Посестрими част 1 "Раждането на Самодива" - глава 13 "Аз умрях?"

Първа част „РАЖДАНЕТО НА САМОДИВА“

 

Глава 13: Аз умрях?

 

!!! Моля да подходите с внимание! В следващото съдържание са налични сцени на насилие и груб език! Сцените може да не са подходящи за чувствителни и уязвими хора и трудни за читателите! !!!

 

 Започнаха хладни дни да се редят. Ту дъждовни, ту облачни. Слънцето се появяваше или се криеше. Бяха приятни освежаващи зеленината дни. Всичко ухаеше много приятно във въздуха. Уханието караше самодивите да се вълнуват и макар да не харесваха дъждовните и хладни дни, се успокояваха от ароматите на обновление. Сякаш всичките им тревоги от предишните забързани дни се отмиваха с водата. И сякаш малко по малко товара на плещите им улекваше.  В Източната част на Самодивската гора нямаше големи и силни бури. Те се възспираха от високите Иглолистни самодиви в Северната част. Затова дори в дъждовните часове, самодивите вършеха задачите си спокойно.

Беликá не беше излизала от хралупата си от доста време. След като облече новата си риза на вторият ден от донасянето й, заспа дълбок сън. Не се събуждаше дори да яде. Помощничките на Ясика, а понякога и самата Ясика идваха и надникваха на входа дали бе добре. Те знаеха какво означаваше този дълбок сън, всички го бяха минали. Но все пак искаха да се намесят, ако се случеше нещо лошо с Беликá. Но не можеха да са постоянно до нея, колкото и да искаха. Имаха си куп задължения.

 Преди двадесетият ден, самодивата се връщаше в предишният си живот. Кошмарът на нейната смърт се случваше в тези дни. Тялото й, душата й, разумът й – цялото й същество връщаше спомените за преживяната трагедия.

Това притесняваше Ясика и двете й помощнички. Затова оглеждаха Беликá внимателно, задържаха се до час-два при нея, за да са сигурни. Да са сигурни, че понася кошмарите си, но и да могат да се намесят, ако болката й преминеше в крясъци и ужас. Много сестрици бяха се пръснали във въздуха, заради невъзможността да издържат на спомените. Толкова тежки бяха били техните кошмари. И толкова ужасна бе била тяхната смърт.

Ясика знаеше от себе си, че родените в корените на дърветата бяха родени от земята. От дъното на водата. И никой никога нямаше да ги открие. За да ги оплачеше и погребеше.

 Никога.

 И щяха да бъдат чакани, да се върнат един ден. Ясика знаеше, че Беликáр щеше да опази Беликá от кошмарите й, защото той я беше призовал, но въпреки всичко, което знаеше в умът си, сърцето й се свиваше от притеснение и чакаше по един час, три-четири пъти на ден. Чакаше я да се събуди. Да се увереше сама, че Беликá бе преминала всички кошмари. И колкото и да беше на ясно, че един път дойдеше ли този сън, самодивата не можеше да се събуди сама или да бъде пробудена от другиго, Ясика все чакаше с надежда.

 И когато през този ден Беликá излезе от хралупата си съвсем сама, сънена и в добро състояние (освен външният й вид и звучният й глад), Ясика просто искаше да се разкрещи от радост, че всичко бе минало добре. Но радостта й беше за кратко. Обяснението на Беликá, че е сънувала сънят на баща си, че той бе показал семейството си и младостта си, Ясика беше готова да изпадне в отчаяние. Беликá не беше сънувала все още миналото си и смъртта си. Което означаваше, че отново трябваше да заспи. Мъката им щеше да започне от начало.

 Докато Явора и Клена, като видни заместнички на своята Водачка, бяха изключително изненадани да научат за подобно нечувано явление. Не помнеха някоя младородена самодива да е сънувала родителят си в детските му или младите му години. Поне не помнеха от тяхната част на гората, не помнеха и от както са помощнички да е имало подобно събитие. Виждаха притеснението на Ясика, която бе млъкнала с тъмни очи, но бяха прекалено запленени от разговорът с Беликá и не можеха да се спрат. А и Беликá беше полузаспала, полубудна все още и продължаваше да се храни като гладувала една година.

 

♦♦♦

 

 Беликá вървеше в тази тъмница доста време. Не можеше да различава много от пътя или от собствените си крайници, но продължаваше напред. Не знаеше къде точно отива. Не знаеше как беше стигнала там. Нощ ли беше? Или беше влязла в тунел? Не беше наясно какво търсеше, но искаше да стигне някъде, за да го намери.

