Този маратон се оказа по-тежък, отколкото очаквах. Бягам през години и илюзии; финалът е близо – виждам го. Там никой не ме чака и аз не бързам; излишно е това бързане, понеже съм единствен състезател в надбягването. Така или иначе ще стигна пръв на финала, което ми гарантира титлата; много е впечатляващо да си самотен състезател в подобно надбягване. Често се обръщам назад, за да погледна отново разстоянието зад себе си; то става все по-дълго. Няма много забележителности по трасето. Осеяно е предимно с посърнали гротески и сенки от надгробни камъни, където съм погребал илюзиите си. Те също не са много, но достатъчно за подобен маратон; нямам навик да ги оплаквам.

Онзи бегач на дълги разстояния на Алън Силитоу вероятно бях аз, когато ме няма и сценарият е по-различен. Бях близо до диалога, но така и не го дочаках; не можеш да дочакаш илюзиите си; те бягат в друга посока. Поради което все поглеждам към финала, където арбитърът не се вижда. Трябва да има един друг арбитър – така разправят – но ще проверя и тази възможност; не е далеч целта.

По време на състезанието, се оглеждам за сянката на Джей, която все повече избледнява, но трябва да сменя диоптрите. Преди да си отиде, Джей хвърли сянката си в сънищата ми, защото бягайки сънувам или сънувам бягайки. Но този епизод също е без значение, когато става въпрос за въртенето на земята или цикъла на Йоркската дукеса. Понеже се влюбих в измислена сянка, често надничам в света на сенките, а сценарият се оказа пълен с грешки. Вероятно така ще си останат, тъй като не възнамерявам да правя корекции; вече не е необходимо. Това казах и на измислената Джей, разговаряйки с измислиците си. И този диалог не ми обяснява нищо, понеже съм сам в диалога – имаше в класиката подобен феномен, само че там бегачът е друг.

За да не объркам маршрута, се ориентирам по крушенията и по звездите, но и това е стара история – вече имам посока. Някога я търсех между тях (не можех да допусна, че не е там), но се оказа, че такава звезда не съществува и звездите са под щатна бройка. Отминавам Плеядите – вече съм далеч. Алциона, Електра, Мая, Меропа, Тайгета, Келена, Астеропа – ето ги дъщерите на Атлас, но Атлас е остарял и не може да поддържа небето. Много са тези звезди от танца на Плеядите. Каталогът на Хъбъл е твърде недостатъчен, за да ги побере всички. Не възнамерявам нито да ги броя, нито да ги вкарам в леглото си, за да не измръзнат; леглото ми е твърде студено за подобен експеримент. Обясних това на Джей по време на маратона, когато чезнещата и усмивка се мярна в периферията на сънищата. Това не я впечатли, понеже всеки има право да разговаря с усмивки и сънища.

Този маратон е уморителен към края си. Бих полегнал някъде, защото има такава клауза в регламента, доколкото регламентът е измислен от мен самия. Дори си представям, че съм полегнал при малката русалка в пристанището на Копенхаген, но не го правя, за да нямам разправии с автора на оня свят. Бих полегнал и при тъгуващата М, но вече не помня как се утешават тъгуващи принцеси. М има зачервени очи и то е, защото непрекъснато си измисля тъга.  Съчувствам и, но тъй като съм само един уморен маратонец, едва ли бих могъл да прогоня тъгата. Тогава се появи усмихнатата Джей и обясни, че знае как се стимулират уморени маратонци. Не ми се вярва да е възможно, но все пак е въодушевяващо подобно начинание, особено когато инициаторка е Джей. Защото по принцип уморените коне ги убиват и то обяснено ясно в онзи впечатляващ филм на Сидни Полак.  Не е хубаво да си уморен кон, нито уморен маратонец. Но понеже не мога да се върна към старта (пътят е еднопосочен), дори и не искам, запазвам темпото и продължавам. Не бих пожелал следващо прераждане, дори и да е възможно такова, защото се съмнявам в неговата ефикасност.

Аз съм себе си. Маратонът продължава. Понякога просветват сигнали; ясна ми е тази болка горе в ляво (симптомът е твърде недвусмислен), но то е поради загрижеността на създателя към своето творение. Зная го и разбирам мотивите на създателя; няма как да му се разсърди човек и аз не мога да му връзвам кусур.

Когато ме присви горе в ляво, разбрах, че финалът е близо. Няма нито конкуренция, нито публика по трибуните и трибуни също няма. Подобни състезания са самотни и не само Рей Бредбъри го знае. Всички един ден ще бъдат възнаградени с подобна радост.

Загубих връзката с маратонеца от персийските войни и умирам за първи път, поне доколкото съм наясно с плановете на Демиурга. Безнадежден е този маратон, но не съм същият  състезател; друг съм и бягам в друга посока – точно толкова безнадеждна.

