ПОМНИ  СМЪРТТА!

 Отдавна трябваше да напиша нещо за пандемията и как тя ми въздейства, но все не можех да започна. Пък и не знам дали си струва, само аз ли съм потърпевша, само мои близки ли боледуват и умират, изобщо, само аз ли не трябва да забравям за смъртта...И това, че работя в ковид отделение не е нещо кой знае какво, толкова хора сега работят на такива места. Пък и хората умират не само от ковид.

  Не съм предполагала, че на моята вече почтена възраст, в края на кариерата си, ще се боря с една нова , потенциално фатална заразна болест, вместо да си преглеждам кротко и тихо  познатите ми до болка хроници с астми, бронхити и пневмонии. Можех просто да напусна, едва ли някой ще ме осъди, наистина, аз съм лекар и имам дълг към обществото, но все пак, карам шестдесет и осмата си година. Но тогава вътрешното убеждение, че съм дезертирала и съм изоставила хора, които разчитат на мене, нямаше да ми даде мира, гордостта и себеуважението ми щяха да са непоправимо наранени и дори смачкани .

   Дали се страхувам? Избягвам да мисля за това, просто отхвърлям всяка мисъл, която може да е доведе до неистовия, първичен страх от болестта и неминуемата смърт. Дори ваксинацията, на която се подложих, не внесе успокоение, всъщност, заздрави наличния ми фатализъм. Каквото е писано...

  Дотук бях написала преди повече от месец.Имах намерение да разкажа за смъртта на колегата ми, но се случиха и други неща, друга смърт, все пак , хората не умират само от ковид, както вече казах.

  Всъщност, от смъртта на колегата С. изминаха вече пет месеца. На вратата на болницата некрологът си стои, понякога го споменаваме, дори заместник му назначиха...Животът си върви, ще кажете, за умрелия само добро или нищо. Всъщност, и да не беше тази сентенция, за С. може да се каже само добро. Всяка сутрин идвах с него на работа със служебната кола. По пътя си говорехме за какво ли не, най- вече за семействата ни. Той беше дошъл в България от далечен Йемен на деветнадесет- двадесет години да учи медицина. Завършил, създал семейство с българка, има две прекрасни деца. Веднъж ме попита:

-Доктор Канева, ти мислиш ли си за болните, когато се прибереш в къщи? Защото аз постоянно мисля какво съм направил, какво мога да направя, дали не съм сгрешил...

   И тогава аз го излъгах.

• Не, доктор С., в къщи си мисля за други работи. Когато станеш на моите години, ще разбереш защо.

 Той можеше да ми бъде син, майка му е на моята възраст. Но никога няма да стигне моите години. Зарази се с ковид от един друг колега, по- възрастен и от мене, който се оправи и сега все още работи. Заболяването започна драстично, после уж се стабилизира докато...

-Доктор С. почина, посрещна ме санитарката, когато идвах на работа.Бях като гръмната. Знаех, че е много зле, но в противоречие с всякаква логика, се надявах да стане чудо . Правеха му всички неща, които изобщо се правеха на болни с ковид- скъпи антибиотици, плазма, антикоагуланти...

-Доктор Канева, аз ще умра ли? – беше ми звъннал по телефона малко преди да се влоши фатално. По- късно разбрах, че е задавал тоя въпрос на всички от персонала.Но дълбоко в себе си е бил убеден, че няма да се отърве. Мисля, че всеки знае , че ще умре преди това да стане, въпреки успокоенията на околните, въпреки инцидентните просветления, това е последното познание, което ни е дадено.

- Доктор Канева, аз много обичам доктор С.!

  Сестра И. беше седнала до мене, леко пияна, на последното фирмено парти преди да започне пандемията.

-Всички го обичаме, И.

-Но аз много го обичам!- настояваше тя.

 Тогава разбрах, че казвам една известна на всички истина, а именно, че колегата се радва на обичта на всички. Той беше популярна личност и наистина го харесваха заради чувството му за хумор, неспособността да се сърди , заради отношението му към болните...А също и заради мекия арабски акцент, дори и заради неразбрания почерк.

-Доктор С., казвах му, по- добре да го беше написал на арабски, сигурно щях да го разбера по- добре...

  Той не се сърдеше, смееше се и ме цитираше на другите.

• Доктор Канева каза, че е по- добре да пиша на арабски!

 Говорехме си за религия, той беше дълбоко вярващ мюсюлманин. Търсехме общото между двете религии и го намирахме. Според него, майка му не искала той  да отива да работи в Йемен, защото , ако доведял сина си там , ислямистите можели да го вербуват. А на него му беше мъчно за семейството му, особено за майка му. На почтена възраст баща му си взе втора жена, но много бързо разбра, че тя го използва и се разделиха. Поне разводът е много лесен в мюсюлманските страни!

  Какво ли е било на майка му да не може да го види за последен път, да не може да се прости с него или поне да поплаче на гроба му! Всъщност, никой не се прости, беше погребан в затворен ковчег при специални условия.

  След няколко месеца, главната сестра реши да почерпи за рождения си ден . В бившия кабинет на С. Се наредиха пици, торта, сладки. Понечих да си налея кола в пластмасова чашка и тя изведнъж залепна за ръката ми! Никога не беше ми се случвало, опитах се да я махна, но тя упорито се залепваше отново. Показах я на хората около мене, а наум си казах:

„ Май С. се шегува с мене от отвъдното! Знае, че много- много не пия кола , но сега иска да го направя!“

  Успях да си налея кола и да я изпия, чашата повече не залепна за ръката ми. Вероятно такива мисли не отиват на един лекар, но  изненадата да влезеш във връзка с мъртвия си струва няколко глътки безалкохолно.Той не пиеше алкохол, както казах, беше вярващ мюсюлманин, също така и не пушеше.

