Полковникът 

                                                     (чикагски историйки)

Имаше един старшина – радист от поделението в село Равнец. Когато България съкращаваше армията си, разформировали частта му. Човекът останал без работа и тук-там, решил да си намери такава в Америка. Купил си виза (тогава визата се купуваше с връзки), билет и... здравей Америка, аз съм тук.

Срещнах го у Дизела. Тъкмо обядваха и разговаряха как работел на един строителен обект, но работата била много тежка. Изглеждаше смутен и уплашен. Намираше се в затруднено положение. Както казват емигрантите“... не ще  да остава, но за връщане и дума не може да става”. Опитал тук, опитал там, но старшина бил човекът – никога не бил работил тежка работа.

Беше симпатичен, веселяк, приказваше много. Като пийнеше,  разказваше разни истории и хвърляше едни големи “бомби”, едни невероятни случки с танкове, самолети и всякакъв вид бойна техника. Донка – жената на Дизела весело хихикаше и го закачаше:

- Хайде де, посмали малко!

Това още по силно разпалваше старшината и той с геройски блясък в очите отвръщаше:

- Така беше бе, Донке. Кълна се, така си беше.

Наш човек. Какво да го правиш. Имах една позната – полякиня, която ни помогна да му намерим работа от една полска агенция за гледане на стари хора. Той говореше малко руски, та се разбираха с поляците. Обясниха му какво трябва да прави и го пратиха да гледа един старец – ветеран от някоя американска война (не зная колко войни са водили американците).

Идеална работа за мен – хвалеше се старшината. За нищо не давам и цент. Бухай парите в банковата сметка и това е. И английски ще науча покрай дядката.

Храната и квартирата му бяха осигурени – живееше при стареца и храната му беше безплатна. Това бе най-доброто, което можехме да направим за него.

 Видях старшината отново след около година. Беше напълнял, видимо спокоен и сигурен. И следа не бе останала от онзи смутен и объркан човек.

- Хей, нашите. Какво правите бе, моите момчета?

Бяхме с Наско. Спогледахме се кого нарича “момче”. И двамата си бяхме мъже.

- Старши, кажи кого нарече “момче“, че да те почерпи – засмя се Наско.

- И двамата сте момчета.  Я какви сте симпатяги.

Старшината се покашля и поде авторитетно.

- Нека да ви помоля нещо. В агенцията за работа и навсякъде съм казал, че съм бил полковник. Моля Ви, не ме излагайте. Наричайте ме “Полковника”.

С Наско се спогледахме учудено.

- Дадено бе, Полковник – отвръщам сериозно. Ако искаш и генерал можем да те произведем. Само че, трябва да купиш една бутилка Джони Уокър и пакет печени бадеми. Леда ние ще си го донесем и ще отпразнуваме събитието. При нас всичко е точно. Няма нужда и молба за повишение да подаваш – продължавам в същия дух.

Наско едвам се одържаше да не се засмее.

Полковникът ме изгледа с възхищение и рече:

- Леле, каква идея ми даде. Ще ви поканя на гости у дядката. Ще вземете Дизела, Динката и Цецо и заповядайте. Лудо парти ще си спретнем. Дедито е много наш. Много ще ви се зарадва. Спокойно сега. Аз ще ви потърся, когато съм готов. Чакайте моята заповед. Хайде сега със здраве, че много бързам.

 Здрависахме се набързо и се разделихме.

- Нашият човек здравата е изпушил, не мислиш ли? - промълви Наката.

- И на мен така ми прилича. Много здравата е изплискал горкият. Ден и нощ затворен с някакъв откачен старец... с какъвто се събереш... такъв ставаш.

Не се мина и седмица и Дизела ми звъни и се смее.

- Стягайте се да ходим на гости на Полковника. В събота ни чака. Седем да сме на линия. Такава е заповедта.

В събота купихме пиене, мезета, взех китарата и потеглихме с микробуса на Дизела. Той си беше записал адреса а Наско му бе навигатор.

Навлезохме в квартал с богаташки къщи. Един прекрасен район с много зеленина. Спряхме пред един средно голям дом. Полковникът мигом изскочи от къщата и отвори вратата на гаража.

