Бежанците застанаха на брега и Рупелското дефиле зловещо замлъкна. Трупове лежаха по камъните и в самата река. Хората уплашени подтичваха  насам-натам и  всеки се молеше  да оцелеят поне децата му, докато стигнат България.

Водата беше студена, есента настъпваше, а трябваше да се мине на другия бряг. Аз бях малък и ме носеше кака ми, но бяхме вървели целия ден и усещах как тя  трепка издайнически. Не можеше да ме пусне да ходя, нямах обувки, а не бях бебе, тежах на крехките ú рамене. По едно време, бяхме вече в реката, тя се обърна към мъжа до нас:

- Ке го фърлям това дете у Струма, не могам да го мъкнам повеке!

Майка ми и баща ми бяхме изгубили някъде из бежанската тълпа, сега тя бе голямата и можеше да взема сама всички важни решения.

- Как  така ке го фърлиш детето? – избуча дебел глас и аз ревнах с всичка сила, надявайки се ме спаси  да не умра като много други в студените  вмирисани води на Струма.

- Не могам да го мъкнам повеке! - повтори ядосано през сълзи сестра ми, която бе слаба  и нежна като млада фиданка.

 Гладът и страхът я правеха жестока. Дрехите ми тежаха от мокрото и я теглеха към дъното. Тя рискуваше и своя собствен живот, ако не направеше нещо.

Две силни ръце ме грабнаха и почувствал силата на мъжкото тяло, аз млъкнах успокоен. В тъмното виждах само брадата му и мириса на  потта му бе най-сладкият аромат за мен в този момент. Държеше ме с жилеста ръка, а с другата хвана сестра ми, която приклякаше издайнически от слабост в ледената река.

  Излязохме на брега и мъжът ме върза с с патрондашите за гърдите си.  Хвана пак кака ми за ръка и продължихме.

- Ке го фърлиш детето като ме нема - мърмореше мъжът и сестра ми покорно подтичваше покрай него, освободена от тежкия товар. Всички усещахме, че бе късмет появата на косматия великан в тъмното.

На сутринта спряхме до слънчево равно място покрай реката. Тук вече беше България. Гърците не можеха да ни направят нищо. Напалихме огън и мъжете се събраха  да обсъдят положението. Серафим, (така се казваше мъжът), нареди да започнат  да правят къщи от клони и кал, за да има къде да се подслоним. Дърветата още имаха листа, към обяд изгря слънце и мъжете започнаха работа.

 От близкото село надойдоха други мъже и помагаха кой с каквото може. За няколко дни  оформиха  къщи, в които живеехме по десет-дванайсет души, докато нещата придобият по-подреден вид.

Косматият великан пое организацията в свои ръце и скоро пристигнаха от  околните села майстори. Започнаха да градят истински къщи за тези, които бяха скрили по някоя златна пара в кърпите. Серафим извади от пояса кесия с лири и поръча домове за нас и най-бедните семейства. Без да говорим, се разбра, че ние ще останем при него.

Той не попита къде са майка ми и баща ми, само дръпна сестра ми настрани и я тръсна рязко:

- Ке сакаш ли да ми станеш жена?

Тя го погледна уплашено и нищо не отговори. Явно той прие отговора за да, защото още същата нощ заживя заедно с нея. Скоро имахме къща, имаха и други като нас в селото. Мястото беше красиво,  плодородно! Благословена   българската земя!

Един ден Серафим пак събра селяните:

- Няма защо да ходим  като просяци до другото село на църква. Ще си направим наша и тука ще се венчаваме  и кръщаваме.

- Ама - започнаха колебливо  мъжете, - за селото требва поп.

- Аз ке ви стана поп - отсече мъжът на сестра ми.

Бръкна в пояса, извади книга и малка икона с куршум и ги погледна ядосано:

- Ето ви Библия и икона, ето ви и поп, само требва да построим църквата!

Никой нищо не каза. Всички бяха видели камата и пищова, докато изваждаше нещата от пояса. Щом искаше да е поп в селото, щеше да бъде така.

Започнаха да мъкнат камъни от реката и да копаят основи. Поп Серафим копаеше  с всички, мъкнеше пясък и ме поглеждаше  сегиз-тогиз изпод вежди.

