Знам – каза ù той – ти не си от хората, които просто говорят. Не си от онези, които поради причината, че просто трябва да кажат нещо или нямат какво да кажат…

просто говорят.

Не – каза тя – аз съм от хората, които никога не казват нещата, които трябва. Все крият всичко в себе си и когато дойде точният, правилният момент… Те млъкват. И аз съм от онези, чиято реч би била нищожна спрямо чувствата, които изпитват. И не защото не знаят как да ги

изкажат, просто не знаят кога и на кого да ги кажат. Тоест знаят, но знаят и че не трябва, и не че не трябва, а по-скоро не бива. Би било добре да не го правят. Не за друго, а защото ще унищожат илюзията. Собствената си илюзия. Онази, която са изграждали толкова дълго време, че ги е страх от истинския свят около тях. Боже, толкова много неща не знаеш за мен, че не знам откъде да започна. Ще започна например от там, че аз мисля, че човек е егоистичен. Човек е нищожен и страхлив. Ето например, аз, ако трябва да бъда честна, не ми пука, ама ни най-малко какво, по дяволите, ти или някой друг, или било то целият свят, мисли за мен. Мен най-вече винаги ще ме интересува само и единствено мнението на един човек. Било той да е точно този човек, който ме е виждал най-уязвима. Тогава, когато ме е гледал само отгоре, сменял ми е памперсите и дори... Дори ми е чел приказки. Приказки за безкрайния щастлив край. И този човек сега не знае коя съм. Не ме познава и то ни най-малко. Та аз от теб ли да искам, по дяволите, от теб ли да искам да ме познаваш и да те е грижа за мен? От теб ли? Някакъв си човек, който аз срещнах някога, някъде и се влюбих… Но виж, аз не се влюбих в твоята обвивка или в твоите очи, устни, протежета, или някакви си други там външни неща. Аз, любими, се влюбих в твоята вътрешност. Сякаш я виждах. Сякаш я познавах от преди. Не за друго, а защото и аз бях като теб. Поне така си мислех. Но дори това явно не стига и, мамка му, аз разбрах, че си като всички други. Само и единствено това, което виждат с очите си, е това, което ги карат да заобичат "душата". Но, мамка му, мамка му, да, ще повтарям тази псувня, защото, мамка му, аз си мислех, че ти си като мен. И че ти наистина виждаш. А да виждаш наистина, значи да видиш първо душата, а после всичко друго. И то би било само украшение на тази невинна красота. Защо… защо сега всички знаят и гледат красотата, но никой и пак, мамка му, никой не я усеща? И последно, мили мой... аз, мислех си, ти знаеш, има неща, които не зависят от теб. Има ги, постоянно са около нас и не защото не сме достатъчно силни да ги променим, а защото зависят от някой друг. И ето, теб те обичат много други, и всички те биха дали всичко за теб, и коя съм аз? Но знаеш ли, аз винаги ще бъда тази, която дори да искаше, нямаше да имаш. И не за друго, мили, а защото аз искам щастието, и защото искам щастието, никога не бих била щастлива, и ти никога не би приел това. Не би приел, че ти никога не би бил моето щастие, защото аз щях да искам и да искам още, и не бих скрила това от теб... Но хей, почакай. Защо си тъжен? Не бъди тъжен. Аз ти казах всичко това, защото… защото трябваше! Мамка му, трябваше. Писнало ми е да говоря и да говоря, но както ти каза, аз не говоря напразно! И точно това трябваше да ти кажа. И сега няма да те целуна, нито пък ти, и ще си тръгнем всеки натам, където е тръгнал. Но просто исках да остана в главата ти завинаги. Поне това. То ако не мога да бъда с теб, то поне това. Поне да бъда в мислите ти…