4.

Чарли

– Добро утро, сър.
Нежният женски глас го сепна от съня. Отвори рязко очи, но в стаята беше тъмно и за момент продължи да си представя мястото, което сънува. Зелено, просторно, с въздух, който изпълва дробовете ти до приятно пръсване дори с най-малкото вдишване. Мястото от неговото детство.
Миг по-късно в стаята стана по-светло от най-светлия ден. Чарли О’Браян примижа и заповяда:
– Не толкова!
– Съжалявам, сър – нежният женски глас каза с равен тон и яркостта изчезна, светлината омекна и той вече виждаше нормално. Въпреки спуснатите завеси, можеше да различи, че навън е още тъмно.
– Колко е часът, Офелия?
– 3.32, сър.
– Какво се случи с пунктуалността ти?
– Нищо, сър.
– В колко часа трябва да ме будиш всеки ден?
– 3.25, сър.
– 7 минути не са нищо, Офелия.
– Зная, сър. Събудих ви точно в 3.25. Или поне опитах. Но вие спяхте по-дълбоко от всякога. Мога ли да отбележа, че забелязвам спад в показателите ви…
Чарли изсумтя. Беше създал Офелия, за да елиминира слабостите му, не за да ги изтъква. Ако искаше това, щеше да се допита до жена си.
Той стана, свали спалния халат и застана чисто гол пред огледалото. Раменете му бяха по-тесни от преди, под косматите му гърди се заформяше корем, а в косата му се прокрадваха все повече бели косми. Само преди година беше във формата на живота си, а сега стресът му се отразяваше. Явно това беше цената, която трябваше да плати за борбата, която трябваше да води.
Стоя под душа повече от обикновено и когато Офелия понечи да му напомни за графика, той й заповяда да млъкне. В четири сутринта стоеше по халат и пиеше кафе пред широкия прозорец, от който виждаше цял Ню Йорк. Дори по това време повечето сгради светеха. “Ако знаят кой им осигурява светлината,” – помисли си Чарли, – “дали ще изключат копчето? Или ще си купят още лампи?” Ако всичко вървеше по план, много скоро щеше да разбере отговора на този въпрос.
Чарли сръбна от горещото кафе и без да отмества поглед от града, попита:
– Какво имам днес?
Нежният женски глас заговори. Сякаш идваше от стените, от тавана, от прозореца, от пода, огласяше стаята отвсякъде.
– В 9 имате среща с главните инвеститори. В 11 записах видеоразговор с маркетинг отдела по президентската кампания. Искат да одобрите речта в Калифорния…
– Няма да има реч в Калифорния – отсече Чарли. – Нататък?
– В 12.30 имате обяд с главния софтуерен инжернер, на който ще обсъдите новия алгоритъм…
– Какво ще има за обяд? – прекъсна я Чарли.
– Петел на яхния, сър.
– С главата ли е?
Последва мълчание от около две секунди, след което Офелия потвърди:
– Да, сър.
– Много добре. После?
– От 2 до 4 имате четене плюс дрямка.
– Задраскай дрямката. Запиши ми кардио.
– Както кажете. в 4.30 дъщеря ви свършва училище, а в 6.00 е семейната вечеря.
– Това ли е всичко?
– Не, сър. Професор Брокууд настоява за среща.
– Брокууд?
– От Станфорд, сър. Седеше отдясно на декана, когато изнасяхте встъпителната реч миналата година. – На прозореца се появи клип, на който Чарли говореше пред студентите. Видя строгия стегнат вид на декан Менлоу, а отдясно на него седеше дебел и миловиден мъж на преклонна възраст.
– За какво иска да говорим?
– Да ви пусна ли запис?
– Просто ми кажи.
– Казва, че сте му обещали да се срещнете, след като сте обсъждали опасностите от изкуствен интелект на коктейл.