   Може би нямаше да напиша това, ако няколко дни преди Великден не почина близката ми от ученическите години приятелка В. С нея пътищата ни се разделиха много отдавна, след гимназия тя отиде да учи в София, а аз във Варна и се виждахме много рядко. Беше преживяла една операция за рак на дебелото черво и се беше оправила, когато  й установиха другия рак, убиецът на жените в съвременната епоха, този, който се намира на една от осем българки- рака на гърдата.

   Първата операция беше частична, квадрантектомия и няколко години минаха спокойно. Може би си е мислила, че се е отървала, когато се появи отново и се наложи да махнат цялата гърда. Оттогава започна една безкрайна поредица от химиотерапии, лъчетерапии, някакви експериментални лечения, всичко, което можете да си представите като лъч надежда за оздравяване, надежда за живот. Вярвах, че ще се оправи, знаех какъв е борец въпреки деликатната си фигура и чувствителност.

       Не си спомням някога ние двете да сме се карали, а бяхме всеки ден заедно като ученички. И мога да твърдя, че това не беше моя заслуга. Понякога имахме несъгласия, но ги разрешавахме, не търсехме някой да победи непременно и затова успявахме да се разберем. Беше времето, когато много се четеше, когато се търсеха други източници на информация освен официалните...Беше времето на Пражката пролет, на зараждането на дисидентството в Съветския съюз. А у нас? За това нямаше никакви данни и ние мислехме, че в България нищо не става.

    В. ми помогна да разбера проклетото разлагане на многочлен по математика, защото на нея тази наука й вървеше много повече, отколкото на мене. А аз имах  празноти въпреки шестиците от предишното училище. Тя ме научи и да ходя бързо, беше по- висока от мене и краката й по- дълги, съответно, крачките по- широки от моите. Споменах ли за очите й? Имаше най- красивите тъмни очи, които съм виждала, приличаше на баща си и неговия род. Бяхме облечени в униформените поли и блузи, с груби обувки с нисък ток , не съществуваше сегашното съперничество за дрешки и грим. Тя ме беше защитила, когато искаха да ми намалят поведението, всъщност, не само тя, а и други, затова се разминах само с мъмрене. Намалиха го в единадесети клас за неносене на униформа и нарушаване на вечерния час. Но това не беше в състояние да ме разстрои, родителите ми , благодарение на нейното мълчание, дори не узнаха, че може да не се дипломирам. А за нея не беше от значение дали е с униформа или не.

  Веднъж откраднах заради нея. Беше пропуснала да си завери купон в стола и аз взех една супа допълнително. Но готвачът ме беше видял. Дойде при нас и много меко ме попита защо съм го направила. Мълчах , някак си не исках да излезе, че съм го направила заради друг човек. 

     В. не докосна супата. Каза, че не обичала такава. Може и да беше така, а може би не искаше да се възползва от кражбата ми. Така и не я попитах...За себе си дали бих откраднала? Не знам, но едва ли.

    Искаше да бъде учителка. Смяташе, че няма да допуска грешките на нашите учители. Наистина стана учителка, въпреки че завърши инженерство. Знам, че беше добра, никой не ми е казвал, но аз знам.

  Не вярвам Отвъдното да дели обитателите си на християни и мюсюлмани. Ако изобщо съществува. Може би е просто в паметта ни за починалите. Ако е така, двамата – доктор С. и В. са на едно място и ще бъдат поне докато съществувам като мозъчна дейност.

   Веднъж, когато още родителите на В. живееха в нашия град, не бяха се преместили в София, отидох у тях да им занеса едно писмо от ТЕЛК. Те точно обядваха, сложиха и на мене . Баща й каза:

• Видя ли, значи ненапразно съм купил още една риба, ето, че Нели дойде.

   Имаха ме като свое дете, както и моите родители се отнасяха към В.

       Някога, когато още бяхме ученички, баща й идваше у нас, черпеха се с моя баща и той пееше. Баща ми се опитваше и той да приглася, но уви, пееше фалшиво. А бащата на В. имаше много хубав глас и пееше чудесно стари градски песни.

  Но това са събития, които се случиха преди мтного години, последният път, когато говорих с В. , на рождения й ден, тя се задъхваше докато говори. Сподели, че синът й обещал да има внуче и от него. Вероятно вече е намерил правилния човек, но майка му не дочака радостно събитие .

  А веднъж С. ми каза:

       - Ти ще отидеш в рая, защото много се грижиш за майка си!

       -     Но това е мое задължение, всеки би го направил!

          -Не, не, ти ще отидеш в рая!

      Може би имаше предвид, че неговите родители са много далеч и въпреки че им изпращаше пари, не можеше да се погрижи за тях по обичайния начин, далече е и не могат да си общуват като близки хора, освен по телефона.

  Не знам дали винаги помня смъртта, но хората, които са починали остават в паметта ми и често си прехвърлям спомени с тях. Все още не мога да свикна, че и занапред ще губя близки и приятели, а вече изгубих доста...Моля се Бог да ми прости грешките, които допуснах с тях и които не мога да поправя.Не се питам какво бих направила, ако имам втори шанс, ако животът ми се повтори, защото е прекалено нереално дори да го мисля...Сбогом, мои мили, сбогом и понякога се връщайте в спомените ми , в съня ми преди да напусна и аз тоя свят...Нека това „Сбогом!“ не прекъсва хубавите чувства, които имахме, в живота, който е вече минало...