Знам – каза ù той – ти не си от хората, които просто говорят. Не си от онези, които поради причината, че просто трябва да кажат нещо или нямат какво да кажат…
просто говорят.
Не – каза тя – аз съм от хората, които никога не казват нещата, които трябва. Все крият всичко в себе си и когато дойде точният, правилният момент… Те млъкват. И аз съм от онези, чиято реч би била нищожна спрямо чувствата, които изпитват. И не защото не знаят как да ги
изкажат, просто не знаят кога и на кого да ги кажат. Тоест знаят, но знаят и че не трябва, и не че не трябва, а по-скоро не бива. Би било добре да не го правят. Не за друго, а защото ще унищожат илюзията. Собствената си илюзия. Онази, която са изграждали толкова дълго време, че ги е страх от истинския свят около тях. Боже, толкова много неща не знаеш за мен, че не знам откъде да започна. Ще започна например от там, че аз мисля, че човек е егоистичен. Човек е нищожен и страхлив. Ето например, аз, ако трябва да бъда честна, не ми пука, ама ни най-малк ...