ПОМОЩ!!!
ОТКРОВЕНО ЗА ИРИНА
„...ДОЧЕТЕТЕ ДОКРАЙ, ТЯ Е САМА!!!”, моля ви!
Наскоро беше рожденият ми ден. Преди около две седмици. Никога няма да го забравя! Пожелавам си да остане единственият ми такъв! Различен ден, запомнящ се. Пропътувах много километри, бях с много хора, със семейството си, с близки, познати. Видях и морето, това черно море, което обичам. Сутринта сестра ми ми постави едно кръстче на гърдите. Потеглих с него. Имах нужда от вяра. На път. Към морето и хората, които не исках да виждам по този повод. Не знаех как ще ги погледна, как ще им приказвам. Очаквах на гарата да ни чака братовчедка ми. Бяхме седем човек от семейството ми. Влакът спря и ние стъпихме на перона. Заоглеждахме се за братовчедка ми – 39 годишна жена. Очите ни срещнаха племенницата й, носеща нейното име. Черни, дълбоки, тежки очи на 15 годишно дете. Отивахме да изпратим майка й, да си вземем последно сбогом. Тя ми беше връстница.
...Моля да ми простите, че ви рисувам всичко това. Бих могла да напиша разказ или есе, но не желая да се възползвам от подобни превратности на съдбата. Това не е разказ, а писмо, към всички ви. Вчера получих писмо от приятелка. Страшно писмо, писмо на човек в безизходица, човек, който не намира сили да победи болката да живее, да намали болката да живее. Не говоря за физическа болка. Писмо, в което е нейният писък, че не иска да живее, че не може да живее... Искам да ви разкажа за нея, сега, не после, когато е късно. Искам да ви помоля, защото знам, че думите не решават проблеми, но понякога дават сила – ДОЧЕТЕТЕ ДОКРАЙ, ТЯ Е САМА, така като мнозина от вас са били. Вместо коментари, едно писмо „за Ирина” на моята поща ще означава много за нея. И за мен. Защото не искам да преглъщам пак сълзите си, гледайки отстрани връстник за последно сбогом. Може би това е НАШИЯТ НАЧИН ДА Й ПОМОГНЕМ. Съвсем прост и обикновен. Надявам се Админ да разбере, защо вместо лично творчество търся диалог с вас. Много от разказите в откровения са споделени мисли, преживявания.
Ще ви разкажа простичко за нея, с обикновени думи. Тя е на 33. слаба, невзрачна, не защото е грозна, а защото се е свила в себе си. Не си вярва. Не се обича. Мрази се до болка. Повече от болка. Има дивни зелени очи, когато се смее. Младежки дух. Може да изтърка подметките си от разходки и тичане, да прескача огради, да се радва като дете на дърво или облак. Животът й е пълен с неудачи и това я събаря, макар, че за мен е най-силният човек, когото познавам. Понякога се оказва, че най-силните приятели са непоклатима опора за нас, но за себе си оставят единствено саморазрушителната си сила. Разведена, с дете, за което мисли, че е недостойна, защото болката от живота я е довел до опит за самоубийство пред него. Непростимо. Така ли мислите? А аз не мисля така, защото я познавам колко съвестен и всеотдаен човек е. Представям си каква болка трябва да преодолява, за да я доведе до това. Казват, самоубийството е диагноза. Може би, на обществото обаче. Защото ако човек е достатъчно силен да не стигне дотам, обществото го обича. Ако му се случи, се обръща срещу него. Така са сторили близките й. Една непрекъсната вина. До болка. Само който го е преживял, може да усети тази болка. Задължена е на всички. Всички правят жестове за нея – родителите й – да я подслонят, натрапвайки й непрекъснато вината, съпругът й, който й дава време една година, да преодолее това състояние, но я наказва като се разделя с нея и й взема детето, психиатърът, който директно й казва, че един ден ще свърши наистина със себе си... И никой, който да я обича. Да я държи за ръката или да я прегърне майчински. Да я накара да се чувства ценена, защото тя има огромна душа. И когато става дума за човек, който е чувствителен, самокритичен, комплексиран, няма работа, а само хиляди поводи да се чувства зависим, виновен и провален... Трудно ми е да пиша, мислех, че ще ви разкажа много неща за нея, боли само да си мисля за живота й. А съм далече. Не мога да я повикам поне за час да побъбрим, да се поразходим, да се посмеем. Мислех направо да ви оставя писмото й, да го прочетете, но е грозно от моя страна, пък и няма смисъл. Писмо, в коеот душата й крещи... Няма да забравя два момента с нея – най-хубавия и най-страшния. Бяхме на един курс заедно. Преди изпита, отново неуверена в себе си, тя изпадна пред очите ми в онова състояние, в което ми е написала писмото си от вчера. Група от курса се разхождахме. По едно време я изгубихме. Тя често се отклоняваше, спираше да потича или да поспортува. После ни застигаше. Започваше да се смрачава, а бяхме в един отдалечен от града парк. Започнахме да я търсим. Беше слязла до реката и когато я видяхме – тънка тъмна сянка, тя не беше на себе си. Слязох при нея, а тя хукна в обратна посока. Никога не ни беше карала да я чакаме или да се притесняваме за нея. Тя е от хората, които не обичат да правят впечатление, да създават грижи, да ангажират със себе си другите. Настигнах я и я хванах през кръста. Илина се дърпаше подивяла, това не беше тя. Уплаших се. Цялата в конвулсии, разплакана, в един от ония моменти, в които самоомразата я раздира и за които ми беше говорила. Страшен момент. Небето потъмняваше. Реката на крачки от нас. Аз я бях хванала с все сила, а тя ме влечеше към реката... ЗНАМ, МИЛА, КОЛКО МНОГО БОЛИ. ИСКАМ ДА ТИ КАЖА, ОБИЧАМ ТЕ. Макар, че не мога да направя нищо. Макар че съм така далече. Обичам те, но мога само мислено да бъда с теб. Да плача с теб и да стискам зъби. Това и аз го умея. Обичам те и не искам посмъртно да ти посвещавам разказ или стих, животът е грозен и боли. Искам да е ведро в мен, когато си помисля за теб. Като последният ни ден след изпита. Двете се мушнахме под фонтана, който напояваше градинката, помниш ли? Мокро. Зелено. Прекрасно небе.
МОЛЯ САМО ЗА ЕДНО, ПИСМО на моя адрес /тя няма достъп до компютър, аз ще й изпратя всичко/„За Ирина”! Знам, че има много силни и състрадателни души, че има какво да й дадете. И се моля да не е късно. Имам достатъчно неживи приятели, за да губя живите. Това би бил най-прекрасният подарък за мен.
Благодаря ви!
© Румена Румена Todos los derechos reservados