(на леля Вили - липсваш ни!)
Поредната сутрин. Петдесет години под това слънце, а се буди все по същия начин - отваря очите си и вижда... напукания таван. Цялото жилище плаче за ремонт, но за кое по-напред да дадеш пари?
Вчера й казаха, че нямат повече нужда от услугите й. Остана и без тази работа. Преди седмица я уволниха и от другото място... Не знаеше какво да прави. Едва плати сметките за миналия месец, а и нямаше от кого да вземе пари назаем... Мъжът й похъркваше на другото легло - не го беше разбрала кога се е прибрал снощи, нито кога си е легнал. Може би така беше най-добре. Понякога съжаляваше, че не се разведе преди години - още след първия побой. Но тогава я беше страх - къде ще отиде? Какво ще прави? А децата? После... после привикна на всичко. Търпеше - само мир да има. Отдавна не искаше нищо за себе си... може би освен малко спокойствие... и да не си брои стотинките, когато отива за хляб... Децата... милите, така и до момента се мъчат - учат, работят, не им остава време да спят, камоли да си дойдат. Чуваше ги по телефона два пъти в седмицата. И после си поплакваше, стиснала възглавницата. Но само да дойде лятото - ще си отиде на село и ще им направи буркани с най-различни неща - поне за готвене да не мислят...
Телефона... сигурно е дъщеря й!
- Ало? Здравей, мамо, как си? Не знам кога ще си дойда, какво е станало? Пи ли лекарства? Сигурно е от времето - казват магнитни бури има тези дни... Стой си вкъщи, звънни на съседката, да не си сама и никакво излизане по двора! Утре сутрин съм при теб. Добре съм - не ме мисли мен. Като си дойда ще се видим и ще си поговорим, сега затваряй, че сметката на телефона... Айде и пази леглото!
Затвори слушалката, седна на масата в кухнята и подпря главата си с ръце. Изхлипа тихо два пъти и спря, да не би да събуди мъжа си. Сигурно не е нищо страшно, а само така да звучи. Утре ще види.
***
Едва й стигнаха парите за автобуса, защото взе на майка си боза. Нямаше какво друго да й вземе, а и знаеше, че обича боза. Постоя малко при нея, поговориха си. Не й каза нито за загубената работа, нито за скандала снощи - защо да тревожи болното й сърце? Тръгна си бързо - не обичаше да лъже, но как да каже, че ще се прибира пеш до града? Майка й също нямаше пари - едната пенсия за нищо не стига, само да я притеснява. Е, всъщност не беше съвсем без пари - имаше пет лева, но те са за хляб... А утре щеше да тръгне по фирмите и да се моли да я вземат за чистачка... Не си правеше илюзии, че ще я назначат някъде като проектант, заради годините й - висшето образование го имаше. Защо ли ги обу тези обувки сутринта? Убиваха й, сигурно щяха да й направят огромни плюски... Като стигне ще си почине. Е, след като изпере, изчисти и сготви, но ще си почине... Какво са дванадесет километра? Беше ги минавала с колелото преди... преди десетина - двайсет години. Значи и сега ще успее. За никъде не бърза. Леко-полеко. Ей го къде е. И добре, че хубаво време се случи... какво слънце е напекло...
***
Отвори входната врата. Още не вярваше, че е стигнала. Всичко й тежеше - лявата й ръка нещо се схвана и колкото и да я раздвижваше не се оправи. Сега щеше да си полегне за малко, да затвори очи за половин час - домакинската работа нямаше да й избяга...
Така я завари мъжът й - леко усмихната със затворени очи. Разтърси малкото й, но странно натежало тяло, а тя не се събуди. Хората от "Бърза помощ" не можаха да направят нищо. Не можа да каже на дъщеря си - разплака се по телефона. След три часа и двете му деца щяха да са си вкъщи, за да прегърнат майка си за последно.
© Елена Todos los derechos reservados