 Те се появиха отново. Бяха светлини, ярки и носещи се във въздуха около нея. Осветиха пътят й, но искаха тя да спре. Не искаха да продължава напред. Опитваха се да я убедят, че там нямаше нищо. Че тя вървеше безцелно. Настояваха да им се довери и да последва тях. Но когато ги попита, кои са, те избягаха.

 Появиха се отново. Не беше сигурна дали беше минала много път преди да дойдат, но беше сигурна, че ги нямаше доста време. Отново настояваха да ги последва и я убеждаваха, че върви безцелно. Но Беликá отново не ги послуша. Тя знаеше вътре в себе си, че отиваше някъде и искаше да стигне до там. Те се отказаха на десетият й отказ.

 Но след някакво време се появиха отново. И пак се отказаха.

 После пак. И след време пак.

 Това се повтаряше доста пъти.

 Беликá не искаше да бъде груба и неучтива, но това досадно държание започваше да я ядосва. И искаше да получи отговори от тях. В началото се сдържаше. Но след поредната им поява, вече десет, а преди това бяха били само пет, вече не можеше да търпи.

 „Какво искате от мен? Няма да ви послушам колкото и пъти да се появявате! Кои сте всъщност? Какви сте всъщност? Не можете да се появявате и да ми обяснявате, че греша в пътя си, след като дори не се представяте кои сте! Не е правилно!“

 „Там няма път! Там няма нищо! Не отивай там! Ела с нас!“

 „Ние ще ти помогнем! Ние сме с теб! Ние ще ти покажем!“

 „Махни булото! Остани с нас! Ела с нас! Ела да видиш!“

 „Не искам!“ – отсече Беликá и продължи напред.

Светлините изчезнаха като угасена свещ. Не се появиха известно време. Но в същото време, нищо не се появяваше. Беликá знаеше целта й, че беше напред. Но не знаеше кога трябваше да спре. Как щеше да познае, че бе пристигнала?

 

♦♦♦

 

 Тогава пред нея светна ярка светлина и тя се озова на странно място, познато за нея, но не можеше да се сети къде беше точно това място.

 Появиха се онези, които й казваха да остане при тях, в онзи ден, след като я забулиха. Искаха да й покажат нещо. Искаха да й помогнат. Беликá не искаше. Бързаше за мястото, на което трябваше да бъде. Не искаше да е на това странно място. Някаква река, буйна, нощ с много звезди.

 „Това е мястото! Ти идваше тук!“

 „Не помниш ли? Тук определихме срещата си с теб?“

 „Нима вече си ни забравила? Нали станахме близки?“

 „Можеш да запазиш булото си сега. После ще ни го дадеш. Ще видиш, че всичко ще бъде наред!“

 Тримата говореха един след друг с шептящите си гласове. Ако не бяха три сенки, щеше да изглежда, че един говореше без да спира. Бяха омайващи. Беликá не знаеше как да се върне в тунела. Не знаеше как да се махнеше от там. Не искаше да бъде там. Тялото й започваше да я боли много. Усещаше толкова силна болка, но не можеше да я определи. Видимо нямаше причина.

 Видя няколко силуета на реката. Увиваха момиче със синджири, които имаха тежести по тях. Момичето беше увито в някаква материя, чаршаф или покривка, не или може би одеяло. Само лицето й се виждаше, през прозиращата материя. Беликá познаваше това момиче. Много добре дори. Сълзите й не спираха да текат. Болеше я много тялото. Двамата увиваха момичешкото безжизнено тяло и стягаха силно. Закачиха всички тежести. Реката бучеше. Започваше да роси. Луната се появи. Огря лицата на баща и син.

 Хвърлиха момичето в реката.

 Беликá падна на земята на колене. Болката й беше ужасяваща. Тялото й я раздираше. Не можеше да си поеме въздух. Водата беше толкова силна. Тежестите бяха толкова мощни. Синджирите я обгръщаха здраво. Платът вече не й даваше и една глътка въздух. И тогава се предаде. В обятията на реката. Стигна дъното, което я очакваше. И то я погълна.

 Беликá умря.

 И изчезна.

 Бащата и синът бяха вече тръгнали по пътя. Качиха се в скъпият автомобил и изчезнаха бързо в нощта.

 Сенките започнаха да шептят с възторг. Виждаха Беликá в болки и страдание. Затова продължаваха да й се молят с мил и нежен глас.

