Короната на гордостта ми е обелена... и пропуска - смръзнали капчици... ледено остри.
Забиват се тежко в зениците и смучат - нагарчащи глътки живот.
Всеки път ме пленяваш с образното. И всяка стъпка е виене на свят. Опушени стъкла и призраци с човешки лица... кръжат около бездънните кладенци - извор на прикрити дързости. И похот, облечена в ризница.
Седя и гледам силуета пред себе си. Тъмна сянка. Едва различавам очите отсреща. Интересно как неизконсумираното желание по някого те изгаря цялата. Страстта бавно отшумява, но неутоленият копнеж си остава такъв, остава в теб без значение колко задоволена се чувстваш: никога не е достатъчно. "Копнежът си е копнеж. Водата не го отмива и слънцето не го изсушава..."
Съзерцанието пречиства... и внася топлина във хаоса. И грубостта съблича маската. И боите се разтичат - напуснати. Съблазън крие всеки избор. Ти дойде като повикване. Душата си сгодих за утопичното... за стъклено красив пиедестал. Ще пречупя гръбнака на подсъзнателното. А годежният ...