Но отсреща тича още един смахнат (този пък откъде се взе) и,  сблъсквайки се по трасето разбирам, че това съм аз – самият. Нямам представа как се е случило; гледам го този (тоест – себе си), съвсем начинаещ и съвсем нетипичен за подобен финал – всъщност аз, но някога. Или никога. Бил съм и шампион в разни надбягвания (кога ли беше?), но в конкуренция със себе си, винаги съм бил аутсайдер. Явно в това състезание се опитвам да се самонадбягам или надбягам собствената си сянка и може би съм първият такъв ентусиаст. Но да надбягаш сянката си или да се надскочиш, не винаги е свързано с атлетическа подготовка; тъкмо поради тази невъзможност се опитвам да го направя, но обикновено падам по гръб, както и всички пациенти на психиатрията с прекалени амбиции. Не е никак въодушевяваща подобна среща; разговорът с двойник има тъжни последствия  и то не е само, защото няма какво да си кажем. Дори фантастите се затрудняват при аналогична ситуация, въпреки че лудите и умиращите имат съществени възражения (странен е този диалог между луди и умиращи), поради което нямам нищо против да го осъществя. Не зная само дали се вмествам в някоя от тези категории; възможно е и едното, и другото, но едва ли е толкова важно; изобщо перспективата е развеселяваща.

Но понеже нямаме какво да си кажем; май всичко е отдавна изприказвано, аз и другият аз  така и не се разбрахме, дори и не се погледнахме (анфас имаме вид на  сбъркана и твърде тъжна, впрочем, имитация на поп трефа), онзи хукна в обратна посока, за да се стартира поредният маратон. Не му завиждам.

Иначе живея накрая на света в периферията един стар град, където всичко е от старо по-старо, но нямам спомени от своето пребиваване в последните хилядолетия. Сякаш не съм бил там никога. Обръщайки се към миналото, виждам само бели петна, които се разрастват във всички посоки, но не е Алцхаймер, нито амнезия; съм минувач между минувачите, но техните лица ми се губят, явно не са имали никога лица. Не помня и собственото си лице, защото то също е чуждо. Позната ми е историята на Кобо Абе и неговия човек с чуждо лице; все ми се струва, че онзи отсреща в огледалото не съм бил никога. Кога е настъпила тази промяна нямам представа, но явно всеки подобен маратон крие достатъчно изненади. Аз съм себе си, но не зная кой съм. Не че съм си загубил паметта  не; просто там няма нищо за отбелязване. В тези бели петна няма фанфари и победни знамена и триумфът се оказа беззвучен с едно още по-беззвучно ехо, потвърждаващо неговата безсмисленост. „Пътниче, когато стигнеш до Спа”* – този надпис тук не съществува или още не е изписан, а маратонецът е все така жив.

Разбира се и Джей не съществува, макар че е съвсем реална; има разлика между една жива и една измислена Джей, но аз обичам измислената. То е така, защото тя няма да остарее, няма да погрознее, няма да бъде лишена от нежност, ще бъде много добра с мен и ще си остане винаги една  изящна миниатюра, каквато съм си представял някога в подмолите на своите будни сънища, но нямам предвид миниатюрите на Фрагонар. Събуждането, доколкото го има, не ми носи утеха.

Все повече забелязвам, че около мен кръжат множество мълчания. Животът минава край мен или аз минавам край живота – това не е много по-различно – но  в края на краищата не се забелязват съществени промени. Постепенно стихва и болката – това е едно странно стихване – нещо като пауза между акордите (не си представям умиращия Шопен) – но се оказва, че се влюбвайки се нелепо в тази измислена Джей, трябва да приема и последствията. Защото всяка измислена Джей се придружава от много паузи и много тирета в една несъстояла се симфония; понякога само те присъстват. Долавям полъха на зимата, защото в мен  винаги е зима, дори през сезона на жегите. Не чакам никого и никой не ме чака; отначало се ужасявах от тази празнота наоколо, но сега зная, че така е по-добре. Понеже всички побегнаха от мен, аз също побягнах от себе си и досега продължава този бяг – кой знае докога.

Джей твърдеше, че ме обича, но аз съм наясно, че само една измислица може да е способна на  подобни чувства, за другите не гарантирам. Тази тишина е винаги смазваща и изпълнена със странните клоуни на отминаващите гърбом. Няма кой да ти проговори, да ти се скара, дори да те целуне; точно това пък никой не би го сторил.