- Бягай да видиш сготвила ли е манджа сестра ти  - казваше той и ме перваше приятелски по врата, когато се застоявах по-дълго от необходимото.

Аз хуквах като вятър да изпълня задачата и мечтаех да порасна, за да стана като него - поп, ама с кама и пищов в пояса. Да направя селото най-хубавото от всички, да си намеря жена като моята красива сестра и да остана в тази райска земя край Струма.

Поп Серафим за няколко месеца вдигна църквата. Започна да чете  в нея молитви, да служи служби и да кръщава деца.

Селото се успокои и заживя своя живот. Аз растях и се чудех защо мъжът на сестра ми не се усмихваше. Дали от студената вода в Струма, дали от тежкия живот по нивите и къщата, сестра ми пометна няколко пъти и си остана така, като кукувица. Попът още повече се привърза към мен и започна  да ме учи на мъжки неща. Стреляхме по дървета, ловяхме риба в лудата вода,  залагахме капани за зайци, но великанът пак беше умислен.

Един ден отново събра мъжете:

- Требва ни даскал в село. Не може да оставиме прости наште деца.

Щом беше казал, щеше да стане. Скоро доведе учителка и събра децата на кръстопътя между трите нови села. Мъжете пак се емнаха и построиха малка къща с две стаи. В едната живееше учителката Смилянова, а в другата учеше нас, бежанските деца. Отпред посадиха ясенови дървета и когато пролетта напичаше вън, в класната стая бе хладно.

Понякога мислех за моя късмет – да бъда спасен от поп Серафим и да живея в най-слънчевото място на света. Радостта ми обаче беше за кратко.

За Великден се чу, че владиката ще идва в село. Челото на поп Серафим потъмня. Нищо не каза, само нареди на сестра ми:

-Да опереш  хубаво расото.

А на мен каза:

-Да изчистиш пищова до гладко.

Аз  врътнах глава. Бях разглобявал оръжието може би стотина пъти. Знаех какво иска великанът от мен. Той казваше, че мъжът трябва да брани три неща – родината, вярата  и децата.

Сутринта преди службата  мъжът на сестра ми провери оръжието, мушна го под расото и излезе спокоен.

Църквата бе пълна с народ и както очаквахме, владиката се появи. Дебел и мазен, едва слезе от коня и високомерно седна на подадения стол. Поп Серафим нито му целуна ръка, нито прекъсна пеенето. Онзи първо позеленя, после пребледня, накрая почервеня. От думите на попа аз не разбирах нищо. Като  се кръстеше той, се кръстехме всички.

По едно време владиката скочи.

- Какво пееш, бе? Ти не си никакъв поп!

Всички  ахнаха. Попът измъкна пищова  и тръшна с една ръка тлъстия на земята:

-Аз ли не съм? Да не би да си ти, лоена дебела бъчво? Сега ще ти пийна кръвчицата!

Сестра ми се свлече в краката на великана:

-Моля ти се, остави го жив! Турци и гърци ни клаха,   пожали го, нали е българин!

Попът я погледна, пусна владиката и продължи невъзмутимо службата. Владиката седна на стола треперещ и до края  на службата мълча.

Цял месец тръпнеше селото,  ще  изгонят ли поп Серафим или не. Никой не дойде да го гони нито след месец, ни след година.

Когато  великанът умря, всички в село плакаха за него и го погребаха в черковния двор. Че нито село щеше да има без него, ни църква, нито училище.

Дойде нов поп, човек смирен и благ, но аз  не стъпих повече в храм.

След години, когато поех своя  невръстен син в ръце и жена ми попита как ще го кръстим,  отсякох - Серафим. Помолих Господ, ако го има, да му даде  същата сила и смелост. Защото  уроците, дето ми даде попът, не само запомних, а предадох после и на моя син и внук, които също останаха да живеят в най-благословеното място на тази земя – слънчевият рай край Струма.

*Разказът е отличен с Първа награда  в раздел Разказ и пътепис в Националния  Литературен конкурс "Син съм на земя прекрасна" -  ноевмри, 2010г.