Бежанците застанаха на брега и Рупелското дефиле зловещо замлъкна. Трупове лежаха по камъните и в самата река. Хората уплашени подтичваха насам-натам и всеки се молеше да оцелеят поне децата му, докато стигнат България.
Водата беше студена, есента настъпваше, а трябваше да се мине на другия бряг. Аз бях малък и ме носеше кака ми, но бяхме вървели целия ден и усещах как тя трепка издайнически. Не можеше да ме пусне да ходя, нямах обувки, а не бях бебе, тежах на крехките ú рамене. По едно време, бяхме вече в реката, тя се обърна към мъжа до нас:
- Ке го фърлям това дете у Струма, не могам да го мъкнам повеке!
Майка ми и баща ми бяхме изгубили някъде из бежанската тълпа, сега тя бе голямата и можеше да взема сама всички важни решения.
- Как така ке го фърлиш детето? – избуча дебел глас и аз ревнах с всичка сила, надявайки се ме спаси да не умра като много други в студените вмирисани води на Струма.
- Не могам да го мъкнам повеке! - повтори ядосано през сълзи сестра ми, която бе слаба и не ...