 „Дай ни булото!“

 „Ще видиш кои бяха! Искаш ли да ги видиш?“

 „Ще видиш лицата им!“

 „Нека отмъстим! Нека те открият!“

 „Нека ги покажем кои са!“

 „Нека те открият!“

 „НЕ!“ – изкрещя Беликá и внезапно всичко изчезна.

 Болката още пулсираше в тялото й. Но Беликá стана и продължи да върви в тъмното. Искаше да стигне на онова място. Но в главата й започнаха да напират въпроси. Крещяха й.

 Тогава се появиха и светлите създания. Подобни на сенките. Започнаха да шептят. Въпросите в главата й оживяха в шепненето им.

 „Защо се случи с мен?“

 „Защо ме убиха?“

 „Защо ме оставиха жива да потъна?“

 „Защо ме овързаха?“

 „Защо бях аз?“

 „Какво направиха с мен?“

 „Защо не видяха, че дишам?“

 „Защо не ми помогнаха?“

 „Махнете се!“ – изкрещя Беликá и цялото й тяло засия в гнева й.

 Те изчезнаха на мига. Стреснати от ярката й светлина. Уплашени от силната й топлина. Изгаряше ги, преди да ги докоснеше дори. Изпитаха болка, само от приближаването на светлината й.

 Беликá знаеше въпросите в главата си. Не искаше да ги слуша как ги повтарят онези. Те не знаеха болката, свързана с тези въпроси. Не знаеха страхът в целият хаос на въпроси, отговори, мисли. Тя имаше цел. Не искаше повече да мисли за друго. Защо видя всичко това? Защо й го показаха? Защо се случваше всичко това? Къде беше тя? Къде отиваше сега? Защо вървеше?

 

♦♦♦

 

 Ярка светлина я обгърна. Беше на някакво място. Познаваше това място. Но не го помнеше. Името му. Не знаеше вече думите. Трудно й беше да обясни образите, които идваха в съзнанието й. Всичко беше бързо.

 Появиха се и те. Тримата. Сенките. Започнаха да шептят отново. Подиграваха й се. Какво искаха от нея? Какви бяха те?

 В спрелият автомобил виждаше силуета на младеж, който размахва юмруци. От мястото на шофьора, той напълно се беше надвесил към мястото до него. Но защо биеше седалката? Толкова ядосан и разгневен. Очите му бяха потъмнели. Лунната светлина показваше побеснялото му лице, по което имаше някакви червени пръски. Крещеше ожесточено на седалката. Ръцете му бяха целите изцапани с нещо червено.

 „Кой е той? Защо ми изневеряваш? Защо си ми неверна? Всичко правя за теб! Всичко ти угаждам! Всичко давам само за теб! За теб е било игра? Подигравате ми се двамата зад гърба ми? Ти и твоите приятелки? Всички ми се смеете?! Затова ме омайваше, че ме обичаш! Затова ме увещаваше, че сме перфектни един за друг! За да вземеш всичко, което имам?! За да вземеш имотите ми, колите ми, парите ми! Всичко да вземеш и да си тръгнеш?! Заради онзи? Искаш да си с онзи?! Да ми се подиграват всички зад гърба, да ми се смеят в лицето! Говори! Говори! Мълчиш, защото е истина!? Истината казвам, нали?! Мръсница!“

 Болеше я много на Беликá. Едва успяваше да си поеме дъх. Той защо й го причиняваше? Защо я биеше толкова бясно? Защо говореше тези неща? Сълзите й преминаха в тихо ридаене. Не виждаше ли, че кръвта й изтичаше?! Не виждаше ли, че всичко й бе счупил? Защо продължаваше да я бие?! Защо не спираше?

 „Кажи името му!“

 „Извикай го!“

 „Махни булото си и му се покажи!“

 „Кажи му да спре да те бие!“

 „Застави го да спре!“

 „Мъст!“

 „Мъст!“

 „Мъст!“

 „Кажи името му! Отмъсти му!“

 „Върни болката си, върху него!“

 Сенките не спираха да шептят и да крещят смесено. Беликá обаче не ги чуваше. Болката беше ужасяваща. Ушите й пищяха толкова силно. Очите й бяха замъглени от сълзите й. Ужасът в главата й беше много тежък. Страхът. Започна да измества всичко. Хвана булото си и обви лицето си с него. Ако я видеше? Ако я познаеше? Щеше да я убие отново! Щеше да я пребие пак. Не. Не биваше да я вижда! Не можеше да я види! Тя имаше було! Тя не беше там!

