/от поредицата разкази за Мартин и Милена- Ахарам и Евера/        

      Русите и коси се вееха на вятъра, който нежно ги подемаше и си играеше закачливо с тях. Евера се намираше на върха на най-високата кула, в най-високата сграда на Атлантида, наричана „центърът“. Наистина, това бе нейното предназначение, „върховните посветени“ да могат да предават мисловно-волевите си команди директно към цялата сложна конфигурация от кристали, поддържащи всичко в тази невероятна и митична страна. Евера беше останала съвсем сама, последната „върховна“ сестра на Сътворението. Огромните и синьо-гълъбови очи бяха вперени напред, далече към хоризонта, където очакваше напрегнато сигнала за нещо много важно. Това беше последният шанс за всички човешки същества! Нечовешкото взимаше връх със своята зловеща, тъмна страна, пълзейки ден след ден, час след час, превземайки човек след човек, поселище след поселище, град след град! Нейният любим  Ахарам, последният от „върховните“ братя на Сътворението, беше отишъл да възстанови нарушенията в светлинно- магнитната мрежа от кристали и други  фини формирования, гарантиращи защитата и целостта на Атлантида. Повредите бяха резултат от настъпването на черната магия на многобройните „прокълнати“ същества, наближаващи столицата. Те пъплеха на пълчища и помитаха всичко по пътя си. След тях оставаше черна пустош и смърт. Техните нечовешки водачи направляваха вещо опустошението на „златната“ страна на Сътворението- Атлантида. Ахарам беше от най-висшите магове на Светлината, както и Евера. Те двамата образуваха Божествена двойка на Сътворението, която заедно с другите пет двойки братя и сестри на Сътворението, формираха Махарик Щита на Атлантида и на цялата планета Земя! Върховният Управител- Белият Император, координираше цялото взаимодействие. За зла участ черната магия удари всички, а тях най-напред и останаха само двамата- Ахарам и Евера, последната закрила и надежда на човека и Светлината, в този така прекрасен до скоро свят! В далечината избухна едно огромно по размери и интензивност кълбо от златна светлина, което даде разклонения и формира стотици и хиляди други по- малки, но свързани с голямото. Всички образуваха сложна,  светлинно- сакрална геометрична фигура. Евера позна почерка на любимия си. Той даваше цялата си мощ, на която беше способен, без да се щади. В миг цялото небе се озари от невъобразимо огнено зарево, което мълниеносно се разпространи в огромен обсег. Чу се диво пищене на нечовешките същности, които анихилираха в него и умираха без да могат да направят каквото и да е. Това продължи часове, не, дни наред. Магът черпеше сили през огромния си канал към Великия Творец на Всичко и Всички и изглеждаше, че Светлината ще победи. Но огромна черна същност- Облак успя да прекъсне захранването му от Великия и Ахарам започна да губи сили. Той мяташе мълниите си от Светлина навсякъде около себе си, оживяваше кристалите, които изпепеляваха нашествениците, но постепенно губеше битката. Евера шепнеше: „Не се давай моя любов, ти можеш да ги победиш! Аз съм с Теб! Завинаги!“ Това продължи безкрайно дълго, но всичко има своя край и Ахарам, постепенно бе погълнат от черните същности! Евера усети това мигновено! Сякаш бяха изтръгнали Свещеното и сърце! Адска болка прониза цялото и Същество! Сълзите и се стичаха по лицето като ручеи! Мокреха разкошната и бяла, сатенена рокля обшита отпред с герба на Атлантида- птицата Феникс с криле от Светлина, издигаща се от пепелта!...

         Това предстоеше да се Случи! В един друг Живот! В един друг Свят, различен от този, напред, напред- в Бъдещето! И Евера и Ахарам го виждаха, те бяха двете криле на Феникса, птицата Издигаща се от пепелта си...