Отдавна трябваше да напиша нещо за пандемията и как тя ми въздейства, но все не можех да започна. Пък и не знам дали си струва, само аз ли съм потърпевша, само мои близки ли боледуват и умират, изобщо, само аз ли не трябва да забравям за смъртта...И това, че работя в ковид отделение не е нещо кой знае какво, толкова хора сега работят на такива места. Пък и хората умират не само от ковид.
Не съм предполагала, че на моята вече почтена възраст, в края на кариерата си, ще се боря с една нова , потенциално фатална заразна болест, вместо да си преглеждам кротко и тихо познатите ми до болка хроници с астми, бронхити и пневмонии. Можех просто да напусна, едва ли някой ще ме осъди, наистина, аз съм лекар и имам дълг към обществото, но все пак, карам шестдесет и осмата си година. Но тогава вътрешното убеждение, че съм дезертирала и съм изоставила хора, които разчитат на мене, нямаше да ми даде мира, гордостта и себеуважението ми щяха да са непоправимо наранени и дори смачкани .
Дали се страхувам ...