 Младежът в колата пушеше цигара и трепереше целият. Оглеждаше се постоянно по пътя назад и напред. Озърташе се. Накланяше се хубаво да огледа имаше ли коли. Гледаше към реката дали имаше някой по това време там. И си мърмореше ихо на себе си или сякаш говореше на някого. Но нямаше друг освен него.

 „Постоянно има тъпи туристи и всякакви природолюбители мизерници с палатки, които мърляха всичко с боклуците си и огньовете си и си заминаваха. По моста също нямаше никого. Беше толкова горещо. Тази нощ беше безумно гореща.“

 И тези насекоми не спираха да крещят. От всякъде се чуваха птици, които дебнат плячките си. Тази мисъл му хареса. И той си хвана нещо. Хвана си булка. Взе си жена. Обеща й да я вземе за жена. И го направи. Но тя го лъжеше с друг. Как беше възможно? Защо му се подиграваха? С какво го заслужаваше това? Вече от рано започваха да стават мръсници. Уж в осми клас. Глупости. Вече беше лъжкиня, манипулаторка, неверна продажница. Огледа се отново. Сякаш чу нещо. И видя фарове в далечината да завиват към неговата посока.

 Защо не спираше да хрипти? Защо не спираха тези насекоми да крещят? Мизерница! Опитваше се да го убеждава, че е невинна, дори сега!

 „Млъкни! Стига си крещяла! Стига си хриптяла! Млъкни! Спри да дишаш вече! Не заслужаваш да дишаш моя въздух! Ти си нищожество! Спри да хриптиш! Спри да дишаш!“

 Беликá се люлееше, макар отдавна да беше на земята в полунесвяс. И хриптеше. Криеше устата си с ръка. За да не я чуе. Но той я чуваше. Натискаше устата й. Стискаше врата й. Знаеше, че още диша. Защо й говореше така? Какво правеше с нея? Тя беше в болки. Седалката се впиваше в счушените й кости. Кръвта й изтичаше. Защо я душеше? Защо не й даваше да диша? Какво говореше той!?

 Мъжът от другата кола цъкаше с уста, докато слушаше обясненията на младежа. Постоянно псуваше и плюеше в земята. Готов беше да го набие, вдигаше ръка, за да му удари шамар, но се спираше. Лунната светлина отново се засили, защото облаците се бяха отдръпнали. Лицата на баща и син се появиха. Синът ревеше. Бащата даде ключовете си на сина си и го отпрати. Тогава се появи другата кола.

 „Баща ми?! Какво става тука?“ – изкрещя стресираният новодошъл.

 „Не знам и аз. Можеш ли да му разбереш на оня? Само реве за изневери и лъжи, хванал цялата схема да го ограбят... Мога ли да го знам, какви ги прави? Той се шляе по цял ден, докато аз работя, за да може той да се шляе с пълни джобове!“

 „Жива ли е? Много зле изглежда?“

 „Мисля, че диша още. Явно е в безсъзнание. Пребил я е. Душил я е. Всичко си личи. Дори не можем да я хвърлим някъде, че да отнесе някой друг вината. Той я е завлякъл в колата си... Ей така от пътя! Пълен идиот!“

 „Отдавна ти говорех да го пратиш някъде... още като започна да ти опява за снахата, снахата... ще доведе снаха първи...“

 „Донесе ли, каквото ти казах?“

 „Да. Надявах се да не ги ползваме... Мислех си, че отново се прави на готин и си измисля фантазии!“

 „Цялата кола е за боклука. Какво ще я правим, а? Тоя изобщо не мисли с умът си... Да я завлече някъде, да му мине мерака с нея, нямаше да е голяма работа сега. А той, колата оцапал. Оня ден излезе от фабриката. Пълен идиот. Аз такова семе нямам, да знайш! Той ще е от някой от на майка ти жигулите, идиотчета, чужденците, отрепки, дето ги води по морето само...“

 „Успях само определени неща да намеря набързо, баща ми... Но мисля, че тези тежести ще свършат работата...“

 Беликá не разбираше. Тя им крещеше, да я заведат при лекаря. Какво правеха? Защо не я чуваха? Защо я овиваха? Защо я местеха? Всичко я болеше. Нямаше вече и сълзи, останали в нея. Не искаше повече да вижда този спомен. Не искаше да бъде там сега. Болката. Болката беше непоносима.