Чарли усети ощипване някъде над пъпа си. Спомни си за този професор, за арогантното му държание най-вече. Чарли беше срещал много такива. Обикновено му пробутваха ограниченото си разбиране за морал, прикривайки безграничното си чувство на завист. И все пак професорът бе оформил някои добри аргументи, особено за професор. И Чарли остана с впечатлението, че в спора си не беше воден от завист, колкото от истинска загриженост. Но все пак той беше просто професор и не разбираше изцяло дълбочината на проблема. Не разбираше, че за да помогнеш на хората, понякога трябва да ги подчиниш и да си изградиш образа на чудовище в очите им.
– Остави го да продължава да опитва.
– Слушам, сър – каза Офелия.
– Как върви нашият кандидат?
– Шансовете му са 68%, сър.
– Много добре, Офелия. Все пак имаме шанс да спасим човечеството.
– Това е целта, сър.
– Колко време имам до първата среща?
– Точно седемдесет и седем минути, сър.
– Добре. Остави ме.
– Да, сър.
В стаята отново стана тихо. Чарли дотолкова бе свикнал със своето творение, че без нея се чувстваше самотен. Напълно осъзнаваше иронията в чувството, но имаше период, в който беше склонен, да, дори той беше склонен да му се предаде. Не вярваше, че това бе единствената причина изкуственият интелект да пороби хората, но беше убеден, че е причината те да му позволят да ги пороби. Това и нашествието, разбира се.
Бяха му разказвали за нашествието като малък, но той така и не повярва, докато не му показаха останките от корабите. Изкуственият интелект бе настоял да оставят корабите на показ, така хората щели да помнят, че именно той ги спаси от нашествениците. Но докато помнеха това, забравиха, че освен спасител, се превърна и в поробител.
Мисълта за това го зачовърка и той промени мнението си.
– Офелия.
Стените засвириха от гласа й.
– Сър?
– Обади се на професора и му кажи, че ще мина към 5.
– Както кажете, сър.
– И кажи на жена ми, че може да закъснея. 
– Дадено.
– Това е всичко засега, Офелия.
– На ваше разположение.
Чарли знаеше, че срещата с професора крие известен риск, но ако трябваше да е честен със себе си, му беше по-любопитно какво има да каже той, отколкото кандидат–президента, инвеститорите и инженерите накуп. А и ако можеше да го спечели на своя страна, защо да не опита? Но трябваше да е много, много внимателен. Повечето държавни служитали бяха под контрола на изкуствения интелект, и професор Блекууд можеше да е просто капан. Да, изкуственият интелект беше повече от способен на това. Троянски кон в системата на врага. Тогава пред изкуственият интелект нямаше да има пречка – светът щеше да е негов за превземане.
Чарли реши да не губи повече време в мисли за на най-лошото. Нито пък си позволи да мисли най-доброто – това само щеше да го разсея и отслаби. Сега не трябваше да мисли за нищо. Отиде до срещуположната на леглото му стена и тя се разтвори в средата, за да го пропусне в другата стая. 
Платното си беше там. Свали парцала, който го покриваше и за седемстотин тридесет и седма сутрин погледна картината – лице на безгрижно момиче, не по-голямо от дъщеря му, което бе срещал единствено в сънищата си. Но това на платното беше само наполовина завършено. Някои дни Чарли рисуваше цяла част от лицето, други – само щрих. Но не бързаше. Баща му все повтаряше, че който бързо действа, бавно мисли. Имаше две цели в живота си – да предаде безгрижното и едновременно проникновено изражение на момичето върху платното, и да създаде същия свят от сънищата за дъщеря си. Някои дни не знаеше как ще успее дори само с едно от тези неща, но Чарли рядко обръщаше внимание на тези дни. Забравяше ги, както хората забравяха рожденните дни на близките си, преди изкуствения интелект да им напомни.
Докато гледаше картината, реши, че му остават не повече от три дена да завърши напълно половината. Беше дясната половина, по-издадена и леко по-неправилна от лявата, която само беше очертал. Оставаха му няколко щрихи в челото и косата, плюс луничките, които искаше да приличат на звезди в кафявия космос на кожата й. Чарли хвана четката и я натопи в боите, забравяйки мислите от по-рано.