И сега какво?! Всичко свърши ли?  Не го вярвам... и не защото не искам, напротив... Просто всичко свършваше вече прекалено много пъти, малко по малко... преливаше години наред из замръзналите ни ръце, а никога не се свърши... Защо?

Защо минавахме през всичко и всеки, само за да усещаме тази агония отново и отново, да изживяваме всяка секунда от тия, сякаш е рай,  да разпиляваме жалките остатъци на другия по възможно най-безмилостен начин... и да сме заедно... и да сме себе си... Онези чудовища... студените... безскрупулните... празните... кървящите... болните... щастливите...

Лудост ли беше да ме искаш до себе си непрекъснато, само за да крадеш от въздуха ми? Игра ли беше да те лъжа всеки ден и да срина света ти, когато най-малко очакваш, след като съм рушила предпазната ти стена тухла по тухла години наред... Отдаденост ли бе да има друга в леглото ти и любов ли беше аз да зная за нея и да не ме боли...???

Нямам отговори, не ги и търся... И няма какво да ме спре да продължа да бъда такава... защото просто съм Аз и защото ти ме обичаш въпреки и заради това... И това няма да се промени, колкото и да го искаме, колкото и да бягаме един от друг... Сега си на другия край на света... и не се връщай... Дори никога да не видиш очите ми отново, няма да промениш нищо...