Първа част „РАЖДАНЕТО НА САМОДИВА“

Глава 4: Писмото

Гълъбът летеше нагоре към небето. Не спираше, въпреки че се издигаше много нависоко. Продължаваше въпреки облаците, които се появяваха. Сякаш искаше да премине в друг свят. Не спираше, летеше. Все нагоре. А горите и поляните долу вече бяха мънички, едва забележими. Виждаха се само облаците вече. И синьото, безкрайно, обширно небе. Светлината на Слънцето топлеше все повече. Сякаш наблизо се разхождаше самото слънце.

Чуваха се звънливи звуци, песни и мелодии. Бяха момичешки гласове.

Гълъбът продължаваше през облаците, докато внезапно започнаха да се появяват дървета, цветни градини, поляни със зелена трева, пътеки и много различни момичета, облечени в красиви бели ризи. Бяха с дълги светли коси, повечето имаха нежни крилца на гърба си, които едва се забелязваха, а други бяха с пелерини от също толкова лека и нежна материя, като ризите им.

И тогава гълъбът кацна на един свободен клон от голямото дърво с множеството накацали вече гълъби, които си приказваха и гълчаха шумно. Младо момиче побърза да вземе писмото от гълъба. Само с един поглед набързо и тя вече тичаше да го достави. Друго момиче започна да обгрижва измореният вестител с храна и вода.

Тичаше момичето с всички сили. Адресатът беше не кой да е, а Царицата. Трябваше веднага да се достави до нейните Пазачи.  И писмото не беше какво да е. Идваше от Самодивската гора. От там писма не бяха идвали от много време, години може би.

Момичето стигна до портите на Самодивският дворец и се представи на гардовете отпред. Двата орела почти не й обърнаха внимание. Погледнаха към писмото в ръката й и отвориха тежките врати, за да влезе. Момичето кимна за благодарност и хукна към главният вход.

По страничните пътеки вървяха две от личните Пазачки на Царицата. Двете самовили се спряха, виждайки момичето с писмото, останало без дъх. Но момичето не ги видя, заради сенчестата част, в която се бяха спрели самовилите.

— Иди! – докато едната каже думата, другата самовила вече беше пред момичето на главният вход.

Момичето застина на едно място, усещайки силният порив на вятъра. Имаше усещането, че се сблъска в нещо и успя да стопира крачката си. И щом успя да си поеме дъха обратно, разпозна пред себе си Пазачката на Царицата и се зарадва. Веднага подаде писмото и обясни кратко на висок глас:

— Поздрави, Волни Ветрове! Нося важно писмо за Царицата на Самодивите... специално трябва да бъде предадено на вас, за да го предадете веднага и лично... Не е обяснено нищо друго!

— Защо е толкова специално това писмо... – приближи се вече другата самовила, оглеждайки хартията.

— Изпраща го Източната част на Самодивската гора... – прочете спокойно първата самовила.

— Моята задача е изпълнена! Писмото бе предадено на Пазачките! Поздрави, Волни Ветрове! – кимна момичето и побърза да си тръгне.

— Какво мислиш? – тръгнаха двете самовили към входа.

— Ясика рядко изпраща писма... Може да е нещо много важно... Но се надявам да е хубава вестта...

— Маранá, ти трябва да си онази с усмивките и вечна ведрина... Трябва да кажеш хубави неща, точно в такова време... трябва да очакваш да е сватба или да е станало чудо, или нещо такова, защото Ясика е станала особено мързелива и не пише писма изобщо от години...

— Брýла, мисля, че Северина започва да ми влияе повече... – разсмя се Маранá.

— Да. Липсата й. Постоянно изчезва нанякъде. С какво друго да ти влияе?

— Липсва ми...

— Вие само се карате?!

— Да... Липсва ми постоянното й отрицателно и песимистично мислене със саркастични подхвърляния...

— Нима?! Това нали те подлудяваше...

— Но държеше умът ми остър да отговарям на забележките й и да откривам решение на проблемите й... А сега сякаш съм се отпуснала в лежерие.

Двете се спряха, вече стигнали пред масивните златни врати на царските покои. Влязоха вътре, отваряйки ги без никакво усилие. Царицата седеше на пейка, докато две малки вечни деца решеха косите й. Двете самовили се поклониха. Брýла подаде писмото на приближилото се дете, появило се някак от въздуха сякаш. Маранá в това време обясни:

Царице, пристигна вест от Източната част на Самодивската гора, специално предадено на-на...с...