Тичайки по маршрута, все повече се убеждавам, че нищо няма да ми се случи, защото с мен никога нищо не се случва и вероятно умирането ще е единственият съществен факт, подлежащ на регистрация. Дори не ме е блъскало превозно средства, дори не съм се напивал като хората, а това явно е сериозен пропуск, чиито последствия се изразяват в една самовъзпроизвеждаща се депресия до самия финал. Блажени са тези, които отиват в кръчмата с една единствена ясна цел: да се напият. Не мога да си поставя такава цел и не мога да имам никакви цели. Всички цели ме отегчават, а всички жени ме отвращават, защото неизменно ги сравнявам с моята измислена Джей и това сравнение се оказва фатално. Очевидно тя не допуска да бъде сравнявана, нито заменена с какъвто и да било ерзац. Дори не бих я заменил с живата и дишащата, доколкото тя изобщо се интересува от мен. Когато разговарям с жена (общо взето рядко се случва), се налага  непрекъснато да се крия зад някаква фасада; дори не съм  достатъчно луд, за да заинтригувам  ако не нея, поне себе си. Присъствам перманентно, поради което те ме подминават; виждам безучастното им подминаване предимно в гръб и ми се иска сам да се подмина безучастно, ако не беше еднопосочен маршрутът. Този насрещен маратонец тъкмо затова се появи – за да го подмина, но понеже е трудно да подминеш себе си, останах сам в диалога.

Понякога в залинелия ми мозък прескачат фрази – мисля, че бяха стихове и се чудя от къде се взеха, после се сетих, защото си въобразих, че Джей се крие някъде зад поантите в едно имагинерно пространство; ясно е, че всички  пеещи и плачещи пространства са имагинерни и стиховете – също. В тези стихове винаги кънти някаква скъсана струна и Джей се усмихва от обратната страна на луната в подмолите на една неистова тъга.

Присъствайки на своето раждане, ще се наложи да присъствам и на умирането си и този епизод не може да бъде непрекъснато отлаган. Маратонът е към своя край, но публиката отдавна си е заминала. Очертава се тенденцията да експериментирам сам, ако не с раждането, поне със смъртта; доколкото ми е известно  няма кой друг да се занимава с моето умиране. Понякога Джей ме наблюдава от далеч и ми маха с ръка. Вероятно ме приветства или по-скоро се сбогува, но разликата е без значение.

Този, който беше като мен, ще бъде като мен; виждам вече отломките от минали и предстоящи крушения. Въпреки, че явно съм участвал при раждането си, както и явно бих го направил при смъртта си, нямам спомен от тези събития и то също едва ли е толкова важно. Всяко пристигане е свързано с предстоящо заминаване (трябва да се знае предварително) и аз винаги съм изпращачът – най-последен. Предстои да изпратя и себе си, понеже едва ли някой ще се сети да го направи. В подобно амплоа съм особено подходящ и вероятно в друг един сценарий съм бил началник гара или спирач, но нямам спомен. Винаги стоя на перона на измислената си гара в очакване на измислената си Джей и всяко едно заминаване къса парчета от сърцето ми. Заминаващата  Джей оставя след себе си мъгли от моите вцепенени гари. Лягам на дъното на тишината и чакам някой да се обади, но там няма никой; в този епизод всички телефони са мълчащи. Не зная какви са били изявите ми в минали пребивавания, но зная със сигурност, че раждането ми винаги е било трудно. Акуширайки на собственото си раждане, установих, че това вече не съм аз. Загубих се по трасето и нямам понятие кой съм.  Сблъсквайки се със себе си, пак не успявам да проумея кой съм.

Акуширайки на раждането на Джей, установих, че тя също не е тя; беше друга и усмивката и се оказа плачеща. Усмихваше се от монитора с плачеща усмивка, защото всички мои измислици го правят по този начин – все така се получава с тези монитори от сезона на усмивките. Страх ме е да я докосна – тази измислена Джей, за да не се разпадне, защото всичките ми измислици се разпадат при докосване. Ето я, ето я в моите сънища към края на тунела. Ще мине на пръсти, за да не ме събуди – не обичам такива събуждания и няма тунел в сънищата. Наднича от един бездънен кладенец сред бездните – виждам я някъде. Далече. Далече. Далече. Не мога да посегна и не мога да я взема. Не мога да отида; не мога и да се върна. Вися в пространството на светлинни години; свободен съм, но тази свобода е непоносима. Гледам я с мъртвите си очи – пееща и тъгуваща – в една нереална вселена, но нямам участие в този сценарий; участията ми са свързани с друго начинание.

Аз съм само един последен маратонец (вече го споменах) и маратонът е на приключване. Последни усилия, последна крачка, спринт, финал...

Продължавам поради инерцията, но в обратна посока. По-нататък следват паузи и тирета...

*         Надпис по маршрута между Термопилите и Спарта.