 „Махни булото!“

 „Спаси се!“

 „Изкрещи им да те освободят!“

 „Отмъщение!“

 „Нека ти дадем отмъщение!“

 „Ще махнем болката!“

 „Ще вземем болката с нас!“

 „Махни булото!“

 „Не!“ – изрева Беликá и с безумна болка се изправи.

 Сенките изчезнаха с присмех и кискане. Беликá затвори очите си, не искаше повече да вижда тялото си. Не искаше повече да наблюдава и да участва едновременно.

 Но когато усети самота и празнина, отвори бързо очи. Откри се отново в тъмното. Отново на пътя си. Затова тръгна напред. Болеше я. Суркаше краката си. Но искаше да стигне на това място. Затова вървеше напред.

 

♦♦♦

 

 Не беше изминала много път. Дори светлите същества не я бяха тормозили толкова пъти, че да ги прогонеше. Когато отново се озова на друго място. Беликá беше на осветен път, който преминаваше в по-слабо осветен, преминаваше мостът над реката и влизаше в улицата отсреща. Натам беше къщата й. Нейният дом беше от другата страна на мостът. Минаваше този път постоянно. Тази вечер не успя да го премине. Не успя да се прибере.

 Тя вървеше и си мислеше за хубавата вечеря, която я очакваше у дома. Защо бяха забравили масло от магазина? Никога не забравяха да купят ново масло. Трябваше да има в хладилника някаква резерва. Освен ако баща й не го бе изял и него. Разсмя се от мисълта.

 Внезапно спря кола до нея. Толкова рязко, толкова изненадващо се появи, че едва успя да спре на едно място.   Периферното й зрение дори не успя да реагира на внезапната поява. Видя лицето със самодоволна усмивка и едва не каза на глас думата, която се появи в умът й: „Отврат. Ти ли?!“ Но както винаги, успешно измайстори една усмивка в разстегнатите си устни, и побърза да продължи.

 Той я настигаше пешком обаче и това не й харесваше изобщо. Косите й се изправиха. Космите на врата й се изправиха. Всичко й говореше за опасност. Усещаше опасността.

 „Бягай, глупаче! Не бъди учтива и възпитана! Бягай именно сега! Точно сега помисли за себе си, а не за имиджа пред другите... тук няма друг да те види колко си груба!“ – Беликá шептеше, напълно игнорирала смеха и подигравките на трите сенки до нея.

 Болката й беше огромна от предишните спирки в спомените й. Сега се допълни и страхът й. Неистовият й адреналин да се спаси, да измисли нещо, да го надхитри. Безумното й напрягане, караше пулсът й да бие в ушите й, да не успява да слуша думите му с внимание, за да разкрие пролуката си за спасение.

 Трябваше просто да скочи от колата. Трябваше просто да се скрие на познатите само на нея места. Можеше да се справи с тъмницата. Познаваше това място като част от краката й. Можеше да избяга. Защо пропусна моментът? Защо му позволи да й удари шамар? Защо се опитваше да го вразуми? Защо беше учтива и му разкриваше плановете си за бъдещето да учи и да успее с кариера в големият град?! Защо беше искрена, че не иска брак, имоти, коли, а да учи и да работи, да е самостоятелна?! Защо му позволи да й удари отново шамар?! Защо слушаше оправданията му и го жалеше? Трябваше да го обвини и да бяга. Трябваше просто да се махне от колата и да избяга, докато не държеше ръцете й здраво.

  „Глупаче, той не те чува и не те вижда. Бягай! Бягай сега, докато се моли за прошка!“ – сълзите на Беликá течаха.

 „Махни булото!“

 „Кажи й какво да направи!“

 „Помогни й!“

 „Отмъсти му!“

 „Освободи я!“

 „Спаси я!“

 „Отмъщение!“

 Сенките крещяха до нея. Опитваха се да стигнат до булото й. Но не смееха да я приближат. Тя светеше и ги гореше с топлината си.

 „Защо ме гледаш от високо? Защо ми се подиграваш така?“

 „Не е вярно! Не съм казала това! Чуй ме, моля те!“

 „Защо не ми се молиш да сме заедно? Защо не искаш да сме заедно? Къде си мислиш, че отиваш? Къде ще ходиш да учиш? Аз не съм ти позволил! Не си ме питала за позволение!“

 „Ето, добре. Моля те, нека се прибера. Чакат ме да вечеряме всички у дома. Чакаме гости. Моля те! Нека си ида тази вечер. Да говорим утре. Или по-късно ще ти се обадя и ще говорим пак. Нека е така. Моля те! Ще кажа, че съм паднала по пътя. Затова ми е синината голяма. Моля те!“

