист, четеше много книги, в разговорите можеше да развие всякаква теория. Той никога не си поставяше за цел да бъде пръв, при него нещата просто се получаваха. Още в младежките години, Росен си имаше собствен автосервиз. Наемаше момчета от училище, а в петъците пиеше бира с тях. Момичетата също го обичаха. Как да не го обичат, като в него бе съчетано всичко, за което можеше да си мечтае една жена.
С Маргарита Росен се запозна в Созопол. Извика ме да пием по водка, но по пътя видяхме някакви момчета, които бяха устроили полет с балон. Ние двамата наехме балона за два часа, купихме шампанско и се канехме да полетим. В този миг срещнахме две момичета. Така той намери съдбата си. Маргарита беше дяволски красива дори в одърпаните си дрешки, сандалите демоде (които бяха купени най-вероятно от пазара) и с изкуствените бижута. Натурална блондинка с тъмни печални очи и глас на страстна любовница. Дългите ú крака и сладкото ú личице допълваха пейзажа. Когато видях как се гледат с Росен, веднага разбрах, че няма какво да правя сред тях и хванах другото момиче под ръка. Честно казано, на мястото на Маргарита, от нас двамата, аз също бих избрал Росен. Полетът с балон накара Маргарита да изпадне във възторг. Приятелката ú дори не смееше да погледне надолу, а Маргарита крещеше от удоволствие. През цялото време тя повтаряше: ''Така исках да летя... така исках!'' Росен каза
- Сега ще летим заедно!
Росен по-добре от мене знаеше да лети. Той беше по-добър във всичко - в работата, в разговорите, в удоволствията... вероятно и в любовта. Вярвах, че на Маргарита ще и бъде добре с него, той веднага се погрижи да я опакова. На следващата ни среща, тя беше не в долнопробните си сандали, а с изящни маркови обувки, шията ú бе украсена от скъпи бижута... а много скоро те двамата ходеха на почивки из екзотични острови. След време снимката ú излезе на корицата на лъскаво списание, дори започна да работи в частна телевизия като асистент... за свое нещастие, както се оказа...!
Там тя срещна един писател. Ако се съдеше по всичко, всенародната слава явно нямаше да застигне този ''творец'', но писателят на име Явор, който омота главата на Маги, не знаеше това. Явно този Явор имаше някакъв особен чар или поне така мислеха всички. Веднъж Росен ме помоли да занеса компютъра на Маргарита до апартамента им. Аз го занесох, влязох през вратата, държейки скъпата вещ в ръцете си. Нещо ме беше смутило и разтревожило. На килима имаше някаква статуя на едно джудже с пистолет в ръка. Маргарита каза, че ú е подарък от Явор. Тя беше изнервена и напрегната, ходеше напред-назад без да се спре. Каза ми, че след като са се запознали с Явор, той я е завел да ядат сандвичи за нейна сметка, след това си я е докарал и ú изпратил това джудже. Чудното човече трябваше да бъде разкарано преди Росен да се върне.
- Ще го кача на такси - каза Маги.
Тя събра малко храна за Явор, взе малко дрехи, грабна джуджето и тръгна. След два часа чакане разбрах, че тя няма да се върне. В полунощ се прибра Росен. Обиколи стаите, попита ме къде е, след което седна на съпружеското огромно легло. Той я обичаше, а тя обичаше да лети през нощта!
- Знаех си, че ще си отиде - каза той.
- Защо? - попитах... а той само тежко въздъхна и повтаряше: ''Знаеш ли каква беше тя, знаеш ли какво я правех аз на този креват? Глупости! Не аз нея - тя мен! Какво ú липсваше!?... Такава вече няма.
Аз мълчах. А и сам не знаех какво ú е липсвало. Тя, дългокраката, си тръгна с едно джудже, за да отиде при непризнатото величие Явор. Мина половин година, откакто тя си беше отишла, но Росен не се беше примирил. Аз не му казах, че веднъж съм посещавал Маргарита, защото тя ме беше поканила на някакво купонче в апартамента им (неин и на Явор). Домът изглеждаше като хибрид между публичен дом и казарма. Онзи - писателят, пиян и немит от доста време, се търкаляше на дивана, а Маргарита оправяше мазните му коси. Из другите стаи беше пълно с мутри и курви.
- Нима го обичаш? - попитах аз Марго... а тя не ми отговори, просто ме погледна с празен поглед.
След минути Явор доведе в апартамента още една жена, също като него, пияна и грозна. Беше казал на Маргарита, че тази новодошла ще бъде третата (трета не за по чашка, а в леглото). Това накара Маргарита да прогледне и да се отврати от заобикалящата я реалност. Отново се върна при Росен, а той я прие и беше неизмерно щастлив. Не му казах за случката на купона, може би постъпих правилно. От радост той подари на Маги чисто ново лъскаво червено ''Пежо'' и отново я заведе на остров, както преди. И после с утроени сили започна да прави пари...
''Тя е станала някак различна, никъде не иска да ходи, мълчи, пуши, пуши, мълчи, а колата кара като бясна. Когато загасим лампите вечер, застава до прозореца, отваря го и гледа нанякъде, страхувам се да не би да отлети'' - веднъж ми сподели Росен, а аз го успокоих, че тя вече се е налетяла. Връщайки се от Росен видях недалеч от техния апартамент, разбитата ограда на училищния двор. На пътя святкаха мигачите на катастрофиралата кола. Сърцето ми заби тревожно. Затичах се.
- Мъртва е, а цигарата още гори - каза мъжът, зад чието рамо надничах.
Аз познах жената зад кормилото, в чиито окървавени устни димеше угарката. Потрошеното ''Пежо'' също познах - беше и подарък от мъжа ú, от моя приятел. Значи Маргарита все пак беше отлетяла. Изглеждаше сякаш се опитва да разгледа нещо с широко отворените си мъртви очи. Значи Росен все пак не бе могъл да я задържи. Светлините на града я примамиха надалече. Къде ли отлетя този път?!
© Руси Todos los derechos reservados