Маранá не успя да довърши, защото Царицата скочи от мястото си веднага със споменаването на Източната част. Вечните деца се засуетяха около дългите й коси, за да не бъдат в пречка на движенията й. Грабна писмото и го прочете първите редове светкавично, спря се и изстреля веднага:

— Родила се е нова сестра,... – Пригответе се, Ветрове! Отиваме в Самодивската гора! Веднага оседлайте елените! Пригответе всичко за новородената!

— Твоя воля, Царице! – поклониха се двете самовили и побързаха да излязат.

Няколко от вечните деца хукнаха да предадат думите на Царицата на останалите. Другите се залутаха сред скриновете да вадят ризи и сукмани. Царицата се поуспокои и прочете писмото отново. Няколко пъти, защото дъхът й секваше преди края. Очите й се замъгляваха от сълзи, а пръстите й се разтреперваха от вълнение още по средата му. Затова го прочете няколко пъти от самото начало, за да е сигурна, че не е пропуснала нещо.

Како,

Роди се надеждата, която чакахме толкова много време! Беликáр има дъщеря! Той не е мъртъв, како! Жив е! Последният Стожер е жив, како! Празник дойде при нас! Очакваме те в най-кратък срок! Ще подготвим празненство! И вие се пригответе за празнуване! Този ден е велик! Сега отивам да я видя и аз... Всички се вълнуват и се стичат към Беликáр да я зърнат. Спяла е в корените му, како! Кога последно се роди сестра в корените на дърво, како?! А казваха, че стожерите не можело да имат вече деца?! Защото са минали много години... Защо са ни лъгали? А ние спряхме да се грижим за Беликáр отдавна, како... Сега роня сълзи и от мъка, а преди малко бях радостна и плаках от щастие. Сърцето ми е щастливо!

Очаквам те, Како!

От Самодивската гора

Водачка на Източната част

Ясика

Вечните деца започнаха да приготвят царицата, но тя не спираше на едно място и те трябваше да се суетят подир нея. Внезапно се спря, заради някаква мисъл и започна да бълва нови заповеди като водопад:

— Трябва да приготвите празненство! Като се върна, ще празнуваме! Затова пратете вест на Сестриците ми Царици! Да се съберем всичките на голяма софра. Ако Батко не е изморен и той ще седне при нас преди да заспи... Изпратете вест до Палата му! Ще дойдат и Водачките, пригответе поканите и за тях... Не! По-добре е да не създаваме смут... По-добре е само Ясика да дойде... Тя знае всичко най-добре от другите... Нека е само Ясика! Извикайте само нея!

— Царице, готово е облеклото ти...

— Добре, бързо ще ме облечете! Бързи да сте и с косите ми!

— Какво да пиша, Царице? – седна едно от децата на малко трикрако столче с ниска масичка пред него.

— Пиши така, „Пригответе си най-хубавото облекло! Всички да сме празнично и пищно облечени! Ще празнуваме...“ пишеш ли? Пиши, пиши... Пиши! „Беликáр има Дъщеря! Ще празнуваме раждането на надеждата! Ще празнуваме чудото! Ще обсъдим бъдещето!“ Записа ли всичко?! Добре. Прати поканата и на Ясика само тя ще дойде на празненството... На другите Водачки ще решим какво да бъде казано след това... Написа ли?! Всичко ли? Пиши четливо!

— Царице, було ще вземеш ли за новородената? – появи се дете с воали в ръце.

— Ще взема... Бялото, като сняг! С червени шевици да е!

— Царице, венец ще вземеш ли от тука? – появи се друго дете с китки цветя в ръцете си, едва ги държеше всичките наведнъж.

— Ще взема и венец... червени цветове да има, малки и големи... – сочеше с пръст Царицата, – искам и бели да има, пак малки и големи... Омайни и ароматни да са всичките! Да го увият с бръшлян! Зелено, ярко зелено! Хайде, хайде!

— Царице, питат колесница дали ще вземеш? – появи се малко вечно дете, но със силен гласец.

— Не! Оседлайте Янкула! Украсете и него празнично! Сложете му злато и камъни с блясък... Бързо, бързо! Извикайте Пазачките! Готови ли са?

Дългите й коси бяха из цялата стая вече, за да успеят вечните деца да ги сплетат и приберат. В същото време ги подреждаха така, че да не пречат на другите деца, суетящи се около облеклото на Царицата. Няколко деца подготвяха голямото наметало. Други грижовно почистваха малки пантофки с камъчета и перли.

Царицата продължаваше да раздава заповеди в движение. Умът й не спираше да измисля нещо ново. Писмото беше в ръката й през цялото време. Поглеждаше го и четеше бързо определени изречения. Искаше да е вече там. Искаше вече да е при нея. Да я види. Да я погали по косите.