 „Не, не, не! Не ми се молиш. Ти ми се подиграваш! Аз ти се моля да си с мен, а ти не ми се молиш да те прибера обратно. Защо не ме поглеждаш? Защо не те е страх от мен, като ти се карам? Не знаеш ли, че ме нарани с поведението си? Ние сме двойка и ти трябва да ме уважаваш! Защо не ме молиш за прошка...“

 „Не. Аз. Моля се, ето...“

 Телефонът й позвъня. Получи съобщение. Той позна звукът и веднага грабна телефонът й. Тя се опитваше да го измами, че й звънят. Знаеше мелодията й на звънене. Това беше съобщение. Някой й пишеше. Кой беше този? Защо й пишеше толкова късно през нощта? Защо искаше да спи в домът й? Защо идваше утре в домът й?

 „Това е братовчед ми. Утре ще идват със сестра си на гости у дома. Затова бързам за вечеря, а после да подготвим стаите за т... Какво, какво правиш?!“

 „Лъжкиня! Мислиш ли, че ще се хвана на това? Безочие! Зад гърба ми спиш с всеки и ги пишеш братовчеди!? Мръсница! Уличница! Мамиш ме! Как смееш?“

 Той вече не чуваше писъците й. Вече не можеше да го спре. Не можеше да избяга. Не можеше да се спаси. Може би щеше да успее да открие момента да се измъкне. Може би щеше да се изплъзне. Ако устоеше още малко. Бяха болезнени удари. Още малко можеше да издържи. Само малко. Може би щеше да успее да излезе през прозореца. Виждаше го ясно пред себе си. Ако се протегнеше и се повдигнеше малко, щеше да изкочи от него. Прозореца й беше отворен. Това беше нейното спасение. Само малко още. Тази болка не можеше да я спре.

 Беликá засия толкова ярко, че дори не видя изчезването на сенките. Защото тя веднага се намери в тъмнината. На пътят отново. Нямаше го и колата му. Сега повече от всичко искаше да стигне до мястото. Искаше да премахне болката от себе си. Не искаше повече да я боли. Не искаше повече да страда. Не искаше да се страхува повече по същият този начин.

 Не искаше да изпитва това безсилие никога повече отново.

 

♦♦♦

 

 Желанието й да стигне беше достатъчно силно и Беликá повече не обърна внимание на болката. Щом видеше светлите същества, започваше да блести и те изчезваха. Щом видеше наближаващата светлина на трите сенки, затваряше очи, засияваше силно, крачеше бързо и хващаше булото си здраво, притискайки го към лицето си.

Повече не я пренесоха на друго място.

 Но тогава започнаха да се появяват различни образи около нея. Като картини, прожектирани в тъмнината отстрани. Различни места, хора, събития. Размесени. Несвързани сякаш. Не знаеше тези спомени чии бяха. Не можеше да разпознае лицата там. Изтръпваше, когато виждаше мъж и жена. Спираше за малко да ги погледа. Не чуваше какво говореха. Малко момиче плачеше при тях. Не ги познаваше. Но сърцето й биеше силно като се появяваха в картините. Може би онова нейно аз, което виждаше, може би то ги бе познавало. То беше свързано с тях, защото те носеха снимките й, плачеха върху снимките й, размахваха ги постоянно. Държаха вещите й. Показваха снимки с якето, което онзи младеж взе от онова нейно аз. Скри ги от бащата. Скри телефона й. Взе ги за спомен.

 Беликá не спираше да върви. Искаше да стигне краят. Да стигне онова място. Но кога щеше да го открие?! Кога щеше да спре да върви. Не искаше да вижда тези картини. Сенките вече постоянно шептяха да им даде булото си. Понякога нарочно дръпваха ризата й, за фустата, за ръкава, за гърба й. Просто ей така. И се смееха. Успя да изгори ръката на двама, които усети да се доближават, за да се опитат да дръпнат венеца й.

 Усети полъх. Усети мирисът на вода. Дъжд? Не. Просто вода. Полъх, който носеше росни капчици. Малки и нежни, които галеха лицето й, дори през булото. Болката й изчезваше. Болките в тялото й се изпаряваха. Страхът в умът й, намаляше. Това беше успокояващ полъх, който й доказваше, че се доближаваше.

 И внезапно я обгърна вятърът. Вихрушка я завъртя. Водна вълна се уви около нея. Уж беше вода, а можеше да диша свободно. Завихри се около тялото й. Дори не докосна булото й.

