ПОНЯКОГА
Събуждам се тази сутрин като животно - искрена прозявка и неопетнен от клишета възторг. Грабвам прозореца и го запокитвам в дълбочина - титаничен и неприсъщ жест, защото бих желал всички декрети и укази днес да пристигат при мен, за да ги накъсвам един по един и да ги изхвърлям карнавално на ситни парченца през зеещия отвор в стената; после да духна в оная тръба и да гледам как се срутват стените на този град, изпълнен със слугински занимания и прибежки, с вестникарски будки и потайни шмугвания; да причакам на шосето камионетката с новите филми за деня и да накълцам лентите кадър по кадър, над които съкрушени монтажисти да окайват майчиното си мляко; да грабна нежно първата оса, която ми попадне и да я милвам по косматото гръбче, докато й омръзне да ме жили и да размахам този подут пръст под носа на кметския наместник, докато телефонира на управата на зоологическата градина и нареди да се отключат клетките; да седна на някой бордюр и да следя с поглед закърнелия полет на орела ...