- Влизайте! Не трябва никой да види колата отвън. Децата на дядката са на почивка, но все пак... врагът бди (полковникът предпазливо се огледа). Съседите са големи гадове. За най-малкото звънят на полицията. Обаждат се и на сина му за да го информират кой влиза и кой излиза от къщата (дядката имаше син и дъщеря).

  Влязохме в голяма стая. Всичко бе подредено и чисто по военному. Започнахме да нареждаме масата. Полковника се беше подготвил с чудни мезета от риба, червено вино, уиски, бадеми и така нататък. Рибата беше майсторски приготвена и сервирана. С една дума – празник.

Партито започна да набира сила. Динката беше здраво прегладнял. Дизелът наблягаше на уискито. Цецо ме дърпа; ”Братчед, вземи китарата, да си изпеем една песен.”

- Да бе, вземай китарата. – провикна се Наско и се приготви да барабани по масата.

- Чакайте малко да я настроя – мъча се да чуя тона в суматохата.

По едно време полковникът изчезна, за да се появи след малко облечен във военна униформа. На пагоните му грееха излъскани звезди на полковник.

  - Вижте болтовете! – гордо посочи звездите. Знаете ли какво обикаляне по трифовете падна докато ги намеря.

Трифтове наричахме магазините са вещи втора употреба. В тях можеш да намериш от копчета до последен модел дрехи. Цените са почти символични. Дизела казваше:

- Никога не купувай от трифта повече от една вещ – тази която най-много ти харесва. Иначе трифта ще се прехвърли у вас.

И това бе самата истина. Познавах хора накупили купища безполезни неща само защото са евтини. В последствие ги изхвърляха и вещите отново се озоваваха в магазина за употребявани стоки.

- Полковник, къде е дядката, който гледаш? - извика Дизела.

- Спи. Оставих го да си почине за да е свеж за партито. Като се събуди ще дойде.

Не се мина много време и на вратата се появи старец седнал в инвалидна количка. Беше облечен във военноморска униформа. На раменете му – капитански пагони. На куртката му се поклащаше медал. Изведнъж всички онемяха. Настъпи странно мълчание. Всички очакваха реакцията на дядката. Той изгледа високомерно всички, козирува и извика бодро на чист български език:

-  Господин Полковник, разрешете да остана.

-  Разрешавам  - на свой ред изрева полковникът, отдавайки чест. Заповядайте, господин капитан.

Той хвана внимателно количката и премести стареца на централно място от тясната страна на масата.

-  Господа, позволете ми да ви представя своя ординарец капитан Джеймс Арчър, служил в армията на негово величество... американския президент.  – праскаше на развален английски полковникът.

Дядката се изкиска весело, намигна и посочи бутилката с уиски.

- Господин капитан, Вие знаете, че Ви е забранена употребата на алкохол, но като се има в предвид вашите заслуги, аз ще налея във вашата любимата чаша ограничено количество от любимото Ви питие.

Продължавайки театъра полковникът измъкна една малка чашка и му наля уиски сложи лед и допълни със сода.

-  Господа ,да пием за здравето на капитан Арчър. Наздраве!

Ние отпихме и заръкопляскахме. Дядката си сръбна алкохол с беззъбата си уста и весело се поклони. Театъра му харесваше. Беше му много кеф да се види с нови хора. Затворен в дома си, прикован към инвалидния си стол, животът му минаваше между четири стени. Хубаво му беше да гледа весели хора – пеещи, спорещи, говорещи на развален английски. Всеки искаше да му каже по някоя дума, сякаш той бе една жива играчка. Това му доставяше удоволствие. Приятно му бе да е център на внимание.

-  Полковник, защо капитан Арчър е с бяла военноморска униформа, а ти си със зелена ?

-  Ами не намерихме в трифта зелена с неговия размер. – сериозно отвърна полковникът. Знаеш ли какво търсене падна?! А медала го купихме за днескашното парти.

  По едно време дедето извади кутия пури. Почерпи всички, но никой не пушеше, освен него и полковника, който гордо отбеляза:

- Докторите са му забранили да пуши, но ние си палим една-две пурички седмично. И уиски си пийваме... по малко. Играем табла. Научих го да играе сантасе. Добре си прекарваме.