 И тогава ги видя. Светлинките.

 

♦♦♦

 

 Ясика намина уж само, за да надникне в хралупата на Беликá. Не искаше да я притеснява или да се опитва да я буди. Не разбираше защо Клена и Явора постоянно я следяха и бяха се превърнали в нейни сенки. Последните няколко дни не й даваха да припарва до Беликáр сама. Бяха като кучета и я следваха неотлъчно. Постоянно я дърпаха да не влиза в хралупата, или й нареждаха да не седи, леко по-излегнала се, по няколко часа там на прохладна сянка, а да си върши задачите за деня, като всички. Или си позволяваха да я поучават, че е създала по-кратка пътека, отъпквайки тревите и цветята по диагонал към Беликáр.

 Какво разбираха тези две млади мърморани?!

 Ясика замръзна в мига, в който зави край голямото стъбло на Беликáр. Беликá седеше на малката си софричка. Росните капки на ситният дъждец капеха по лицето й. Защото беше вдигнала главата си, но със затворени очи. Ясика не беше сигурна дали спеше? Дали беше сомнамбул? Или просто се наслаждаваше на освежаващият дъждец? Тръгна да я приближава и тъпото й листо на главата бутна венеца й, разчорли й косите, оскуба я. Започна да се бори с него, за да го махне. Успя. Придоби вида си отново набързо. И бавно се приближи.

 Беликá не реагира първоначално.

 Ясика се зарадва на ум, че се беше измъкнала от дрямката си под шарената сянка на майка си, и вместо това беше дошла. Дори носеше храна и вода. Макар двете й помощнички да я бяха изпреварили някак си, защото пред Беликá имаше питка и мляко вече.

 Беликá отвори очи. Погледна Ясика право в очите.

 Сиянието на прокрадващите се сред облаците слънчеви лъчи падна върху Беликá. Очите й останаха в сянка, но те светеха. Ясика осъзна, че Беликá няма було. В следващият миг го виждаше съвсем ясно пред лицето й.

 Затова самодивата просто седна безмълвно на мястото срещу Беликá и не каза нищо. Беликá носеше „сенкя“. Умът на Водачката не можеше да го проумее. Очите й ли я лъжеха? Беше ли възможно? Как? Беликá беше само на няколко дена?! Дори още нямаше носия. Кой й бе подарил сянката? Без да разбере Ясика, под носа й? Невъзможно! Нито Явора, нито Клена можеха да го сторят. Мислите й започваха да се объркват сами.

 Очите на Беликá светеха. Което беше ясно, че вълчата трансформация беше се появила. Какво се беше случило на това дете? Какво беше минала? Къде я бе отвел кошмара й? Ясика не можеше да произнесе и един звук на глас. А вътрешният й глас крещеше. Ако направеше грешно движение, можеше да провокира трансформацията. Трябваше да го стори и тя, за да я освести и насила да я преобрази. Като нейна Водачка, беше длъжна, такива бяха законите. Но Беликá не помръдваше. Очите й просто блестяха. Нищо повече.

 Ясика разбра.

 Беликá беше уморена от кошмара. В същото време се радваше, че бе бил само сън. Наслаждаваше се на свободата си. Да. Беликá беше спечелила битката с кошмара. Болката и страхът бяха я изтощили.

 Ясика сипа мляко в чашите им. Отчупи питката. Не беше от Клена. Явно Сладуна беше донесла медена питка. Колко приятно. А млякото не беше от Явора. Явно някоя от другите съседни самодиви бяха донесли от тяхното мляко. Имаше нежен билков вкус. Бяха й донесли подсилваща храна. За да не я боли тялото дълго време.

 Беликá погледна храната.

 Ясика постави плодовете между парчето питка и чашата й. А гъбките червенки, ги постави до плодовете. Беше избрала най-крехките и най-свежите. След това зачака. Беликá все още ги гледаше. Но не помръдваше. Толкова й беше неприсъщо, Беликá да мълчи. Звънливото й гласче й липсваше много. Искаше да я заговори. За да узнае дали я болеше още. Но не смееше.

— Вкусна храна. Билковото мляко на Горуна е най-хубавото! И ароматното! – Беликá говореше бавно, но нямаше звънливост в гласа й.

— Да. Много е ароматно. Най-свежите билки за сила и възстановяване...

— Не познавам плодовете... не помня имената им... не ги знам...

