Помилване
Короната на гордостта ми е обелена... и пропуска - смръзнали капчици... ледено остри.
Забиват се тежко в зениците и смучат - нагарчащи глътки живот.
Всеки път ме пленяваш с образното. И всяка стъпка е виене на свят. Опушени стъкла и призраци с човешки лица... кръжат около бездънните кладенци - извор на прикрити дързости. И похот, облечена в ризница.
Седя и гледам силуета пред себе си. Тъмна сянка. Едва различавам очите отсреща. Интересно как неизконсумираното желание по някого те изгаря цялата. Страстта бавно отшумява, но неутоленият копнеж си остава такъв, остава в теб без значение колко задоволена се чувстваш: никога не е достатъчно. "Копнежът си е копнеж. Водата не го отмива и слънцето не го изсушава..."
Съзерцанието пречиства... и внася топлина във хаоса. И грубостта съблича маската. И боите се разтичат - напуснати. Съблазън крие всеки избор. Ти дойде като повикване. Душата си сгодих за утопичното... за стъклено красив пиедестал. Ще пречупя гръбнака на подсъзнателното. А годежният пръстен се превърна в окова... и скърца ръждиво, безпътно...
Паметникът на заблудата свален е. Не обичам мраморни загадки... а прозорливост, скрита в къдриците. Намекваш ли за близост или...? Пак тълкуванията са погрешни?
Примката я срязах, с ледната кама на обесените чувства. Зовът се изражда в изкупление... обричам го на безпосочност. И на жажда за изгнание.
Ще си открадна късче страст от миналото. Неутолена. Стенание ще бъде всяка крачка. Задушена. Ще поробя копнежните ти зародиши... а докосването с изпръхналите устни ще е милостиня...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Ралица Стоева Todos los derechos reservados