 Вместо полковникът да научи английски, капитан Арчър фъфлеше по някоя българска дума и гордо се покашляше.

Пихме, пяхме – на български, на английски. Дядката пя и се весели с нас. Беше на върха на щастието си. На края заспа изморен и ние си тръгнахме.

На връщане в колата си мислех колко странен е живота. Съдбата бе събрала да живеят заедно двама души от двата края на света. Еднакво откачени, живеещи си в някакъв техен свят на военни, самолети и танкове, герои и медали, те прекарваха времето заедно и се чувстваха щастливи.Затворени заедно те се бяха превърнали в две деца. Естествено по-здравият “полковник” бе взел приоритета в тази игра и се грижеше за болния си другар. Другият приемаше това за нормално и се бе задоволил със званието капитан. Една откачена история с двама смахнати армейци. Двама души живеещи в симбиоза. Затворени в една система, единият помагащ на другия финансово, а другият от своя страна помагащ физически, сякаш бяха се срещнали точно в правилния момент и се разбираха отлично.

Децата на дядката плащаха на нашия човек да се грижи за него. Свободни пари не даваха на възрастния си родител, но дедето си имаше банкова сметка от десетина хиляди долара, за която знаеха само той и полковникът. Ползваше я да си купува уиски и пури. Той бе почти на 80 години и искаше да си изживее живота по свой начин. Децата му не бяха съгласни с това. Те му забраняваха да пие, да пуши, сякаш го подготвяха за неговата 100 годишнина. А човекът си беше инвалид. Много не му оставаше.

Дните се нижеха един след друг. Лятото мина. Зимата – всеки си стои на топло. От апартамента в колата. От колата на работа и обратно. Скука. Само се чувахме с приятелите по телефона и някой път се виждахме с Цецо и Дизела, за да изпием бутилка червено вино.

  Един пролетен ден отивам в едно кафе, където се събират българи и кого виждам!?

 - Как си, полковник?

 - Добре съм, моето момче.

 - Как е капитан Арчър?

Полковникът тъжно наведе глава и навъсено отвърна.

- Децата му го умориха.

Цялата история бе следната:

Един ден сина на дядката направил неочаквано посещение на баща си. Това се случвало много рядко – на два месеца веднъж. За лош късмет заварил армейците да си къркат уиски, пушат пури и играят табла. Толкова се улисали в играта, че не забелязали кога влезнал.

 “ ... като ни видя, лицето му посиня от злоба..”. – промърмори полковникът.

  Естествено, нашият човек бе уволнен а на негово място назначена една петдесет годишна украинка . “... Баба Яга, човече... истинска Баба Яга..” – възмущаваше се полковника. Забранили му да посещава стареца. Оня пък му оставил картата с парите тайно да му купува пури и уиски и да му ги носи. Приятелят ходил един път, ходил втори, но бабата го усетила, казала на сина на дядката и полковникът бил заплашен с полиция. Дядката от своя страна как ли не се молил на децата, какво ли не им говорил – само и само да върне приятеля си, но те били непреклонни. Дедето спряло да се храни, тъгувало по своя човек, изпаднал в депресия и накрая умрял.

- А какво стана с парите? – проявявам любопитство.

- На няколко пъти ги изтеглих всичките и трябваше да му ги занеса, но той умря.

- Не се ли опита да се свържеш със сина.

- Опитах. Щом отвори вратата и ме видя, му идваше да ме разстреля с поглед. Само разбрах, че ако не напусна до 30 секунди, щял да звъни на полицията. Не можах и да отворя уста. Изгони ме като престъпник. Вчера бях на гробището. Хей така... да се видим с дядката. Запалих две пури, оставих едната на плочката му, налях уиски в една чашка и му я сложих до пурата. Толкова ми стана мъчно... разплаках се, братко. Проклетия дъртак... толкова ми липсва. Тъкмо се канех да отпия от шишето и един пазач идва и започва да се кара. Нямал съм право да пия алкохол в парка. Защо, бе? Какво лошо правя? Къде я тази американска свобода бе, брате? Всеки те плаши с полиция. Нито можеш да живееш както искаш, нито можеш да си умреш, като свободен човек. Пикая им и на законите  и на американската свобода.