— Аз ще ти ги кажа, чедо! Аз ги знам! Ще ги знаеш и ти! Това е шипка. Това са прунки, много полезни. Тук има и кóпини, мáлини и осойки... малко морско грозденце има тук снопчета,... което искаш, вземи си, хайде вземи...

 Някакви гласове се дочуха да приближават. Самодиви идваха към тях?! Или само минаваха по бърза тяхна работа?! Ясика не можеше да прецени. Но се спря, за да разбере, като се огледа на всички посоки.

 Сладуна се появи от поветът. От двете й страни се появиха още и Церка и Горуна. От другата посока се появиха Явора и Клена. Всички бяха ококорени. Ясика не успя да реагира и да обясни ситуацията с Беликá. Опита се да скокне и да им попречи да се приближат, но петте самодиви бяха много бързи. Най-бърза естествено беше Сладуна, макар да беше най-пищна от всички.

 Клена и Явора се залепиха за Ясика със смръщени вежди, че си е позволила пак своеволие без тях. Което разсея допълнително Ясика. Тя обърна очите си към тях за кратко. И в следващият момент като погледна пак към Беликá, Сладуна я стискаше в прегръдката си, заровила лицето й в гръдта си. Нареждаше какви ли не притеснения, и плачеше с цяло гърло. Церка също плачеше, но се опитваше да помогне на Беликá, като уж успокояваше Сладуна да я пуснеше, от ръцете си. Докато Горуна бършеше скришно сълзи по бузите си и смърчеше тихо, скръстила ръцете си.

— Сестрице, Сладуна, радвам се да те видя. Явно съм поспала по-дълго... липсвала съм ти?! Извинявай за притеснението...

— Милото ми, детенце! – редеше Сладуна. – Съвсем си се изгубила от тези кошмари. Цялата си кокалясала, само кокали са останали от тебе, как може така... толкова се притеснявах, милото ми чедо, колко дни не се показа... нямаше те толкова дълго... милата ми, Бялка! Липсваше ми толкова много! Цариците само за тебе питаха... толкова мед са ти приготвили! Ти само започни да хапваш... хлебец, ще ти нося, питчици, мед, всичко, само да заякнеш... милата ми, Бялка, милото ми чедо!

 Церка се опитваше да я успокоява, но не можеше да й се чуе гласа. Умоляваше я да пусне Беликá да диша поне. Горуна също се опитваше да разубеди Сладуна да не я оплаква като, че е починала, защото така всички ще се объркат, но Сладуна и нея не я чуваше.

 Ясика се обърна. Очите й се засълзиха и не искаше да показва на никого. Тя се страхуваше. Отново си спомни миналото и се уплаши. Че отново трябваше да е Водачка по законите и правилата им. Уплаши се, че Беликá бе видяла нещо лошо в сънищата си и затова нямаше да проговори повече. Уплаши се, че беше загубила спомените си от предишните дни. Подсмъркна и не позволи на Явора и Клена да я видят. Макар те да я видяха още щом се търкулнаха първите й сълзи. Двете помощнички донесоха още чашки на софричката. Сипнаха билково мляко на всички.

 Едва успокоиха Сладуна. Едва я убедиха да седне. Подадоха й чашата мляко, да се съвземе. А тя изпи млякото на един дъх. И тогава попита Беликá като от никъде:

— Тежки ли бяха кошмарите, чедо, мое?! – очите й се напълниха със сълзи.

— Бяха, да...

— Сладунке, миличка, да не прекаляваме с въпросите и нещата... моля те... – опита се да я спре Церка, осъзнаваща като всички, че не бива да се питат въпроси все още.

— Но по-тежко беше, че съм далече от тука... – отпи глътка Беликá.

— Тука е най-хубаво, чедо! Така е, така е! При мене да си ми на близинко, детенце! – ревеше Сладуна. – Чакала съм те без да мигна, чедо! Не спирах да меся питки, да се наядеш като се събудиш... Цялата гора нахраних с количествата... – всички кимаха за съгласие с бройките хляб, които Сладуна разнасяше всеки ден.

— Да! Тука е най-хубаво! – усмихна се Беликá.

 Внезапно разговора се измести пак заради Сладуна. Тя се сети да разкаже дните как са минали. Какво е било, докато Беликá е спяла. И уж другите протестираха, за да я оставят вече, Сладуна не се пречупи. Вместо това и останалите започнаха да бърборят и да допълват, какво знаят и какво са чули. Клена и Явора често поправяха Водачката си Ясика, че малко променяше версията си на работливост и заетост, в миналите дни. А тя ги гледаше лошо, как можеше да я излагат така.