Разпенените вълни се блъскаха бясно в назъбените скали, частици от морския нос. Започваше една от оная морски бури, които не спираха с дни. Идваха изненадващо, предизвестени от силния вятър откъм морето, който неведнъж бе нанасял големи щети на рибарските селища.

Нито писък, нито дори тихо шумолене не нарушаваше тяхната мрачна песен. Сякаш всичко бе замряло в тази дяволски мразовита януарска нощ. От време на време писък на отнесена от силния вихър чайка проехтяваше, заглушен от тътнежа на бурята. Бледата, жълта светлина на фара, забит самотен в един от многото вълноломи наоколо, проблясваше меланхолично през точни интервали, нищожни мигове от вечността.

Една човешка сянка бавно пристъпваше към края на скалата. Вятърът пронизваше тялото на мършавия наркоман, който вървеше или по-скоро се влачеше по заснежения нос. Младежът стигна до ръба на рушащата се канара, преди хиляди години широко поле, а сега - тясна ивица, водеща към морския всеобят. Той оброни глава и провеси краката си над сините води, като по този начин раменете му хлътваха още по-силно към гърдите и тялото му добиваше много неестествен и изродски вид. Отправил празния си поглед към разбушувалото се море, той сякаш търсеше живата искрица в себе си, в опустялата си душа, обладана от страст и жажда към едно вещество. Страст, колкото силна, толкова и пагубна и нереална. Неотдавна бе започнал да взима твърда дрога, но младото му, още незряло тяло не издържаше вече и скоро, много скоро щеше да настъпи края. Абсолютно подвластен на хероина той се бе превърнал в звяр. Един велик поет бе казал „Във всеки звяр има капка милост”, но не и в този тип човешки звяр. Той вече не може да владее инстинктите си, които в него бяха заменени от жаждата към едно обикновено прахче, превръщащо и най-зрелия и улегнал индивид в инфантилно, замечтано хлапе. Казват, че след като дрогата се разлее по вените ти, ставаш Бог, правиш и чувстваш каквото пожелаеш и се пренасяш в Рая. Но това ли е начинът да изживееш живота си пълноценно, а всъщност да живееш в постоянна илюзия и зависимост? Да не си господар на собственото си същество?

Без грам човещина в себе си, днес той бе посегнал на най-святото в живота на един човек, на собствената си майка.

- Какво става с теб, сине, в какво си се забъркал? - със сълзи на очи го попита тя след вечеря. Както обикновено, през последния месец, той близна едва-едва храната и с нескрито отвращение я бутна в края на масата.

- Какво да ми има? Всичко е наред. Само ми трябват пари - гласа му бе станал глух, едва доловим, а тъмните кръгове под доскоро блестящите му очи,  се открояваха силно от мъртвешко бледото му лице и го правеха грозно и страшно. Отбягваше да среща погледа на майка си, а гледаше невиждащ надолу към излъсканите до блясък теракотни плочки. Разрошената му коса падаше върху тънкия му враг и закриваше красиво направена татуировка на разярен тигър, спомен от щастливите му години сред една весела, но отдавна забравена от него компания.

- За какво са ти всичките тия пари! Моли те, спри да се тровиш, синко! Баща ти, Бог да го прости, умря задушен в мините. Като него ли искаш да свършиш, да си отидеш млад и зелен, невкусил сладостта от живота! - бедната жена питаше, но не търсеше отговор. Тя искаше да отвори сърцето на сина си, да го върне пак към живота. Но горещите майчини думи не трогваха ни най-малко младежа. Нейните парещите сълзи изсъхнаха неизпити по лицето й.

- Стига си ми опявала, дай ми пари! Не те интересува за какво са ми! И не ми казвай, че нямаш! Знам, че криеш златен пръстен от изкуфялата ми баба, дай ми го! - пяна изби по краищата на устата му, очите му заблестяха яростно, без капка синовна обич в тях. А несъмнено неговите думи бяха израз на чувствата му.

- Не, няма да ти дам нищо повече, достатъчно задигна и продаде да си купуваш наркотик! Не ми дръж такъв тон! - нов порой от сълзи потече по изтерзаното, но твърдо майчино лице. Той продаваше семейни реликви, за да си набавя нужната доза и да изпадне в тъй желания делириум. - Махай се от къщата ми, като не искаш да се лекуваш! Махай се! - викна през сълзи тя.

- Ти ли ще ми казваш какво да правя! Кучко, дай ми проклетия пръстен или ще те убия! - ръката му стискаше до посиняване кухненския нож.

- Не, няма да ти го дам! - тя се бе подпряла гърбом на близката стена, търсеща опора.

- Значи тъй, а! Няма да ми го дадеш! Аз сам ще си го взема! - все още държащ ножа в ръка, той тръгна към спалнята на майка си, където обикновено стояха парите.

- Нее! - нахвърли се тя да го спре, в последен отчаян опит да изтръгне сина си от мрачните дълбини на наркотизираното му съзнание. Той се дръпна с изненадваща бързина и с цялата сила на измършавялата си ръка заби ножа до дръжката в гърдите на майка си. Хъхрещ стои огласи хладната стая, струя алена кръв изби от устата и носа и я тя се строполи бездиханна на пода. Окървавеният нож грозно стърчеше, допреди малко забит в белия добруджански хляб, a сега дръжката му се подаваше от доскоро живата майчина плът. Кестенявата и коса бе красиво разпиляна по небесно-сините кухненски плочки, а очите й се взираха, изцъклени в наркомана, който седеше втрещен над нея. Локва топла кръв се стече около краката му. А кръвта не тече като река, попива в земята или се събира на едно място, самата тя доказателство за грозного деяние. Той се взираше, ту в очите и, ту в потъналите и в кърви гърди, които му бяха дали животворното майчино мляко. Но не трая дълго това “преклонение” пред топлия труп. Скоро той се съвзе, претършува панически къщата Не намери повече от десет лева и напусна завинаги дома, в който заедно с майка си се бяха преместили след смъртта на баща му.

Бурята бе отминала, така внезапно както започва. Изненадващо небето се прочисти напълно от тежките, дъждовни облаци. Последните капки дъжд пропускаха през себе си слънчевите лъчи, които се показваха от хоризонта и разделяха светлината, образуващи едва виждаща се дъга. Много рядко се появяваше дъга през зимата и бе истинско щастие човек да я види в този толкова суров сезон. Слънчевите лъчи нежно погалиха младежкото лице. Бяха изминали няколко часа, а той все седеше на границата между морските дълбини и заснежената замръзнала земя и гледаше неадекватно потъналия в мъгла хоризонт. Плясък във водата и странен животински звук го извади от временната му летаргия. Той стана бавно, огледа се и недалеч, под разноцветните лъчи на дъгата, видя стадо делфини, които весело си играеха с вълните. Искрица живот блесна в очите на това изстрадало същество. Замислен и замечтан, той се хвърли в ледените прегръдки на морските вълни, озарен от мисълта за вечността, желаейки да стане част от синьото вълшебство на безбрежното море.